Доста е трудно да се пише за любими филми, за любим франчайз, особено такъв, който е оставил много дълбок отпечатък в теб и може би дори те е оформил като личност; който е оформил интересите ти за един цял живот напред. Такъв е случаят за мен с Индиана Джоунс.
Детското очарование срещу скептицизма на възрастния
Приключенията на Хенри Джоунс Младши породиха в младия Денислав Кандев любовта към историята, към ровене в миналото, към мистериите, загадките и приключенията. И така вече 32 години заедно с Индиана периодично намираме изчезналия кивот, борим култа на Кали и правим тежкия избор да оставим Чашата Христова в пещерата в каньона на Полумесеца. Докато пораствах, имах щастието да го правя и с приключенията на младия Индиана Джоунс – воюването с пубертета, с баща му, с германците през Първата световна и още, и още… Също така знам, че имаше и едно приключение с един кристален череп, но за него обикновено не говорим, а в този текст ще го споменаваме твърде рядко и винаги с лошо. Ще кажа само, че през 2008 година можех да тичам доста по-бързо, отколкото очаквах (и със сигурност – отколкото сега), което установих, пробягвайки разстоянието от спирката на градския до киносалона, за да гледам любимия си археолог в първото приключение, което излиза изцяло в моя живот, а не е взето назаем от младостта на баща ми. Спомням си как станах и ръкоплясках, когато в началото на филма видях сандъка с кивота в онзи склад. И накрая как си тръгнах, обзет от огромното разочарование, че четвъртото приключение на Доктор Джоунс не е достойно да се нареди до другите три и по-скоро неговата съдба ще е да прашасва на лавиците на кино историята.
Затова, когато разбрах, че ще има нов, пети филм, усетих смесица между уплах и гореспоменатото разочарование, този път – превантивно и дори инстинктивно. Исках в главата ми Индиана да е винаги млад, да се бори с ужасяващите нацисти, да открива митични реликви, зад които има хилядолетия история и жажда да бъдат намерени, достатъчна да запълни цели човешки животи. Времето минаваше, излизаха все повече и повече снимки, трейлъри, интервюта за новото и вероятно последно приключение на Индиана и тези две усещания само се засилваха, а сянката на кристалния череп надвисваше все повече с всеки изтекъл ден и помрачаваше надеждата ми за едно последно, епично приключение.
Отговорниците за успеха
Но най-накрая дойде и самата прожекция – единственото нещо, което реално има значение. След 154 минути и с истинска изненада мога да кажа, че последното приключение на Индиана Джоунс е достойно да застане до класическите три филма, въпреки солидното количество негативни реакции на световната кинокритика.
Нека започнем от самото начало – изборът на режисьор всъщност предопределя успеха на този филм. Джеймс Манголд, който е и режисьор на „Логан“ (2017 г.), вече е доказал чрез него, че знае как се правят филми за старостта и за заника на дните на привидно митологичните ни герои, и със сигурност не разочарова и този път. Бидейки продуцент на „Дивото зове“ (2020 г.), Манголд е имал възможност да работи и преди с Харисън Форд. Междувременно следващият му режисьорски филм „Форд срещу Ферари“ (2019 г.) получи изключително висока оценка и от критика, и от публика, а самият Манголд се слави с репутация на изключително гъвкав жанрово и работно професионалист. Междувременно, няма изненадани, че легендарният композитор Джон Уилямс отново се отзовава на предизвикателството да бъде гръбнака на филмите за Инди – тяхната музикалната идентичност. Излишно е да казвам, че се справя повече от прекрасно с поставената задача. Редно е да споменем и сценаристите на филма – братята Джеръми и Джон-Хенри Бътъруърт, написали страхотния „На ръба на утрешния ден“ (2014 г.), и ветеранът Дейвид Кьоп, които успяват да създадат едно много интересно приключение, без да попадат в множеството капани, които този тип сценарии залагат. Но нека пристъпим към същината – кои са всъщност съставките за едно качествено приключение на Индиана Джоунс, които Джеймс Манголд и компания са уловили тук?
