Някак набързо премина феноменът „Агенти на времето: Васил Левски“ през българската медийна шир. Филмът, генериран от изкуствен интелект (въпреки че е заявен и „финален човешки творчески контрол“), вдигна типичното възмущение в социалните мрежи и за няколко дни над 1000 души се подписаха в петиция (аз включително) за забраната му, сякаш дори и националистите бяха отблъснати от идеята регургитираният A.I. образ на Левски да бъде използван за абстрактна възпитателна цел. Една бърза справка на официалния сайт на филма показва, че авторите съвсем не са безкористни и запознаването на децата с личността на Апостола не им е особен приоритет.
А самите авторите са ни познати. Старозагорското дуо тарикат-рапъри Зипо и Слаш отдавна скандализират малката ни родна филмова общност с безумица подир безумица – като започнем от измамите с кастинги и минем през продуцираните от тях естетически недоразумения „Русалки“, „Мераклиите“ и филма с кауза „Един грам живот“ (какво дори означава филм с кауза?), то е някак съвсем логично да стигнем до злоупотребата с изкуствен интелект.
За злоупотребата с личността на Левски може наистина много да се говори, все пак Зипо и Слаш не са първите, които дръзнат да посегнат към Апостола с арогантното си бездарие. Но това е друга тема. Друга тема е и странният опит да бъде присламчен този филм към „съвременната световна анимация“, но това го оставям на колегите аниматори, те вероятно имат какво да кажат.
Фокусът на този текст не е „Агенти на времето“, нито инструментализирането на изкуствения интелект в създаването на кино. Текстът не е изчерпателен (няма и как да бъде), а се опитва да постави всичко казано до момента в една по-широка рамка, която да контекстуализира „помията“ в киното, защото тя съществува доста преди Зипо и Слаш и самия изкуствен интелект. Надявам се, че едно такова въведение ще ни помогне поне малко да се ориентираме в хаоса на съвременната (поп) култура.
2025 SLOP 2025
Мериъм-Уебстър определят „slop“ за дума на 2025. Ономатопоея. Дума, подражаваща звук. Като мокър шамар в комикс или нещо полутечно и лигаво, което пада върху паркет и се разбълбуква. Първоначалното значение е мека кал или мръсотия, но по-късно започва да се изпозлва като храна за прасета. На български си имаме дума с по-плътна фонетична структура, но винаги изговаряна с известна доза презрение и погнуса – помия.
Определението на Мериъм-Уебстър за новата употреба на думата е „дигитално съдържание с ниско качество, което обикновено e създадено с помощта на изкуствен интелект“ – италиански брейнрот (Тралалеро Тралала и Тунг Тунг Тунг Тунг Тунг Сахур), „Ние сме Чарли Кърк“ песничките, странното черно-бяло бебе с мазната усмивка, всички одухотворявания на снимки на Джефри Епстийн, дори официалната Тръмп слопаганда. Връзката между дигиталния слоп и реалната помия е ясна.
Но слопът не се ограничава с изкуствения интелект. Да, той е новият основен източник на пълнежа в септичната интернет яма, но всъщност всичко около нас има свой слоп вариант. Има политически слоп и телевизионен слоп (в България сме добре запознати и с двете), литературен слоп (онези редови фентъзи романси например), музикален слоп (от всеки жанр), слоп храна (ултрапреработени храни), има дори слоп улични колчета (онези жълти гумени фалоси, които са винаги наклонени, защото на някои хора не им работи парктроникът). Трудно е в съвременния свят да не познаваме слопа и да не консумираме слопа.
Форма. Съдържание. Средство. Слоп
Адам Алексич, по-известен като The Etymology Nerd, разглежда феномена слоп през връзката между формата и съдържанието („notes on slop” в неговия substack). Съдържанието носи смисъла, а формата е начинът, по който този смисъл е представен. Както знаем от „Средството е съобщението“ на Маршъл Маклуън, средството оформя начина, по който възприемаме съдържанието. Затова според Алексич, когато форма и съдържание са в перфектен баланс, се появява нещо, което той нарича „изкуство“. Ако съдържанието доминира, без да се съобразява с формата, резултатът е прекалено натоварващ, незаинтригуващ и неразбираем. Например книга, в която думите са случайни, между тях няма пространство и всичко е един голям блок текст.
