„Не е важно колко силно удряш, а колко силни удари можеш да понесеш и въпреки това да продължаваш напред.“ Ключовата сентенция на франчайза „Роки“ важи за всеки един от деветте филма в него и „Крийд III“ („Creed III“) не е изключение. Подобно на всички свои предшественици, той устоява на всяка цена на всевъзможните удари на времето и се надига победоносно от окървавения боксов ринг, за да научи още едно поколение на значението на думата „воля“.
Този път обаче всичко е различно. „Крийд III“ е първият филм от сагата на Роки, в който създателят на любимия на вече три поколения персонаж Силвестър Сталоун няма никакво участие. Какво точно се е случило зад кулисите и защо според Майкъл Б. Джордан, Райън Куглър (сценарист на този филм и режисьор на първия „Крийд“) и продуцентите на филма в бъдещето на франчайза няма място за Слай, не е съвсем ясно, а информацията, която получаваме от създателите и от самия Сталоун, е по-често объркваща, отколкото хвърляща яснота върху конфликта. Едно обаче е сигурно – Адонис Крийд вече е самостоятелен персонаж, който за добро или зло захвърля почти изцяло помощните колела на ментора, от чиято история е произлязъл. Дали ще успее да преживее липсата му и дори да надмине внушителното наследство, което името Роки ни е оставило, ще разберем само с хода на времето.
Като всяка дълголетна, 47-годишна поредица (а те не са много) филмите за Роки са минавали през трудни времена и то неведнъж. „Роки IV” (1985) и „Роки V” (1990) далеч не са най-долюбваните от критиката продължения, въпреки че първият е един от най-иконичните и ключови за разбирането на 80-те филми на това десетилетие, докато вторият собственоръчно успя да погребе героя на Роки Балбоа за цели 16 години. През 90-те, когато голяма част от цинизма и иронията на Холивуд спрямо самия себе си започна да надига глава, вече нямаше място за толкова искрен, непретенциозен и привидно клиширан персонаж.
През 2006 г. Силвестър Сталоун се завърна към ролята с това, което всички тогава възприехме за лебедовата песен на Роки – изненадващо добрия и чувствителен „Роки Балбоа“, който беше приет в топлата прегръдка на верните фенове на героя, навярно водени от сладката, носталгична болка от дългогодишната му липса. Но най-изненадващата глава от сагата за Роки дойде през 2015 г., когато, вместо поредното, седмо продължение на историята на вече 69-годишния ветеран (и нека не се лъжем – дори най-върлите фенове трудно щяха да могат да преглътнат филм за активен боксьор на преклонна възраст), Силвестър Сталоун предаде щафетата на франчайза на чисто нов, оригинален персонаж. Адонис Крийд, извънбрачният син на противника, треньора и най-добрия приятел на Роки Аполо Крийд, който загива трагично на ринга в четвъртата част на поредицата, нахлу с гръм и трясък в киносалоните и мигновено заяви, че той е бетонно сигурното и силно впечатляващо бъдеще на поредицата със страхотния и неочакван спиноф „Крийд“.
След почти също толкова силен втори филм – „Крийд II” през 2018 г. – който аз лично харесвам дори повече от оригинала, тази година Майкъл Б. Джордан се завръща не просто за трети рунд в ролята на Адонис Крийд, но застава и зад камерата, за да запълни големите режисьорски обувки, оставени от Райън Куглър и Стивън Кейпъл Джуниър („Крийд II”). И, честно казано, се справя повече от отлично. Дългите, плавни движения на кръжащата камера на Куглър, която никога не мига, а просто дебне да не изпусне нито миг от страхотната хореография в първия филм и суровият, на моменти брутален реализъм на продължението, тук са заместени от нещо ново, младежко и надъхано – един талантлив, млад режисьор, който иска да се докаже, подобно на персонажа си в самото начало през 2015 г. За разлика от Майкъл Б. Джордан обаче, Адонис Крийд вече е всепризнат ветеран в света на бокса и наскоро пенсионирал се с почести световен шампион, който жъне плодовете на потта и кръвта, с които обилно е напоил ринга през последните няколко години. Бъдещето му изглежда светло, но преди да се впусне в него, миналото го настига под формата на най-добрия му приятел от детството Деймиън “Диамантения Дейм“ Андерсън, който излиза от затвора след 15-годишна присъда и се завръща неочаквано в живота на Адонис, за да му припомни за нещо, което Крийд би предпочел да забрави. Това, което следва… е напълно издадено в трейлърите и няма нужда да бъде доразвалено от мен, въпреки че дори да не знаехме нищо, посоката, в която филмът поема, е повече от очаквана. По някакъв странен и необясним за мен начин, обаче, това е напълно окей.
