Филмите са като храната – има за всеки вкус, идват от всяка култура и държава, носят традициите и спецификите на времето и мястото, от което произлизат. Новият филм на Робърт Родригес, наречен „Хипнотик“, е едно доста интересно блюдо, което типично по нашенски бихме нарекли „манджа с грозде“ и което вероятно няма да е за всеки, но тези от нас, които разбират точно какво представлява, ще го харесат от първата до последната хапка.
Слагаме тигана на котлона
На пръв поглед са налице основните съставки за едно истински вкусно и питателно ястие – главният готвач Родригес през годините ни е нагостил с жестоки филми като „Sin City: Град на греха“, „Бибрутално: Планета страх“, „От здрач до зори“, всеки от които представлява специфичен вид B-movie, като тази негова тенденция достигна своя абсурден апотеоз с двата филма за Мачете – „Мачете“ и „Мачете убива“. В микса е забъркан и Бен Афлек, който се явява основата на това блюдо – хубавото парче месо, което режисьорът ще сготви. Разполагаме със страхотна гарнитура – Алис Брага („Аз съм легенда“, „Хищници“), както и със супер подправки – Джей Ди Пардо (главния герой в спинофа на „Синове на анархията“, наречен „Маите, Южна Калифорния“, редовно подвизаващия се във филмите на Родригес Джеф Фейхи („Мачете“, „Бибрутално: Планета страх“ и „Алита: Боен ангел“). И най-накрая, за да може продуктите на тази манджа да са наистина овкусени на ниво, винаги под ръка трябва да е и солта, а именно – феноменалният Уилям Фиктнър („Армагедон“, „Костенурките нинджа“, „Елизиум“, „Блек Хоук“ и много други). Екранното присъствие на актьора е винаги добре дошло и той всеки път извисява често посредственото ниво на продукциите с негово участие до абсолютния възможен за материала максимум и никога не те оставя безразличен. Ако солта е в повече, се мръщиш, а ако е по-малко – гозбата става блудкава и поради тази причина Уилям винаги е точно премерен.
След като съставките са на масата, е време да видим какво ни е приготвил Родригез. „Хипнотик“ започва по класическия деветдесетарски начин – изтормозеното и травмирано ченге, изиграно от Бен Афлек, бива оценено дали е годно да се върне на работа от служебния си психолог, след като дъщеря му е отвлечена – на пръв поглед огромно клише. Нещата не стават по-добре, когато в полицията е подаден анонимен сигнал за обир, на който Дани Рурк (Афлек) и партньорът му Никс (Пардо) се отзовават. Точно тук добавяме и гореспоменатата сол към ястието – появява се мълчаливият и студен Лев Делрейн (Фиктнър), когото спокойно можем да наречем главния злодей. След тази класическа завръзка, „Хипнотик“ ще се опита да излезе от клишетата и Родригес започва да бърка енергично същината на своя гювеч.
Вдигаме рязко температурата
Към трите ни основни съставки е време да добавим и щипка „Мементо“, изразяваща се в целта на банковия обир – полароидна снимка, която служи за напомняне на отдавна забравени неща. След това мятаме вътре и малко „Джесика Джоунс“ заради свръхестествените способности на главния злодей, който манипулира съзнания, за да изпълняват волята му (тази съставка може спокойно да се замени и с недооценения „Fallen”, от 1998 г., с Дензел Уошингтън, в който главният герой отново е изтерзано ченге). В този момент зрителят вече разбира, че това няма да е поредният обирджийски филм, а в сърцевината му ще има нещо доста по-заплетено. Към вече къкрещия екшън с елементи на свръхестествен трилър и малко драма за цвят е добавена и Даяна Круз (Алис Брага) – романтичният елемент на филма. Действието ни отвежда до дома на Круз, в който тя извършва спиритични сеанси, гадае на карти таро и създава цялостното впечатление за класическо шарлатанство. След поредица от свръхестествени събития, силно напомнящи на деветдесетарски боклучав психотрилър с тънки елементи на хорър Рурк разбира, че героинята на Брага и Делрейн са хипнотици – могъщи „телепати“, чиято свърхсила е да манипулират хора да изпълняват всичко, което им се каже и които са част от тайна правителствена агенция наречена „Дивизията“.
