Времето преди „28 дни по-късно“ (2002) се движеше бавно. Светът се движеше бавно. Но на 11-ти септември 2001 г., докато един камерен екип снима трескаво в Лондон точно преди изгрев, притиснат от времето, в Америка се случва това, което се случва. И светът стремглаво се забързва завинаги, става невротичен, параноичен и хаотичен, подпомаган от привидно необуздания потоп от информация, който се увеличава рязко в началото на новото хилядолетие с вече достъпния за почти всички Интернет. В такова време излиза филмът на сродните души Дани Бойл и Алекс Гарланд и сякаш неволно (както понякога се случва с важните филми) улавя духа му изцяло.

„28 дни по-късно“ променя из основи най-социално-политически зареденото хорър чудовище (зомбито) и го превръща в подивяла, маниакално препускаща, бясно разпенена и окървавена метафора за насилието и необуздания гняв в душата на всеки човек. Филмът се оказа пророчески, не само що се отнася до пандемии и карантини – още в първите му кадри една маймуна, заключена и завързана в тъмна стая, бива облъчвана непрестанно от тонове насилие и стимули от множество екрани едновременно. На какво ли ни напомня този образ в днешно време? И дали толкова години по-късно неговото (почти) директно продължение ще се окаже също толкова пророческо…

Миналото, което помним

„28 години по-късно“ почти със сигурност няма да е това, което очаквате. Не е това, което беше първият филм и дори не е това, което безобразно якият първи трейлър ни продава. Филмът не е високооктанов, клаустрофобичен и френетичен, даже точно обратното – има изненадващо много простор и парадоксална хармония, произлизаща от неизбежната ситуация, в която Британските острови се намират почти три десетилетия след първоначалната зараза. Действието започва на изолиран остров, в едно малко общество, успяло да се съхрани физически, душевно и дори културно като просто приема новата реалност, в която е захвърлено насила. Цивилизацията е направила няколко стъпки назад, завърнала се е към стари концепции като селища, ловци, събирачи, крепостни стени и ритуалното съзряване на децата, за да бъдат подготвени за суровия свят, в който ще живеят. Далечното минало се превръща в наложително настояще. Вярванията на тези островитяни не са религиозни, нито морални или спиритуални – те са базирани на нуждата да оцелееш в един враждебен свят и като такива са доста прагматични и ангажирани само с физическото – убивай или бъди убит; запази това, което имаш; ако някой се изгуби, той е сам срещу природата, докато не намери своя път до убежището или не загине в процеса.

Миналото, което сме забравили

Първото действие на „28 години по-късно“ ни предоставя тази реалност като неоспорим факт, видян през очите на 12-годишно момче, възпитавано в ценностите на оцеляването от строгия си, но любящ баща Джейми (Арън Тейлър-Джонсън). В очите на детето, изиграно прекрасно от Алфи Уилямс, баща му е най-близкото до Бог, който повелява, и синът трябва да изпълнява. Но малкият Спайк има и друг Бог, който е по-различен и някак си отхвърлен от ценностната система на обществото, в което е израснал – болната му от неизвестна болест майка (Джоди Комър), която постоянно се люшка на границата между живите и мъртвите, рационалните и умопомрачените, и която момчето обича дори повече от баща си. В началото обръгналият Джейми, обществото им и дори целият филм третират болната Айла като едно безсмислено затруднение, което трябва просто да изтърпят, но нейната роля във философията на „28 години по-късно“ се избистря все повече и повече, когато сюжетът рязко завива във второто си действие и центрира фокуса си не върху ценностите на мъжете, а върху тези, които обикновено са присъщи повече на женското начало – състрадание, сантименталност, грижа, нежност, емоционалност… дори радост, примесена с тъга, заради едно отминало по-хубаво време. Все забравени неща, които уж нямат място в този нов, жесток свят, в който сме захвърлени.

Неизвестното настояще

Филмът, също като Айла, се движи на границата между крайности и според мен това е абсолютно целенасочено – резки тонални и наративни промени се случват постоянно – от класически (и някои биха казали дори клиширани) сюжетът завива към неочаквани и оригинални, понякога дори нелогични ситуации. Техниката и технологията, която Дани Бойл използва в заснемането му, се лашка между конвенционална и експериментална и усещането, което „28 години по-късно“ създава, е, че този нов свят е твърде много от всичко – твърде много история, твърде много стимули, твърде много концепции, твърде много противоречия, които съжителстват в главата на едно тепърва съзряващо момче, което трябва да избира по кой път да поеме – амбициите на баща му, подобно на амбициите на филма, са големи, но дали са оправдани? Характерът на майка му е морално ядро за това дете, но е непостоянен и променлив, заради болестта ѝ. Инфектираните са едновременно безмозъчни, заплашителни хищници, но имат и йерархия, и свое… общество? Това не ги ли прави създания с душа? Има ли място за човешкото в тази нова екосистема, която се е изградила за последните три десетилетия, или е останало само животинското?

Бъдещето, което искаме

За да се опита да отговори на всички тези сложни за нас (камо ли за едно 12-годишно дете) въпроси, страхотно талантливият сценарист Алекс Гарланд, на когото съм безусловен фен, ни запознава с едно от най-прекрасните си творения в последните няколко години – аскетичния доктор Иън Келсън, изигран от един винаги изключителен и привидно много енигматичен Рейф Файнс. Неговата роля в порастването на малкия Спайк е ключова и загадката, която първоначално представлява този персонаж, се оказва много по-проста, ясна и разбираема, отколкото Джейми, Спайк и обществото, от което произлизат, предполагат. Това, което те са раздули и украсили в своето въображение, в своята несигурност и в своя страх, е първото наистина сигурно и категорично нещо в живота на младото момче – ясна позиция спрямо света такъв, какъвто е бил преди, и спрямо него, какъвто е сега. Тази позиция е едновременно непоклатима, впечатляваща и много проста (ако вземем предвид професията на този персонаж и екстремните условия, в които е принуден да съществува), и най-важното – тя звучи като изконна истина за нас и за детето, през чиито очи преживяваме този свят и тази ужасяваща реалност.

Бъдещето, което заслужаваме

Но дали това, което Спайк извлича от срещата си с доктор Келсън, е наистина трайно, филмът оставя неотговорено, защото отново, за един последен път и в своя абсолютен край „28 години по-късно“ се обръща на 180 градуса, тъкмо когато главният герой е достигнал до някаква спиритуална истина. Не съм сигурен дали харесах този финален обрат на събитията точно когато някакъв крехък мир е бил постигнат след два часа борба, но Алекс Гарланд и Дани Бойл винаги са били провокатори и антиконформисти, с немалко пънкарски дух в себе си и той избива неконтролируемо в последните няколко минути на филма. Това, на което ставаме свидетели, навярно ще представлява поредната спиритуална опозиция за новопридобитите вярвания на Спайк и дори потенциална заплаха от тяхната промяна… но не сега, а в продължението „28 години по-късно: Храмът от кости“.

Целенасочено приключвам с тази последна снимка на истински човек от миналото на Англия и измислен човек от бъдещето на Англия, които олицетворяват две специфични идеологии. Ако маниакалният край на „28 години по-късно“ ви остави объркани, разтърсете се за личността на Джими Савил и неговото присъствие в живота на британците, преди и след неговата смърт през 2013 г. (цели 11 години след епидемията в алтернативната реалност на филмите). Може би това ще ни даде улики за това накъде да очакваме да завие този непредсказуем франчайз за в бъдеще…

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Форум Филм България, The Belcourt Theatre, Slant Magazine