Барби не е просто кукла. Тя е невъзможният образ на съвършената до крайна степен, че чак недостижима, женска красота. През 2023 г. обаче такива идеали са излишни и производителите на играчката измислят всевъзможни версии, за да счупят създадения от тях самите стереотип. Вече всяко малко момиче може да има кукла, близка до своя образ, независимо от раса, религия, че дори и генетично състояние – има Барби със синдрома на Даун. Спойлер – последната не е във филма, което след като прочетете по-надолу, ще разберете колко е лицемерно, имайки предвид истинската претенция на „Барби“.

„Мила кукло Барби, колко те обичам…“

Моята среща с Барби беше една идея по-различна – най-лесният начин да се обградя с женска компания в детската градина. И посмееше ли някой да ме упрекне, че си играя твърде много с тези „момичешки“ играчки, гордо отвръщах: „А, не! Не са само момичешки. Има и мъжки Барбита!“, демек Кен. Моята стратегия беше толкова успешна, че не един или двама проявиха интерес към играта на семейство, където Барби и Кен бяха щастливо влюбени, навярно почти колкото четири-петгодишния аз и момиченцето, също сходно на външен вид на Барби. Поне в моите очи.

Затова отидох на прожекцията на „Барби“ с особен ентусиазъм, породен от носталгия и очаквания за искрено забавление, боядисано в ярко розово. Почитател съм и на Грета Гъруиг. „Лейди Бърд“ е трогателен, „Малки жени“ винаги ми топли сърцето около Коледа, но третият ѝ режисьорски филм, написан съвместно с Ноа Баумбах („Брачна история“, „Франсис Ха“), „Барби“ е… безспорно амбициозен, изключително подвеждащо и същевременно успешно рекламиран, личи си любовта към киното от страна на замесените в продукцията, но сърцето на филма сякаш го няма. Скрило се е някъде в безкрайната поредица от опити за най-различни послания, част от които намесени без необходимост и посока. Поради тази причина биха се възприели безразлично. Трудно е да им се засмееш, какво остава да ги приемеш сериозно на фона на целия блясък и разкош на екрана.

„… Тайно аз на тебе искам да приличам…“

Най-голямата мистерия около „Барби“ беше сюжетът. Не ме разбирайте погрешно, потенциалът е бил налице. Само дето историята от „Магьосникът от Оз“ да срещне „Шоуто на Труман“ не е достатъчно грабваща. Вината не е в замисъла. Напротив, той е любопитен, но „Барби“ е зает да показва в почти всяка сцена своите крещящи до оглушаване възгледи относно независимата и силна съвременна жена. Няма лошо да присъстват такива елементи, но с плоски шеги през пет минути желаният ефект ще бъде заменен от изморителна досада, независимо актьорския талант.

Марго Роби е безспорно най-добрият избор за главната роля. Самият филм е наясно с това и прави една от малкото си сполучливи шеги в този аспект. Райън Гослинг в образа на Кен е другата голяма звезда. Динамиката помежду им е симпатично куриозна – Барби изживява дълбока личностна криза с много сълзи, Кен – също открива себе си, но по крайно комичен начин. Майкъл Сера ще увеличи броя на феновете си. Най-излишен обаче е Уил Фарел. Не по своя вина, ами заради претрупания сценарий. Ако неговият герой и шайката му бяха изтрити от филма, Грета Гъруиг щеше да разполага с достатъчно време да задълбочи в темите, които е искала да предложи на зрителя, вместо да ги хвърля разнопосочно – защо трябва да се излиза от цветната кутията, кое различава индивида от останалите, какво представлява равнопоставеността между половете и т.н.

Преди пристигането на Барби и Кен в истинския свят, ситуацията е изцяло под контрол. Танците, музиката, изобилието от розово са все на правилните места в точните количества. Уви, филмът достига пика си рано, когато двамата герои откриха я особеностите, я недостатъците на нашата реалност. Оттам нататък „Барби“ тръгва стремглаво и твърде смело в посока социални коментари, лишени от характер, подобно на всяка една от пластмасовите кукли в Барби Ленд. Финалът се старае да се върне към онзи приятен първи час, ала неговото послание, което трябваше да е основната тема, е в сянката на лошия вкус, оставен от препратките към далеч по-значими филми.

Отвъд песните и танците

„Барби“ е символ на Холивуд през последното десетилетие – свръхлиберален до неадекватност, хем изкуствено, хем и агресивно комерсиален. За сметка на това претенциозен – или ще го почувствате свой, или ще се отвратите. За себе си мога да кажа, че наистина исках да харесам „Барби“. За съжаление обаче, това е филм, чието качество се определя не от вкуса ви за кино, а от мястото ви на политическия компас.

Излизането на една и съща дата на „Барби“ и „Опенхаймер“ е събитие, каквото киното не е виждало досега. Глупаво ще е да ги сравняваме по качество, само можем да сме благодарни, че разполагаме с два както авторски, така и комерсиални филма. Още по-хубавото – те не са конкуренти, а взаимно си помагат. Победители излязоха всички хора, замесени в двата филма, непрекъснато повтарящи, че нямат търпение да видят труда на другия. Universal правилно усещаха, че са ударили джакпота, оказвайки рискована финансова помощ за новия филм на Кристофър Нолан. Warner Bros. Pictures се опитаха да надделеят, планирайки премиерата на дългоочаквано заглавие, лесно предвидим летен хит, точно по това време. Надявам се публиката, дори и да е на различни мнения относно „Барби“ и „Опенхаймер“, да оцени тази седмица като празник за всеки любител на седмото изкуство.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: Wonderland Magazine, Us Weekly, Milenio, Александра Филмс