Вечният враг
В целия франчайз няма по-добър враг от германците във всички техни исторически превъплъщения. Първо са войниците на Кайзера, които младият Хенри Джоунс бореше в окопите на Франция, а след това и нацистите. Конкретно те са винаги впечатляващо зли в черните си униформи, лаещи на немски, размахващи ръце и свастики, докато горят книги и заличават история – абсолютната противоположност на Индиана, който се опитва по всякакъв начин да я запази. Те имат нездравословен интерес към окултното, маниакално търсейки артефакти, които да им помогнат да завладеят света. В настоящето приключение нацистите са по-хлъзгави отвсякога, вече скрити сред следвоенното общество в САЩ, и споменът за тях започва да избледнява на фона на успехите, които донасят за Америка в разгара на Студената война. Но те не са забравили поражението си и търсят всякакви способи за реванш, а единственият начин да промениш историята, е да я пренапишеш – задача, за която се изисква особено могъщество, способно да дойде само от мистичен артефакт.
Мистерията на историята
Само че не тази на конкретния филм, а тази, която обгражда като мъгла неговия сюжет. Добрият филм за Индиана Джоунс ти носи знание и любопитство. Покрай абсурдното търсене на кивота, на Светият Граал и на камъните Шанкара трябва да се зароди и желанието за търсене на информация какво всъщност е станало отвъд киното, какво наистина се е случило с тези артефакти, дали съществуват наистина, или са потънали в мъглите на историята и едничкият шанс да бъдат открити, е приключил с финалните надписи на екрана. По този параграф петата част на поредицата не разочарова по никакъв начин – Архимед, обсадата на Сиракуза, механизми, древна история – всичко, което трябва, за да четеш и да се почувстваш като истински археолог след края на филма, е налице. И е омешано по адски качествен начин, за да те човърка; за да се бориш с желанието си още по време на прожекцията да се заровиш и да прочетеш за какво става дума, защото случващото на екрана е толкова важно. В това отношение мога еретично, но спокойно да кажа, че „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“ е може би най-издържаният от цялата поредица, в него има най-много истинска история, която можеш да прочетеш, да научиш и да се обогатиш не само духовно, чрез филма, но и с истинско знание.
Ролята на антагониста
Каквото и да си говорим, изглежда сякаш съвременното кино има един единствен актьор, който е наистина роден да играе Главния лош – Мадс Микелсен е великолепен в ролята си на Юрген Волер – нацистки физик, който отчаяно иска да пренапише историята, но същевременно с това помага на САЩ да изпратят човек на Луната. Един от големите исторически парадокси – не е важно колко си зъл, колко ужасяващ е режимът, на който си служил, ако можеш да си от полза на победителя. Винаги той, победителят, взема цялата плячка. Мадс Микелсен играе страхотно човек, който иска да е победител на всяка цена, независимо от всичко. В по-общ план неговият персонаж е до известна степен едно стъпало под обичайните противници на Индиана Джоунс. В „Похитителите на изчезналия кивот“ (1981 г.), Рене Белок беше археолог, той беше Индиана Джоунс, но от тъмната страна. В „Последният кръстоносен поход“ (1989 г.) Елза Шнайдер и Уолтър Донован също бяха много тясно свързани с археологията. В „Храмът на обречените“ (1984 г.) пък видяхме Мола Рам, който копаеше за камъните Шанкара като истински иманяр. „Кралството на кристалния череп“ (2008 г.) ни представи почти свръхествествения злодей Ирина Спалко, чийто образ беше фундаментално слаб, но отново обвързан с археологията, а играта на Кейт Бланшет някакси успя да го спаси.
