Всеки мой любим филм винаги е обвит в едно много конкретно нещо. Едно качество, което ако историята му притежава, ми става мигновено близка и съкровено моя. Една дума, която съдържа в себe си обещанието за всичко – безкраен потенциал и безкраен свят за откриване. Тази дума е ‘мистерия’. И този филм, повече от всеки друг създаван някога, е вечната мистерия. Той е непоносимо съблазнителен в своята необятна неразгадаемост. Всеки, който се е опитал да го разгадае, само е пропаднал още по-навътре в сънната му фуния, лишена от посока или край.
В посестримите месеци на юни и юли ще поровим заедно в две спираловидни загадки, два филма-сестри, които излизат почти едновременно в началото на новото хилядолетие и които видоизменят артхаус киното по различни начини – единият го олицетворява, докато другият го популяризира. В главата ми тези филми винаги са били свързани – и двата се занимават със сложната и измамна тема за човешката идентичност; и двата са разказани през субективната призма на ‘ненадежден разказвач’; и двата притежават изключително тежка и заплашителна атмосфера, кондензирана и допълнително нагнетена от подобните им, монотонни и обречени синтезаторни саундтраци – първият от тях е сюрреалистичният кошмарен шедьовър на магическия (във всички аспекти) Дейвид Линч, наречен ‘Мълхоланд Драйв’ (2001), а вторият… той ще остане мистерия, засега.
Кошмари и съновидения в най-странната глава на света
Дейвид Линч е от онзи тип творци, които или обичаш, или мразиш. А ако навлезем по-надълбоко в творенията му, дори за хората, които го обичат, има негови филми, които ненавиждат и други, които обожават. Противоречив е добра дума за него. Енигматичен е друга. Какъвто и да е той наистина, за своята публика и за целия останал свят е непознаваем, и всичко, което се случва в неговия ум, е недостъпно за нас, дори и за самия него. Множество пъти, Линч е споделял, че филмите му са интуитивни и предназначени да се възприемат по-скоро сетивно, отколкото рационално. Той е известен с огромното си нежелание да се анализира и обяснява – както сложната и противоречаща си амалгама, която представлява всяка човешка самоличност, така и творчеството, което произлиза или бива приемано и преработвано от нея. Сюрреалистичните му филми значат за нас, каквото значат, и те не значат същото за него – и точно в това, според Линч, се крие красотата на изкуството.
За ексцентричния, но всъщност изненадващо земен режисьор, киното е машина за мечти и сънища – едновременно чудесно и магическо, и болезнено измамно и неистинско същество. И тези две противоположни, но някак си винаги безпроблемно съжителстващи си истини са загнездени в сърцевината на всепризнатия му магнум опус ‘Мълхоланд Драйв’ – неговата осъдителна ода към реалността и измислицата на ‘фабриката за мечти’. Просто при него е по-често фабрика за сънища – а сънищата се превръщат в кошмари с едно щракване на пръстите…
I. Да разкриеш мистерията
Тонове думи са вече изписани или изговорени за сюжета и смисъла на ‘Мълхоланд Драйв’. Критици, киноведи, други артисти и зрители предполагат, къде колебливо, къде дразнещо категорично, какво точно е значението на всичко, с което Линч ни залива в рамките на плътно сгъстените два часа и двадесет минути на филма – образност, персонажи, сюжетни нишки, символи – на пръв поглед всичко изглежда твърде много, твърде оплетено и твърде недоразвито за обикновения зрител… всъщност, както и за необикновения зрител. Всеки иска да разбере с абсолютна сигурност как точно е навързано и какво точно значи всичко в ‘Мълхоланд Драйв’, за да си отдъхне, че мистерията му най-накрая е разгадана. Затова и най-честата му и най-подкрепяна от всички интерпретация е, че…
… всичко е сън.
