От всички любими филми, за които съм писал досега или ще пиша тепърва, ‘Мементо’ (2000) е навярно най-еднозначната и категорична в посланието и идеята си история. Иронично, същевременно с това, той често е окачествяван и като един от най-объркващите мейнстрийм филми в историята на киното. Но дори това е повод за разпалени дискусии между киноведи, критици и публика – дали това странно нещо, което Кристофър Нолан е направил, е мейнстрийм, или артхаус произведение? Или пък е нещо привидно ново, което той собственоръчно въвежда в палитрата на създателите на модерно популярно кино – интелектуална претенция? Никой не знае.
В края на месец юли ви представям филмa-сестра на ‘Мълхоланд Драйв’ (2001) – той също се занимава със сложната и измамна тема за човешката идентичност; той отново е разказан през субективната призма на ‘ненадежден разказвач’; той притежава подобна изключително тежка и заплашителна атмосфера, кондензирана и допълнително нагнетена от монотонния и обречен синтезаторен саундтрак, така близък до музиката, която Анджело Бадаламенти пише за шедьовъра на Дейвид Линч.
Кристофър Нолан – месията на киното или фалшив пророк?
Тонове думи са се изписали за ‘Мементо’ и още повече – за неговия създател. Всеки един от филмите на Кристофър Нолан е подлаган на щателна дисекция едновременно от неговите най-ревностни фенове и неговите най-жестоки критици. Консенсус за най-добрия му филм няма, но обикновено слаганите в тази категория са три – ‘Черният рицар’ (2008), ‘Генезис’ (2010) и миналогодишният ‘Опенхаймер’ (2023). Аз съм на мнение, че никой от тях не може да бие брилянтно конструирания сюжет на ‘Престиж’ (2006), нито маниакалната режисура на ‘Дюнкерк‘ (2017), както и че за добро или за лошо, Нолан вече отдавна е създал най-впечатляващото си произведение и то едва в началото на кариерата си. Всяко друго нещо след него е далеч по-конвенционално и не толкова дръзко, колкото е ‘Мементо’.
Много хора биха казали, че това е признак на безидеен човек с много пари, който пренаправя в различни жанрове една и съща, замаскирана под множество бляскави трикове и визуални измами, семпла история – тази на самотен, изгубен мъж, който търси отчаяно себе си. Както всичко в модерната ни ера, което функционира само на крайности, това е твърде сурово съдене на един талантлив създател, в последно време задълбал твърде много в своето собствено его. Но някога не беше…
Най-достъпният недостъпен филм
Няма да лъжа, когато изгледах ‘Мементо’ за пръв път, бях едновременно много объркан и много впечатлен, но основно защото бях на 12. Мнозина от нас, 30-годишните и нагоре, са пораснали с творчеството на Нолан – не израснали паралелно с него, а по-скоро изгледали първия си ‘сериозен’ филм именно заради него, тъй като той има уникалната способност да прави филми, които да стават едновременно за момчета и за мъже – с достатъчно насилие, за да запазят зъбите си на ‘кино за възрастни’, но не толкова много, че да уплашат по-чувствителните от нас; с достатъчно церебралност, за да ни накарат да мислим активно, докато следим сюжета, но която никога не изпада в тотална абстракция; и с достатъчно близки до нас, конвенционални тропи, архетипи и похвати, за да го разпознаем като класическа история, но винаги преработена по нов, интересен и свеж начин.
‘Мементо’ представлява именно това, но нещото, което го прави в моите очи наистина специален и истински вдъхновен, е методът му на разказване – това е може би най-субективният и подтикващ към емпатия филм, който сме гледали, защото посоката му на движение е наобратно и нищо привидно няма смисъл… И точно затова е и първоначално толкова отблъскващ и дезореантиращ – да стъпиш в обувките на човек с каквото и да било мозъчно увреждане никога не би могло и не би трябвало да е приятно.
Самотният мъж на Господ
Холивуд (и не само) прелива от филми за асоциални самотници, непригодни за обществото, което ги е произвело – репликата „Аз съм самотният мъж на Господ“ е изречена за пръв път от Травис Бикъл (Робърт де Ниро) в ‘Шофьор на такси’ (1976), но тя важи за множество дисфункционални мъже, от Ален Делон в ‘Самураят’ (1967), през Хари Дийн Стентън в ‘Париж, щата Тексас’ (1984) и Едуард Нортън в ‘Боен клуб’ (1999), до Райън Гослинг в ‘Drive’ (2011)… и дори Робърт Патинсън в последния ‘Батман’ (2022). Този модерен архетип, производен едновременно на класическия Байронов герой, но и на недоволството и унищожителната самота, която модерното ни общество култивира в нас, много отдавна обитава тъмните кътчета на киното и тъмните кътчета на множество (основно мъжки) съзнания – поради мигновеното ни разпознаване на нашите собствени самотни, мрачни мисли в техните, ние се асоциираме с тяхната обреченост.
