Кратък примерен въпрос относно ефекта на пеперудата – едно помахване на крилете на насекомо в Бразилия може ли да доведе до торнадо в Тексас? По същия начин можем да попитаме и следното – ако едно бебе не беше проплакало на този ден преди 113 години, това би ли означавало, че съвременното американско кино, на което толкова се възхищаваме, нямаше да бъде такова, каквото го познаваме сега?
За да отговорим на този въпрос трябва просто да обърнем поглед към едно от основните вдъхновения на великите имена на киното в САЩ като Мартин Скорсезе, Стивън Спилбърг, Франсис Форд Копола и Джордж Лукас и да заключим – да, ако това бебе не беше проплакало на 23.03.1910 г. в Шинагава, Токио, американското кино никога нямаше да бъде същото.
Повече от 70 години след дебюта си като режисьор и почти три десетилетия след смъртта си, Акира Куросава продължава да вълнува публиката в салоните, режисьорите на своите снимачни площадки и студентите в залите, докато гледат “Ран” или изследват моралните истини и ценности в “Рашомон”.
Неговият стил и техника са се превърнали в неразделна част от интернационалния език на киното, докато сюжетите, разказани през камерата му, остават незасегнати от времето и са все така актуални и за съвременния зрител.
Невинаги обаче историята увещава великите имена на киното единствено с успехи. И както този текст, посветен на некръглата годишнина на японския великан, ще покаже, самият живот на Куросава наподобява на един от неговите филми със своите драматични обрати, трудни възходи и лесни падения, нежност и грубост, но винаги придружен от любов към зрителите и големия екран.
Живот за живот
Единствената мечта на Куросава била да стане художник. И въпреки че не успява да се реализира като такъв, още като младеж решава да се премести при брат си Хейго, който по това време вече е изградил своето име като бенши (четец на текстове по време на нямото кино) и е започнал да запознава по-малкия си брат с новите филми.
През 1926 г. звукът завлядява японското филмопроизводство (3 години след като по идентичен и светкавичен начин прави същото и с американското) и вследствие на това много от дотогава жизненоважните за продукцията специалисти (включително и Хейго) са освободени от работата си. Следват протести, но без особен отзвук. По това време Акира Куросава се прибира при родителите си и разбира едва по-късно, че брат му, останал без работа и статут в киноиндустрията, е отнел собствения си живот.
Куросава се отдалечава от киното, особено след смъртта на брат си, който е бил толкова тясно обвързан с този свят. През 1935 г. обаче компанията Photo Chemical Laboratories обявява търсене на нови асистенти за своите режисьори. Акира не се справя добре на изпитите и есето (типичен за японското общество начин на кандидатстване), но със своята острота и възгледи върху проблемите на японското кино неволно привлича вниманието на режисьора Каджиро Ямамото. Година по-късно Куросава вече е на снимачната площадка, грабейки всякакво знание и опит с шепи, за да може само след 10 години да режисира своята първа история “Sanshiro Sugata” (“Джудо сага”). В този момент животът му се разделя безвъзвратно на две – периодът преди и този след киното.
Възходи и падения
По онова време Куросава има два коза в своята кариера – познанството си с Каджиро Ямамото и близостта си със своя лекар. Първото му дава нужните знания по монтаж, режисура, декори, костюми, драматургия. Второто му дава фалшиво удостоверение, че е негоден да бъде на фронта, заради измислена физическа неспособност. Докато Япония продължава своя опит да превземе Китай и много от известните режисьорски имена са изпратени на фронта, Куросава работи върху своя дългоочакван дебют.