Да, класическото холивудско клише, популяризирано от едно от най-иконичните заглавия в историята на Холивуд (‘Магьосникът от Оз’ (1939) – любимият филм на Дейвид Линч), което в последните двадесет минути на филма да завърже една прекрасна, розова панделка върху цялата абстрактна странност, на която сме станали свидетели в първите два часа. По този начин историята на две жени, опитващи се да разкрият какво се е случило в живота на едната от тях, която страда от амнезия, се превръща всъщност в историята на една жена и всичко, което тя измагьосва в черепната си кутия, докато спи. Също така, по този начин ‘Мълхоланд Драйв’ се превръща в булеварден роман; в евтин трик, с който писателят му да се измъкне от задънените улици, в които се е вкарал сам. А той не е това, той е много повече, и този целенасочено клиширан елемент е поставен в историята му най-малкото, защото освен майстор сюрреалист, Линч е и майстор сатирик, който умее едновременно да почита и да пародира евтините тропи на жанра, в който е избрал да твори.
Всичко е реалност…
… просто не нашата и дори не тази на главния ‘истински’ персонаж в историята Даян (Наоми Уотс). Втората теория за сюжета на ‘Мълхоланд Драйв’ е далеч по-интересна за мен и, изненадващо, тя не си противоречи с първата, въпреки че привидно изглежда така. Дали световете, които сънуваме, са интерпретации на нас самите, или създаваме паралелни реалности в главите си, които после поемат по свой собствен, независим път? Дали сънуваме вече съществуващи такива реалности, в които нещата са подобни, но отчетливо различни? Дали нечия друга сънувана реалност може да промени истинския свят, ако е достатъчно яростно пожелана, пък дори и само насън? И кое въобще е истинският свят…
Но в крайна сметка, всички тези теории и предположения са безпредметни, както за мен, така и за Линч… той никога не се е интересувал от отговорите, винаги само от въпросите. Да, те значат нещо и могат да означават за нас много неща и да ни променят завинаги, докато си ги задаваме (което е и част от целта на изкуството като цяло), но всеки отговорен въпрос е една разгадана мистерия. А разгаданата мистерия е фундаментално безсмислено нещо. Разкритата загадка на това кой точно стои зад смъртта на Лора Палмър в ‘Туин Пийкс’ (1990-1991) е причината за огромното разочарование на Линч и последвалото му болезнено оттегляне от неговото собствено творение, след като е бил притиснат в ъгъла от продуцентите си да изобличи убиеца ѝ. И той никога повече няма да направи подобна грешка. Което ни води и към…
II. Отровното сърце на Холивуд
Всяка история, която разказваме, е автобиографична по един или друг начин. Дори тези статии, написани за любими филми, описващи това, което ценя в изкуството, говорят толкова за автора им, колкото и за самите произведения. Това важи също толкова, ако не и двойно повече за Линч… просто е по-трудно да се разбере, заради сюрреалистичните му естетически принципи и липсата на контекст за живота му. Но ако дебютът му ‘Гумена глава’ (1976) е за неприкрития му ужас от това да бъде родител за пръв път през живота си, ‘Синьо кадифе’ (1986) е за тъмната поквара, криеща се под идиличното малко градче от детството му, ‘Туин Пийкс: Огън следвай ме’ (1992) е за изнасилването и убийството на най-скъпото му, олицетворено в Лора Палмър, а ‘Изгубената магистрала’ (1997) е за гнева му спрямо плагиати и евтините копия на идеите и стила му, то ‘Мълхоланд Драйв’ е неговото безмилостно осъждане на човешката месомелачка, която представлява Холивуд.
Всичко е фалшиво
В първия час на ‘Мълхоланд Драйв’, паралелно със заплитането на мистерията, ставаме свидетели и на нелогично безпроблемното и скорострелно изкачване на винаги оптимистичната, приповдигната и безкрайно талантлива актриса Бети (също Наоми Уотс), в подозрително приемащите я с отворени обятия среди на киноиндустрията. Докато тя почти магически достига до най-правилните хора, които да забележат огромния ѝ потенциал, светът на един известен холивудски режисьор (Джъстин Теру) рязко и изключително комично се срива около него, когато отказва да даде главната женска роля във филма си на момиче, избрано без никакво обяснение от сенчестата холивудска конспирация между продуценти, мафиоти и сюрреалистични човекоподобни създания. Заключението е ясно – всичко в този свят е предначертано, всичко е проформа, всичко е извън контрола ни, независимо от таланта и възможностите ни. Чудовището ще пожертва и ще се нахрани с всички, не в името на изкуството, а в името на своите чудовищни цели.
