Колко дълго е приемливо да скърбиш за хора и случки от миналото? Можеш ли да оплачеш жив човек? Имаш ли право да скърбиш за някого и за безвъзвратно отминалото време, докато той е все още до теб, но нищо между вас не е същото? Възможно ли е да запълните пропастта помежду ви, знаейки че вече нищо не ви задържа заедно? Не страдаме ли всички, и то постоянно, и какво прави нечия болка достатъчно специална, за да бъде удостоена с внимание? На тези трудни въпроси се опитва да даде отговор последният филм на актьора и режисьора Джеси Айзенбърг – „Истинска болка“.

Смъртта и мъката след нея са теми, върху които размишлявам от дете. Смъртта е единственото сигурно нещо за живото същество, но въпреки това причинява страдание и поражда скръб. А справянето с тази скръб и пренареждането на живота след сблъсъка със смъртта е различно, с много лица и всичките те човешки. С годините започнах да вярвам, че само когато се сблъскаме лице в лице с неизбежното, успяваме да си позволим да изровим всичко скрито в нас, под купища ангажименти и ежедневни, маловажни задължения.

Колко дълго е приемливо да скърбиш за хора и случки от миналото?

В такъв преломен момент от живота заварваме братовчедите Каплан в ,,Истинска болка” (2024). Дейвид (Джеси Айзенбърг) и Бенджи (Кийрън Кълкин) са американски евреи от полски произход. Родени в земята на безкрайните възможности, те се възприемат като напълно завършени творения на американския бит и култура. Историята на филма започва с тяхната първа среща на летището от много време насам. Двамата са на път през Атлантика към Полша, за да изпълнят едно от последните желания на починалия матриарх на тяхното семейство – баба Дори. Ще научат повече за своите корени и култура. Ще се върнат назад във времето, не само за да се срещнат с ужасите на Холокоста, но и за да се разходят из останките на някогашната им, почти братска, връзка.

,,Истинска болка” е сниман изцяло в прекрасния град Люблин и в напълно запазения лагер в Майданек. Красотата на тези локации не служи само захлас на публиката, но е и визуално доказателство за устойчивостта на тези места след трагедиите, които са ги сполетели. Сухите исторически факти за Холокоста тук са заменени с хуманни обръщения. Непринудените реплики на екскурзовода карат туристите да се отърсят от студената, конвейерна природа на такъв тип организирани екскурзии. Историческата разходка цели да ги свърже с техните фамилни истории. Основен мотив във филма е опитът на евреите мигранти и техните потомци. Как продължаваш с живота си, след като си оцелял по чудо, когато някой се опитва да те заличи? Как се свързваш обратно с корените си, когато те са пропити с травма и тъга? Можеш ли да се върнеш назад във времето, да се вгледаш в болката и да останеш с безизразно лице?

Можеш ли да оплачеш жив човек?

Сърцето на ,,Истинска болка” са Дейв и Бенджи. Тяхната ин и ян динамика постоянно вади на показ конфликтната човешка природа. Освободеното от почти всякакви социални задръжки държание на Бенджи го сближава почти моментално с останалите екскурзианти от групата. За най-голям ужас на Дейвид това означава принудително социализиране с непознати хора. Доста бързо историята създава моделите на взаимоотношенията между братовчедите и средата около тях. Единият вилнее с опасния си чар, променливи настроения и хаплив език, докато другият стои винаги отзад, за да подреди хаоса.

Годините на дистанция между тях натежават и еуфорията от дългоочакваната им среща отминава. На нейно място се настанява смиреното, некомфортно чувство на отчуждение. Двамата осъзнават, че онова времето на тяхната сплотеност е отминало, но не успяват да го приемат. Особено Бенджи.

Бенджи е чувствителна, свободна душа, която трудно може да бъде побрана в традиционния капиталистически модел – завърши образованието си, намери си работа, създай свое семейство. Той вижда през фасадите на „уредения” начин на живот и неговото свойство на притъпяване истината за заобикалящия ни свят. Сърцатата му, но самотна същност, успява да изкара на повърхността сантименталната, наивна човешка природа в търсене на свои съмишленици. Дейвид е нервното пораснало дете. Винаги се стремял да угоди на всички и да ги накара да се гордеят с него.  За Дейвид чудатостта е недостатък, който трябва да бъде заличен. Тайно желае да бива обикван толкова лесно, колкото братовчед си. Той маскира своята тревожност и несигурност с конвенционално приетите представи за статус и успех.

Имаш ли право да скърбиш за някого и безвъзвратно отминалото време, докато той е все още до теб, но нищо между вас не е същото?

Връзката между братовчедите Каплан ми напомня много на връзката, която човекът днес е изградил с големите исторически събития. Комедийното противоречие между характерите на двамата служи като щит срещу страданието, което еднолично съпровожда филмите за Холокоста и Втората световна война. Културните монументи, които посещават по време на обиколките, са огледало на някогашната близост помежду им. Светлите моменти от животите им са като статуи в съзнанията им – застопорени, отдалечени и метално студени.

Историческата екскурзия за Дейв и Бенджи не само успява да ги свърже с еврейско-полските им корени, но им дава и една последна възможност да се разходят отново из опустошената градина на някогашните им отношения. Времето прекарано заедно не може да бъде репликирано. Годините на раздяла и отдалеченост не могат да бъдат забравени. Единственото, което остава, е да ги изпратят подобаващо, може би с усмивка, колкото и да боли.

Хората не могат да бъдат постоянно щастливи

„Истинска болка“ ни пренася към онази неудобна и често засрамваща човешка емоционалност.  Дейв и Бенджи, без да привличат излишно внимание, дават свобода на себе си и на публиката да скърбят. Обръща внимание на невидимата за околните, но много истинска болка. Филмът кара да я обикнем и да се научим да живеем с нея – „защото хората не могат да се разхождат навсякъде, постоянно щастливи.“

„Истинска болка“ е комично-трагичната човешка история, разказана без излишни претенции за драматичност. Красиви гледки, добре написан сценарий и сърцата актьорска игра са козовете на филма на Джеси Айзенбърг, достойни за вниманието на широката публика. Макар и доста по-семпъл от останалите свои съперници в този награден сезон, със сигурност е  моят неоспорван победител за филм на годината.

*

Всички текстове на Алекс Александрова-Спейди можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм България, IMDb