Ако обаче формата започне да доминира над съдържанието, се получава нещо, което изглежда правилно според логиката на медиума, но в себе си не съдържа нищо съществено. Слоп. Гибли версията на Пацо от Биг Брадър не е нищо повече от повърхностна кръстоска между Гибли естетиката и кадър на Пацо от предаването, в който той плюе по друг съквартирант и го заплашва. Сякаш излъчва човешката мекота на Гибли, но не съвсем. Сякаш притежава безкрайното остроумие на гълъбовския телевизионен приключенец, но не съвсем. Тоест, хем е, хем не е това, което е.
И въпреки че понякога е трудно да преценим дали нещо е слоп, или доколко нещо е слоп, има определени характеристики, чрез които можем да го идентифицираме и разберем. Затова ще огранича този разбор до слоп феномена в киното. В него има достатъчно за обсъждане.
Количество
Количеството е по-важно от (и за сметка на) качеството. Важи старата приказка „колкото повече, толкова повече“. Целта е приемливи масови продукти, които да запълнят всяка зрителска ниша. Защото ако не друго, производителите на слоп знаят, че за техния продукт винаги ще има една безлична маса престимулирани консуматори, които биха отделили пари, време и енергия да видят какво ново развлечение предлага съвременната попкултура. Ако не от интерес, то поне за мийма.
Роби Колин, главният филмов критик на The Telegraph, прави топ 5 класация, която нарича „2025’s topof the slops“: „How to Train Your Dragon“, „A Minecraft Movie“, „The Electric State“, „Captain America: Brave NewWorld“ и „Snow White“. Тези пет заглавия са перфектната извадка на най-разпространените подтипове слоп филми в съвременното кино. Два live action римейка на анимации, които нямат нужда от live-action римейкове. Филм, адаптиран от игра. Задължителната Нетфликс продукция, а те са едни от големите дилъри на слоп в момента. И Марвел попълнението, което е по-скоро остатък отколкото продължение на титаничния франчайз, който отдавна бере душа.
В петте филма е вложен огромен ресурс. Бюджетите им над 150 милиона долара, в тях участват големи имена (с активно присъствие в социалните мрежи), а техническите екипи са съставени от добре платени специалисти. Това не са нескопосано направени филми от сорта на „Samurai Cop“ (1991) или „The Room“ (2003), а са прецизно подготвени и професионално реализирани продукции със сериозен мащаб. Слоп киното според Роби Колин е „кино на противоречията. Изглежда евтино, въпреки това струва милиони. Участват големи звезди, […] но често изглеждат леко смутени, че са въвлечени. То доминира културния дискурс, но изчезва от паметта ни в момента, в който започнат финалните надписи.“ Това е втората основна черта на слоп филма. Неговата посредственост.
Тя е търсен ефект. Да направиш наистина качествен филм е трудно начинание. Факторите са прекалено много и не винаги могат да бъдат под контрола на създателите, които трябва да се преборят не само с всякакви продукционни трудности (къде финансови, къде климатични, къде човешки), не само със собствените си несигурности, заблуди и безсилие, а и с несправедливия и нетърпелив бог зрител. Възможно е, такива филми излизат през цялото време. Но производителите на слоп търсят пазарна сигурност. Затова залагат на простата и добре оптимизирана формула, която моделира продукта във възможно най-рентабилното и лесно смилаемо развлечение. Това се постига по три главни направления.
Липса на оригиналност
Първото е прекомерената и повърхностна употреба на препратки към вече познати културни обекти. От петте филма в класацията няма нито един по оригинална идея. Всички са отроче на нещо вече съществуващо. Както отбелязва Брайън Филипс, „слопът не е иновативен. Той споява елементи от вече съществуващи сюжети, стилистики и иконографии“. Това директно ни препраща (pun intended) към наблюдението на един от големите теоретици на постмодернизма Фредерик Джеймисън относно пастиша. Според него това е праволинейна имитация на вече съществуващи стилове, което не води до създаването на нещо ново, а по-скоро до препакетирането на вече познати сюжети, персонажи, образи и светове.