Усещате ли как манджата започва да загаря? Да, и аз бях така в киносалона, докато повдигах невярващо вежди. Към заформящия се миш-маш от вкусове в „Хипнотик“ е редно да споменем тежкия аромат на Филип К. Дик и една от най-успешните адаптации по негова история, наречена „Специален доклад“, режисирана от Стивън Спилбърг през 2002 година. Както тук, така и там главният герой е детектив, който търси изчезналото си дете, подпомаган от жена със свръхестествени способности, като под повърхността на сюжета бавно къкри и някаква грандиозна конспирация. Но историята продължава, отвеждайки главните ни герои в някаква забутана закусвалня в Тексас, на път за Мексико. И в тази въпросна закусвалня виждаме нещо като апотеоз на треторазредното кино – героите на Афлек и Брага седят с черни очила и шапки с козирки в сумрака на крайпътното заведение, мислейки си, че са олицетворение на незабележимостта. Все ми се ще да вярвам, че Родригес е тихичко гениален или поне много хитроумен и нарочно е режисирал своите актьори, за да играят по един преднамерено лош начин; че това е целенасочено безумна сцена, за да покаже, че дори в най-новите си и модерни опити, той не бяга от корените си и от това, което го прави толкова обичан от своите феновете през всичките тези години – любовта към гледането и създаването на парадоксално първокачествени треторазредни филми.
Пренасищането на вкусовите ни рецептори
След известни перипетии Рурк и Круз достигат до Мексико, където се свързват с хакера-беглец на Дивизията – Ривър (Дайо Окений), който допълнително заплита сюжетната нишка, разкривайки ни поредната оплетена конспирация, в която са намесени жената на Рурк, отвлечената му дъщеря, Дивизията, както и (разбира се) някакво супер оръжие, служещо за световна доминация, което всички искат да имат. Родригес всъщност се справя доста добре с изграждането на ефектни обрати, което ще стане видно на зрителя от последващите събития, които няма да разкривам тук. Но понеже правим паралели между готвенето и филмите, тук е времето да кажа, че основното гастрономично влияние върху „Хипнотик“ е параноичният привкус на Филип К. Дик, не само заради гореспоменатия „Специален доклад“, но и заради култовата класика „Зов за завръщане“ с един харизматично нелеп Арнолд Шварценегер в пика на своята кариера.
Мисля да спря с пресъздаването на сюжета, защото ако продължа, неминуемо ще се стигне до развалянето на спорното удоволствие от този филм. Вместо това ще кажа, че в най-новото кинематографично-кулинарно произведение на Родригес има адски много влияния, адски много биещи се, но и комплементиращи се аромати и вкусове. За капак на всичко в лентата усещаме и присъствието на Алфред Хичкок заради неговата класическа игра на котка и мишка между опасен мъж и невинна жена. Наследилият похватите на Хичкок „Злокобен остров“ (един от за съжаление най-малко уважаваните шедьоври на Мартин Скорсезе) също се явява като силно влияние върху „Хипнотик“, заради сценарий, обрати и параноична атмосфера. Усещането е сякаш Родригес целенасочено създава букет от други филми в кратките 90 минути, в които разгръща своя собствен психотрилър/екшън със свръхестествени елементи, и в процеса успява да щипне дори и от Кристофър Нолан и неговият „Inception”.
Какъв е послевкусът?
Всичко изброено досега е причината да се зачудя, още докато бях в киносалона, дали всъщност харесвам „Хипнотик“ или не. И в крайна сметка, след известна доза размисъл, осъзнах – това, което мислех за лоша актьорска игра, е всъщност целен ефект. Родригес е използвал Бен Афлек и компания, за да завърти един не особено оригинален сценарий, в който диалогът на моменти е много труден за преглъщане, и да ни представи един своеобразен филм във филма, в който лошата игра е напълно адекватна, очаквана и вписваща се в неговата цялостна концепция. Актьори играят роля, а персонажите им играят друга. И след като се замислих, осъзнах, че това е една глътка свеж въздух в цялата супа от влияния, която Родригес ни е сипал.
За финал бих казал, че това е един умерено добър филм, който обаче наистина не е за всеки – някои ще се оближат след него, други ще го преглътнат мъчно, а трети директно ще го изплюят. Независимо от всичко, у мен остана усещането, че „Хипнотик“ спокойно можеше да отиде директно към някоя стрийминг платформа, а ако все още живеехме през 90-те, той щеше неминуемо и мигновено да се озове на VHS касета или DVD диск, в дъното на кварталната видеотека. Или иначе казано – можете да си поръчате тази храна от удобството на дивана, не е нужно да отидете на ресторант, за да ѝ се насладите. Ако ви е вкусно, ще ви е вкусно навсякъде, нали така?
Снимки: IMDB, The Spokesman-Review, Howard for Film, The Nerds of Color