Филмите за Роки винаги са били клиширани, мелодраматични и предсказуеми – от самото начало на поредицата тяхната цел не е да изненадват или шокират, а по-скоро да провокират силна емпатия у зрителя. Също така винаги са били за нещо повече от просто бокс и, с риск да обидя смъртно хардкор фенбазата на „Бързи и Яростни“ – филмите за Роки са за семейството, което случайно намираш по пътя, много преди Вин Дизел и компания да стигнат дотам. В което няма нищо лошо – ако ще отдаваш почит в собствения си франчайз на една иконична екшън звезда и нейния най-голям принос за седмото изкуство, то нека това да бъде Силвестър Сталоун и Роки.
Но докато Вин Дизел и Нийл Х. Мориц черпят вдъхновение от „италианския жребец“, то наследникът му Майкъл Б. Джордан обръща своя поглед към Далечния изток и по-конкретно – Япония – и техния специфичен стил на представяне на битка едно в едно между титани. Защото не се заблуждавайте – това, което ще видите на екрана, е борба за надмощие именно на древногръцки богове (ако не ми вярвате, просто обърнете внимание на имената Аполо, Адонис и Деймиън), на две същества във върховна физическа и психическа форма, които разтърсват земята със сблъсъците на изваяните си мускулести тела. И тъй като Джордан е израснал с аниме повече, отколкото с гръцки легенди и митове, неговата трактовка на тези монументални конфликти е обагрена от хиперболизираните и епични схватки в аниме сериали като „Dragon Ball Z” и „Naruto”. В по-неопитни ръце, резултатът можеше да е катастрофален и дори смехотворен, но Майкъл знае точно къде е границата, над която всеки зрител би си казал, че му идва твърде много. Бойните сцени никога не навлизат в бутафория и не си позволяват да счупят физическите правила, които предишните осем филма са задали (и които и без това вече са достатъчно размити). Но за всеки фен, който знае къде и какво да гледа, моментите на свръхчовешка сила или бързина са там, фино замаскирани и изключително умело заснети, така че да не дразнят и да не се натрапват.
Отвъд този свеж, нов поглед над хореографията и маниера на снимане, „Крийд III” представлява много компетентно създаден, написан и изигран филм, който е точно това, което бихте очаквали от третата част от историята на този герой. Тематично за мен е най-слабият от трите до този момент, тъй като, подобно на персонажа и обратното на режисьора, историята няма много повече какво да доказва – след два изключително добри филма всички вече обичаме Адонис, Бианка и Мери Ан Крийд, както и Роки, че дори и (изненадващо) Виктор и Иван Драго. Бихме следвали продължението на техните истории, независимо от това колко очаквано е то, просто защото искаме да прекараме време в тяхната компания и да съпреживеем техните борби, трагедии и триумфи. Отново – тези филми са машини за емпатия и винаги досега са си свършвали работата адски добре. Но докато „Крийд” беше истински ангажиран с името, което синовете наследяват от бащите си, а “Крийд II” допълни темата, като беше дълбоко заинтересован от липсващи и лоши бащи, които не знаят как да обичат и да се грижат за синовете си, то настоящият филм само се плъзга по повърхността на темата за братството, пропуснатите възможности и социалното неравенство между привидно много подобни хора. Въпреки това, сърцето и душата са там, макар и интелектуализацията да е останала на по-заден план.
Не знам още колко време ще издържи кино сагата на Адонис Крийд, преди да се изхаби и изтърка. За момента нито Джорджан, нито героят, който младият актьор повече от очевидно обожава да играе, не дават индикации, че скоро ще се уморят. Но мнозина от нас не могат да си представят бъдещето на една от най-обичаните филмови поредици без човека, който я създаде и ѝ даде лицето, труда и таланта си, за да може всички да изживеем един цял живот заедно с него. С равни нотки на горчивина и надежда приключвам тази глава в дебелата книга, която три поколения бащи и синове си предават, и стискам палци като отгърна следващата страница, там да пише „Глава X: Крийд и Роки”. Защото тези две имена са обвързани едно с друго завинаги и нищо никога няма да може да ги раздели.