В контраст на всички тях, тук имаме конфликта между Волер – физик и Индиана Джоунс – историк. Сблъсък на два свята – на точната, винаги истинна, нелъжеща математика и историята – подлежаща на интерпретации, обвита в мистерия, суеверия и лъжи. Прецизността и категоричността на точната наука срещу вярата и артистичността на хуманитарната такава е любопитна идея, но на практика виждаме, че Волер през целия филм е една стъпка зад Индиана, понеже му липсват знанията за областта, в която се съревновават. Физикът не разчита знаците на историята и това, което му помага да е рамо до рамо или понякога дори напред в съревнованието с Инди, е само грубата сила на помощниците му. В сравнение с тази динамика, в трите класики Хенри Джоунс Младши е винаги догонващ, което прави триумфа му накрая още по-сладък.
Отборът на лошите / Отборът на добрите
Нека започнем с преките помощници на главния злодей. Рецептата е ясна – трябва да изглеждат неприятно, винаги трябва да има един здравеняк, с когото да има бой и Индиана да отнася много голяма част от него, но накрая да победи. Същевременно трябва да има и една доста по-интелигнетна, почти равностойна на главния злодей дясна ръка. И рецептата е спазена – Бойд Холбрук („Логан“, сериалът „Наркос“) играе безкрайно неприятния американски нацист, който е противно отдаден на каузата. Оливие Рихтерс („Кингсмен“, сериалът „Бандите на Лондон“) пък е огромната планина, която понабива Инди, но накрая, естествено, си получава своето. Всичко е точно.
Индиана Джоунс не е всемогъщ, но е адски чаровен, адски харизматичен, дори когато е негодник (или особено тогава). Той има много приятели по целия свят и те рано или късно се превръщат в неизменна част от неговите приключения. В „Реликвата на съдбата“ отново виждаме Салах, изигран от Джон Рийс-Дейвис (Гимли от „Властелинът на пръстените“). Това е най-близкото до най-добър приятел, който Индиана Джоунс има в хода на поредицата. Салах му помогна да намери кивота, притискаше смъртоносната рана на баща му, докато Инди преминаваше през трите препятствия в търсене на Граала. Салах е най-верният помощник, без него и без неговите връзки в Близкия изток и Средиземноморието приключенията на Индиана просто нямаше да са същите. Втората световна променя изоснови живота на Салах, което обяснява и огромната му носталгия, която благодарение на актьорското майсторство на Дейвис е толкова осезаема и силна, дори в рамките на скромната му поява, че е способна да те разплаче. Особено когато се сетиш за младостта им, за енергията, с която препускаха из пустинята. В неговия образ се прокрадва призракът на носталгията, на това, че любимите ни персонажи малко по малко стават част от историята, а най-много боли, когато осъзнаеш, че и ти си се запътил натам, заедно с тях…
Междувременно новото поколение ни е представено в лицето на Хелена Шоу, изиграна от Фийби Уолър-Бридж (“Соло”, “Флийбег”) – независима и способна жена, която е арогантна, с огромно самочувствие, но и със сериозни финансови проблеми. Нейният образ първоначално дразни, тъй като е въплъщение на всичко, което е младостта, с всичките ѝ трески и неошлайфани недостатъци. И заради това няма как да го харесаш. Подмятанията ѝ, войнствената ѝ женственост са причина да подбелиш поглед от недоволство и досада по време на филма. Дори на момент е способна да го опропасти, но остава точно на границата, защото всъщност нейният образ търпи така нужното развитие. От арогантната, опортюнистична крадла тя се превръща в историк, чиито възприятия достигат отвъд парите и славата. Въпреки този своеобразен катарзис – Хелена Шоу няма как да измести Индиана Джоунс и не трябва и да го прави. Теди (Итън Изидор), малкото хлапе, което се явява алтернатива на Малчо от „Храмът на обречените“, е също толкова досаден, колкото и Хелена. Теди присъства, за да може старите фенове да открият още едно намигане към тях в новия Индиана Джоунс. Както и при Хелена, той също претърпява развитие, но ролята му е толкова второстепенна, а Изидор толкова млад актьор, че просто търсеният ефект не се получава. С доста по-малки откъм екранно време, но много качествени роли в свитата на Индиана Джоунс се включват и Антонио Бандерас, който открадва оскъдните сцени, в които участва, понеже е точно толкова як, както и винаги класният Тоби Джоунс, чийто персонаж Базил Шоу всъщност се явява наклонът, по който се търкулва неизбежния, стремглаво препускащ сизифов камък на сюжета.