Една качествена културна препратка създава за зрителя поле, в което той може да комуникира и с рефериращото произведение, и с реферираното, и така да достигне нови перспективи и значения. Добър пример би бил „Me, Earl and the Dying Girl“ (2015), който включва множество класически филми („Рашомон“, „Апокалипсис сега“, „Гражданинът Кейн“ и т. н.), които са не само симпатично пародирани през призмата на главния персонаж, неловкия киноман Грег, но са и в центъра на взаимоотношенията му с Ърл и Рейчъл.
Лоши примери са огромният бълвоч от Дисни live-action римейкове. Разбирам, много по-лесно е да продадеш нещо, което хората познават, но когато новият продукт не намира есенцията на анимационния си източник, а само му облича дрехите и то наобратно, резултатът е отблъскващ. Директните заимствания, както отбелязва Брайън Ван Хукър, са не само буквални и неоригинални, но и изцяло присвоени за комерсиална цел. Защо иначе биха слопифицирали класики като „Лило и Стич“, „Цар Лъв“ и „Снежанка“?
Визия
Следващият щурм е срещу визията. Един слоп ви е нужен да разберете всички. Но все пак – изображението трябва да е чисто и ясно, премерено и нестряскащо. Стандартизирано. Не трябва да се прекалява с кинематографичните експерименти и трябва да пасва на екрани от всякакъв мащаб – от телефони до киносалони. И най-важното – трябва да бъде възможно най-дигитализирано. Късметлии сме израстналите с анимационните джуджета от „Снежанка“, а не с новите гротески, дигитално осакатени и безхарактерни чудовища, запълващи екранното пространство. Всичко трябва да бъде обработено и преработено по време на постпродукцията до такава степен, че да не вреди само на филмите, но и на здравето на професионалистите във VFX индустрията, постоянно претоварени и недооценени, работещи при тежки условия и ниско заплащане.
Драматургия
За финал остана драматургията. Една от най-фундаменталните функция на разказа е да задържа вниманието на зрителя. Слоп филмът не си поставя такава задача. Уил Тавлин изследва един феномен, който той нарича „небрежно гледане“ (casual viewing). Тоест, зрителят е пуснал филма, но не е отделил цялото си внимание на него, а чат-пат му хвърля едно око. В повечето случай гледа друг екран, докато филмът просто върви като фон. Стрийминг платформите, особено Нетфликс, разработват така наречените от Тавлин алгоритъм филми. Специално съобразени да поставят възможно най-малко товар върху крехкото (не)внимание на (не)заинтересования им абонат, те внимателно му подават информация с лъжичка. Техниките за това включват банална разработка на класическата триактова структура на разказа, повърхностна мотивация на едноизмерни персонажи, лесно разрешими конфликти и клиширан диалог, натъпкан с експозиция, която му сигнализира от време на време, че нещо се случва. Ако гледащият не гледа, то може би слуша.
По всяка от тези точки може да се напише цяла статия. Тук само леко одраскваме епидермиса на слопа, но за момента това стига. Парадоксално е, но за нещо, което по природа е толкова повърхностно, може да се говори наистина много. Мога само да ви насърча да се оглеждате за слоп не само в киното, но и в ежедневието – AI реклами на хазарт, корици на книги, менюта на ресторанти, опаковки на вафли на попфолк певци и т. н. Все пак слопът, както всеки продукт на човешката култура, се опитва да задоволи нашата прастара жажда да си обясним света около нас. Може би пък функцията му е да ни разкрие нещо, което трябва да научим за себе си. Може би сега е толкова популярен и разпространен, защото вселената ни казва, че сме се изчерпали? Може. А може би не.
Автор: Стефан Стойков
Снимки: Кристиан Захариев, YouTube, The scrappy, Reddit