Ленърд Шелби (Гай Пиърс), протагонистът на ‘Мементо’, е неоспоримо един такъв мъж. Неговите две мантри са: ‘ще отмъстя на Джон Г., който изнасили и уби жена ми’… и редовният му монолог за липсата му на краткотрайна памет – неговото ‘състояние’, производно на мозъчна травма. И въпреки че тази травма е буквална, аз се вълнувам много повече от другата травма отдолу и това какво се случва с един човек, който не може никога да я излекува, защото за него времето просто не тече?
Непознатият в огледалото
„Как се очаква да зарасна, ако не мога да усетя как минава времето?“ пита в ключова сцена от филма Ленърд. В този момент вече от един час сме в света и в главата на Ленърд и вече разбираме какво има предвид – никоя от сцените, която предшества този рядък момент на уязвимост, не е пригодна за развитие на вътрешния свят на персонажа… всяка от тях се усеща като чисто и просто оцеляване. На всеки 5 до 10 минути публиката се опитва да разбере наново заедно с Ленърд от какво трябва да ни е страх, от какво трябва да се пазим, на кого можем да се доверим, с кого можем да споделим. Това е унищожителен начин да съществуваш в света, сърцераздирателно самотен и безкрайно тъжен. Изолацията, която такъв тип съществуване ти налага, е способна да заличи всичко човешко в теб.
Но Ленърд има система. Той приравнява своята човещина до няколко прозаични неща – шепа навици, които му помагат в ежедневието; бележките, които изписва под полароиди и по тялото си и нарича ‘факти’; и една категорична цел – да убие убиеца на жена си. Но ако това е всичко, което сме – навици, записки и цели – тогава това необяснимо нещо, което наричаме душа и което ни помага да се разбираме истински помежду си остава на заден план. Хората остават на заден план, когато изгубим способността си да се свързваме с тях. А ако нямаме душа, какво виждаме, когато се погледнем в огледалото?
I. Паметта е всичко…
За мен ‘Мементо’ има три ключови, често противоречащи си тези, които в рамките на два часа постоянно се преплитат и боричкат помежду си, за да стигнат до едновременно логичното (на второ гледане), но безкрайно изненадващо (на първо гледане) и смазващо (всеки следващ път) заключение за природата на човека. Първата теза е обвързана точно с вечния въпрос за съществуването на душата на човека – нещо изконно и съкровено наше, което ни определя като хора. Знанията, които сме акумулирали; грешките, които сме допуснали; поуките, които сме си направили вследствие на тези грешки; мъдростта, която идва с натрупването на възраст и опит; и добрината, която сме избрали, след като сме станали свидетели на злината, на която сме способни… все неща възможни именно заради и производни именно на нашата способност да ги запомним. Без това оставаме с какво…?
II. Паметта се мени…
Втората теза е тази за ненадеждността на паметта и начинa, по който „помним нещата както бихме искали, не задължително така, както са се случили…“. И с годините спомените се изкривяват, за да може съзнанието ни да се справи с травмите, които времето ни е нанесло. Ленърд твърдо вярва в тази теза и отчаяно разчита, че няма нужда от спомени, когато разполага с факти – най-лесното за манипулиране нещо, когато не помниш откъде са дошли тези факти. Но той и няма избор да не разчита на това – алтернативата му е смърт, тъй като истинската му душа отдавна е напуснала тялото му, но никой от нас не иска да умре, дори когато спрем да сме хора и се превърнем в нещо друго. Истината е, че всичко, което мозъците и паметта ни изменят, е само за да ни съхранят, но в процеса те заличават изцяло концепцията за една автентична, обективна и финална истина.
III. Паметта е чудовище.
В крайна сметка, паметта носи болка, независимо дали помним всичко лошо, което ни се е случило, помрачено и насила удавено в тинята на отчаянието ни от самите нас, за да стане още по-отвратително и да валидира дълбоката ни вяра, че сме жертви… или дали помним всичко добро, оцветено от още по-жестоките и измамни пастелни тонове на носталгията, която ни кара да спрем да живеем, изгубени в копнежа по нещо, което може би дори никога и не е било. Как е възможно това отвратително и чудовищно нещо, което е толкова крехко и толкова променливо, да е всичко, което сме? ‘Мементо’ няма отговор и подобно на ‘Мълхоланд Драйв’ той ще си остане вечната неразрешена мистерия, но просто не за нас, зрителите, а само и единствено за своя изгубен, почти Байронов герой Ленърд – неговото безкрайно и обречено търсене на истината, която никога не е съществувала. За нас остава само трагедията му.
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDb, МоМА, High on Films, Talk Film Society