Момичето на Инди…
… е отделен стълб, на който се гради светът на Индиана Джоунс. И всъщност Момичето е едно-единствено – Мариън Рейвънууд, дъщерята на ментора на Хенри Джоунс Младши – Абнър Рейвънууд. Любовта им започва от времето преди „Похитителите на изчезналия кивот“, а още за тяхната връзка научаваме от „Кралството на кристалния череп“, за да получим завършека ѝ в „Реликвата на съдбата“. Връзката им винаги е била емоционална, изпълнена със сблъсъци между два силни характера. Всичко това само налива масло в огъня им. Когато за първи път гледах филмите за Инди, Мариън беше просто един красив придатък на Джоунс. Вече не мисля, че двамата могат да съществуват един без друг. Балансът няма да съществува, няма да има емоционалната страна на Индиана Джоунс.
Самият Индиана Джоунс…
… е последен в списъка, основата на всичко, алфата и омегата на франчайза. Според мен това е любимият образ на Харисън Форд. За разлика от играта му в „Междузвездни войни“, тук той видимо иска да даде и винаги е давал всичко от себе си. Иска да бъде млад, за да може да ни накара да застанем на ръба на стола, докато той прави нещо невероятно опасно в търсене на поредната реликва. Но не е – Форд е на 80 години и всичките му личат. Въпреки това, той се справя страхотно и за пореден път изиграва един много динамичен Индиана Джоунс. Ключово за успеха на филма е, че заедно с Форд и неговото превръщане в дядо, героят му не остава по-назад. Репликите му, коментарите, начина, по който мисли и нещата, които премълчава вече прилягат на пенсионер, на когото му остава едно последно приключение – да изживее старините си. В „Реликвата на съдбата“ Харисън Форд изиграва най-трудния си Инди. Зад него има един цял живот с всичките му върхове и падения, триумфи и трагедии, и тук ние виждаме едновременно ниската точка на Хенри Джоунс и най-голямото му постижение, което дори не е свързано с археологията. Когато описах образа на Салах, споменах за призрака на носталгията – при Индиана той отново се появява, дори още по-силен.
„Реликвата на съдбата“ ни показва апогея на неговите приключения – битката му с умиращия звяр на нацизма в Европа през 1944 година и впоследствие – и края на пътя за Джоунс – пенсионирането му. Но най-хубавото е, че съдбата му е отредила едно последно приключение. Една меланхолична, но вълнуваща балада, за да може той да не потъне в пясъците на времето без спомен и без следа, а и за нас зрителите – за да не остане „Кристалният череп“ последния ни спомен за великия археолог. „Индиана Джоунс и Реликвата на съдбата“ е лебедовата песен за франчайза. Тя изцежда за последно силите на Харисън Форд, но не по неприятен начин, не насила, а напротив – виждаме желание, виждаме прилив на енергия в актьор и персонаж за едно последно грандиозно приключение. И всичко това е гарнирано с много приятни и уместни препратки към всички останали филми и части от иначе подробно разписаната история на Индиана Джоунс. Хенри Джоунс Младши започва и завършва своето приключение, простиращо се между две, ако не и три поколения, с гръм и трясък, точно както подобава на образа, който е вдъхновил не един или двама да заровят носове в прахоляка на историята.
За финал ще кажа, че „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“ е като „Топ Гън: Маверик“. Нужно беше да получим това продължение, за да може да се затвори спокойно тази книга и този франчайз, за да може да се даде на още едно поколение горивото, което да възпламени любовта към персонажите, към приключенията, към историята. Нужен беше, за да изличим спомена за предишния провал и да продължим отново към залеза.
*
Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.
Можете гледате „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“ на 2D IMAX, най-якия възможен формат за кино, като натиснете тук.
Снимки: IMDB, The Record