Хотелската стая е самотно място, независимо колко хора ще побере. Невъзможно е да бъде приета за дом. Винаги е имало някой преди нас, който е спал на леглото, който се е поглеждал в огледалото, който е бил в кабинката на душа. Трудно можем да осъзнаем тези връзки, които понякога са така невидими. Подобна близост е едностранна, несподелена, надали някой друг би се вълнувал по този начин от присъствието на  предишния гост на стаята. Остава само да си представим какво би било, кой ли е, как ли се е чувствал на същото място, в което се намираме ние. Не се познаваме, навярно никога няма и да се запознаем, но пък сме делили едно легло.

Красотата на нощта идва от светлините ѝ

Откриващите секунди на „Изгубени в превода“ показват тяло, излежаващо се в неудобна поза. Атмосферата е сходна с описаното чувство в началото. Все още не знаем, че тялото принадлежи на Шарлот. Не изглежда да е в състояние на сън, а по-скоро в унило размишление и покой. Кадърът предизвиква неудобство въпреки представеното спокойствие. 

Внезапно биваме пренесени на улицата. Виждаме Токио през обърканите очи на Боб Харис. Той има меланхоличен вид, още повече си проличава, докато наблюдава отвсякъде дебнещите го високи сгради и изстинали светлини. Хората бродят наоколо, всеки погълнат от своите задачи. Непривлекателна гледка за човек, свикнал с присъствието на тишината около себе си. 

Боб, в ролята е Бил Мъри, и Шарлот – седемнадесетгодишната Скарлет Йохансон, се осланят на самотата си, която им прави компания в хотелските стаи, без изобщо да подозират какво им предстои. Не си и представят, че Токио има друга страна, отвъд тази, напомняща за незначителността на малкия човек в огромния град. Боб е отчужден, разхожда се напред-назад, настъпвайки репутацията си,  за да снима реклама на уиски. Същевременно не Америка му липсва, иначе нямаше да забрави за рождения ден на сина си. Дори щеше да е от първите, които ще му се обадят. Измъчва се, защото повече от половината му живот е изминал, а той не е намерил място, на което да се чувства свободен.

Шарлот, от друга страна, се държи сякаш е изоставена от приятелите си, като че насила е в японската столица и колкото и да се опитва, непрестанно я преследва упорито затруднение да се адаптира в настоящата ситуация. Липсва ѝ подкрепата на съпруга ѝ. Той е твърде зает с работата си, за да може тя да го спечели на своя страна. Толкова е вглъбена да се тревожи за себе си, че не забелязва първата си среща с Боб. 

Двамата са в асансьора, споделят много повече, отколкото предполагат, и мъжът усеща привличане към Шарлот.

„Ще ми се да можех да заспя“

Токио, от който двамата главни герои допреди малко са се бояли, най-после придобива смисъл. София Копола съвсем съзнателно започва романтичната история на „Изгубени в превода“ като изложба на Едуард Хопър, вместо последователни кадри. Фонът не е Ню Йорк, но отдалечеността от реалността е внушена успешно. Цветовете не са тъй наситени, че да предизвикват любопитство. 

Допреди срещата си, Боб и Шарлот настоятелно отказват да се слеят с реалността, непримиримо я отбягват, сякаш тя не ги заобикаля отвсякъде. Точно затова връзката им се развива с такива бързи темпове. Те се предават и сляпо доверяват един на друг. Онова, което са отричали, вече не само одобряват, но и изследват. Камерата също се променя – започва да им се подчинява вместо контролира както в началото. Тичат, пеят, смеят се, изморяват се и леглото в стаята вече не им пречи, а служи като награда за прекараното време в празнуване на непознатото.

Когато обаче лежат един до друг, те се държат като несръчни в любовта тийнейджъри. Твърде много ги спира, за да стигнат до физически акт. Решават да говорят – да преодолеят смущението си с думи. Все още не е късно да избягат заедно, каквото предложение на шега отправя Боб, само дето трябва да уточнят чувствата, които изпитват. 

Удоволствието от момента не бива да се бърка с радост. Боб и Шарлот извън споделеното изживяване продължават да са нещастни. Тяхната връзка е предварително обречена, но те се впускат в нея, защото я намират за рядък подарък на съдбата. Едва ли някъде другаде щяха да си позволят да се влюбят, като че им се случва за първи път, ако не беше Токио.

Тайно прошепване за раздяла

Боб и Шарлот са характерни за Копола герои – на пръв поглед обикновени хора, затворени в свой илюзорен, враждебен свят. За разлика от „Обречени да умрат“ или „Някъде“, тези двама души не оставят тъгата си да задълбава и намират аварийния изход. Докато лежат в легло и свитата Шарлот тъкмо е открито доверила тревогите относно брака си, надявайки се да получат съвет, Боб внимателно спуска ръка и гали ходилото ѝ. Не, не се опитва  да се прекрачи границата на платоничните им взаимоотношения, а изразява подкрепата си. Жестовете, докосванията, всичко издава колко незряла е тази връзка. Дори първата им целувка не изглежда да е на любовници. Затова и зрителят не я приема като изневяра. Тя е резултат на неочакваното напрежение да се даде нещо повече на другия, само дето не знаят точно какво. 

Ревността на Шарлот е слабост, следствие от нейната неопитност. Героинята на Скарлет Йохансон сама знае колко е излишно да се разочарова от Боб, задето е прекарал нощта с друга жена. Въпреки това не прикрива яда си и той разбира колко силно я е наранил. Пред него е поставено предизвикателството да реагира, защото Шарлот няма намерение да преглътне обидата лесно.

„Изгубени в превода“, изгубени в последното сбогом

Не героя Боб, а актьорът Бил Мъри взема най-правилното решение, с което филмът да завърши – той разчита на личен подход, останал загадка за всеки зрител. София Копола, макар и авторка на сценария, подтиква двамата актьори да импровизират сцената. И добре, че го е направила, защото такъв идеален завършек вероятно е нямало как да бъде създаден. Последните думи от „Изгубени в превода“ са олицетворение на цялата история. Точно затова не се чуват добре. Те са чувства, които траят момент, и още преди да разберем напълно смисъла им, трябва да се сбогуваме с тях. Единствено изконсумираната от тези чувства връзка оставя траен спомен за време, когато безсмъртието е изглеждало достъпно. Спомен за време, отразяващ се най-ярко нощем, щом будуваме в негостоприемен хотел и се чудим кой още е бил на нашето място в това легло, в тази стая, кой в момента също е на нашето място в друго легло, в друга стая.

Всички текстове на Момчил Драганов можете да намерите тук.

Снимки: IMDB