Всичко е кино
Но Дейвид Линч знае, че киното не е само това, той го обича с цялото си сърце и го създава винаги от едно място на безкрайна любов, а болката от покваряването му се усеща във всеки кадър на филма, където намираме уязвимост и искреност, толкова неприсъщи на този мрачен, кошмарен свят. Нежната история на опознаване и влюбване между борбената Бети и безпомощната, лишена от спомени Рита (Лора Елена Харинг) е наслоена с истински, неподправени емоции. Подобно на този романс, в една ключова сцена на актьорско прослушване, в която Бети иронично излиза от вечно позитивния си образ и влиза в трагичната роля на изкусителка, също успява да превърне пародийния фалш на всичко в нещо притеснително истинско, само и единствено с майсторството на играта на Наоми Уотс. По този начин помпозните инструкции на поредния бездарен, претенциозен режисьор – ‘Не го играй наистина, докато не стане истинско’ – се превръщат в пророчество за целия филм и в опасна философия за артистичния живот и за киното, в което можеш да се изгубиш.
III. Спомените са чудовищно лъжовно нещо
В предшественика на ‘Мълхоланд Драйв’, наречен ‘Изгубената магистрала’ (1997), който може да се възприеме като тематичния му, по-голям брат, един притъпен, жалък и хронично недоволен Бил Пулман, промърморва следното – ‘Предпочитам да си спомням нещата по своя си начин, а не задължително както са се случили.’ Ако нещо някога е било ключът към разкриването на ‘Мълхоланд Драйв’ (отчасти и на творчеството на Линч), то това е тази реплика… и тя е казана в друг филм. Такъв е той – никога няма да го направи лесно, само защото ние искаме да ни е лесно.
Всичко е кошмар
Дали първите два часа на филма са сън, паралелна реалност, истинска, но едновременно магическа реалност, наркотично видение, измамна илюзия, филм във филма, или просто желания, които постепенно се разнищват, е нещо, което ще обсъждаме завинаги, но основният ми проблем с анализите на ‘Мълхоланд Драйв’ е, че дори и да не са съгласни за началните две трети на филма, то почти всички хора са категорични за последната му – това е истинската реалност. За мен тези финални двадесет минути са много повече кошмар, отколкото каквото и да било преди тях – просто метафоричен кошмар. Реалността е битова, отвратителна, нещастна и лишена от блясък… и в самия си край е толкова непоносима, че се превръща и в буквален кошмар. Но дали всичко, което виждаме, е обективната истина?
Всичко е спомен...
… на някой друг човек. И като такъв, ние никога не бихме могли да бъдем сигурни в неговата истина, в неговата обективна реалност. Защото ако едно нещо е ключова характеристика на човешките спомени, то е, че те са субективни, изкривени, често предубедени и изпълнени с предразсъдъци. Също така, спомените ни се променят с времето и никога не са ‘задължително както са се случили’, а винаги ‘по своя си начин’. Бети/Даян, или която и идентичност да избере да представлява персонажът на Наоми Уотс в този момент, вижда отвратително гротескно и отблъскващо поведение в хората около себе си, докато е в тази т.нар. ‘обективна реалност’. И тя никога не трябва да бъде възприемана за такава, защото не е – тя е емоционалната реалност на един ужасяващо наранен и самотен човек, който се мрази. А истинска реалност не съществува, защото всеки има своята.
… и всичко приключва.
Краят на ‘Мълхоланд Драйв’ е изключително потискащ и травмиращ за много хора, включително и за мен. Той е краят на всякаква надежда за каквито и да било сънища, мистерии, магии, мечти или желания. Той е едно прожектирано на бял екран видение за отминало щастие, което може би никога не е било истина. Той е илюзия, той е фалшив… и след него остава само тишина.
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDb, American Cinematheque, Medium, Slant, The American Society of Cinematographers, Digital Spy, Our Culture, Filmfolly
1 Comments
Pow R Toc H
Докато чакам с нетърпение юли месец, ще опитам да намеря време, в което да изгледам отново Мълхоланд Драйв.., а защо не и Дони Дарко! 😉
Благодаря!
Comments are closed.