Това, което следва, е едно постоянно жонглиране със студиата, критиката и публиката, докато ръцете на режисьора не се уморят. Той е стриктно сезиран от правителствените комисии за цензура и още по-внимателно следен. Но въпреки това Куросава успява да стигне до Кан и Венеция, за да остави най-големия отпечатък от японското кино върху световното такова и в крайна сметка се прибира обратно, за да се върне при неоценяващата и неразбираща проектите му публика. И това няма да е…
“За първи път”
Обвинен от критиции и политици, че неговите филми прекалено много се влияят от Запада, най-неяпонският японски режисьор ще прегърне дефиницията на “за първи път” и ще я допълва през цялата си творческа кариера. За първи път светът ще започне да се интересува от японско кино. За първи път японски филм ще излезе от страната и ще отиде на фестивала във Венеция, печелейки най-голямата награда. За първи път ще е създаден проект (“Седемте самураи”), надвишаващ три пъти официалния бюджет, правейки от него най-скъпата аудио-визуална продукция в Япония до онзи момент.
Ако искате да се потопите в черно-белия или цветен свят на Куросава, описващ една японска реалност, но представена по различен и несрещан при никой друг режисьор подход, то мога да ви предложа три заглавия, които непременно ще обърнат представата ви за японското филмово изкуство. Или поне се надявам, че ще го направят.
“Улично куче”
Ако “No Regrets For Our Youth” е първият филм на Куросава, в който започва да създава свой собствен режисьорски стил, то “Stray Dog” често е смятан за неговия първи шедьовър.
За младия детектив Мураками (Тоширо Мифуне) лошият ден става още по-тягостен, когато открива в претъпкания автобус, че пистолетът му е откраднат. Той започва да гони крадеца, както се гони едно улично куче из улиците на Токио. С всяка следваща улика обаче животите на крадеца и детектива стават все по-преплетени, открехвайки вратата към тъмната страна на Мураками.
“Улично куче” излиза извън рамките на криминалния трилър, изследвайки мръсния отпечатък на следвоенна Япония и природата на престъпния ум.
“Рашомон”
Психологически трилър от 1950 г., част от категорията “джидайгеки” (японска историческа драма). Историята се завърта замайващо около убийството на самурай и изнасилването на неговата съпруга, където всеки един от заподозрените и жертвите разказва за случилото се от своята собствена гледна точка. Всеки елемент от разказите на персонажите е до голяма степен идентичен – от убития самурай, говорещ чрез шинтоистки екстрасенс, до бандита в гората, монаха, съпругата. Всеки един от тях оставящ на показ моралното си Аз, докато лъже.
“Рашомон” е първият японски филм, получил значителен международен успех. Той печели Златен лъв на филмовия фестивал във Венеция през 1951 г. и получава почетна награда на 24-те награди на Академията през 1952 г.
“Сънища”
Едно от любимите ми заглавия на Куросава не защото е различен от останалите и можем да видим Мартин Скорсезе в ролята на превързания през ухото художник Винсент ван Гог, а защото “Сънища” наистина те кара да влезеш в подсъзнанието на режисьора.
Стивън Спилбърг помага на проекта, като повляиява на Warner Bros. да поемат финансирането му, в който културата и традициите на Япония се сблъскват със силно сюрреалистични цветове, форми и сюжети. Вдъхновен от работата на Ван Гог още като младеж, който търси своя стил в изобразителното изкуство, Куросава сънува този много личен за него филм, за да може се срещне с великия художник ако не наяве, то поне в страната на сънищата, където всичко е възможно.
Защо Акира Куросава е най-неяпонският режисьор?
Просто защото на Акира Куросава не му достигат традиционните методи и похвати на камерата. Не му достигат и сюжетите в страната, белязани и ограничени от културната им идентичност. Затова и той се обръща към великани в литературата като Шекспир и Достоевски, за да потърси в тях вдъхновение и често го намира. Като режисьор не престава да експериментира върху кадрите, монтажа, броя камери, отношението спрямо актьорите (кара ги например да живеят или говорят постоянно като своите герои, забранявайки им да използват собствените си имена дори когато не снимат). Всичко това прави Акира Куросава една от най-важните фигури в историята на киното досега и завинаги.
