Когато заговорим за религиозна общност, в съзнанието ни изниква образът на идиличния ред и хармонията. Е, “Жените разговарят” пресъздава тъмното лице на живота, посветен на Бога. Базирайки се на едноименната новела на Мириам Тоус – “Жените разговарят”, описваща личните преживявания и премеждия в затворена духовна общност, филмът представлява своеобразно изследване на престъпленията, които жените понасят, само защото в този живот те споделят един и същ биологичен пол. Проблемите, които режисьорката Сара Поли изследва, са много по-дълбоки от простото изобличаване на издевателствата, на които са подложени нашите героини, но за това – малко по-късно. 

Преди да започнем да изследваме наратива на книга или филм, е важно да споменем безспорното съществуване на менонитската религиозна група (аскетични протестанти и избрали да живеят в безвремие поклонници, изолирани от изкушенията на модерната цивилизация), чрез която филмът изследва изборите на женското съсловие. Тези избори са обвързани с решението дали да продължат да преглъщат зверските набези, както психически, така и физически от страна на мъжете в общността, или да изберат пътя на свободата и заслужено да започнат да бъдат зачитани като личности. При разказването на тази история, без значение дали е прочит или докосване до визуалното изкуство, е важно да се обърнем към една от оцелелите след подобно преживяване, а именно авторката Тоус, и да се спрем на избора ѝ дали да се нарече просто жертва на обстоятелствата или да тества волята си, като пребори това предизвикателство.

Историята на “Жените разговарят” започва плавно и неусетно внедрява финото усещане за случването на нещо ужасно. Адаптацията се стреми да демонстрира пълната реалност на зверствата в религиозната общност и ситуацията постепенно се разкрива в целия си, мрачен блясък. Това неминуемо е ефективен похват за разказване на тежката история, който влиза под кожата на зрителя. Фактите са налице – още от началото разбираме за това на какво са подложени жените в менонитската колония – те са упоявани и брутално изнасилвани в продължение на години.

Но не само синините, белезите и спомените за случилото се са важни тук. Да, тези физически наранявания придават особена плътност и достоверност на разказа, от което произлиза и бързото ориентиране на зрителя в това колко сериозно реално е всичко, което се обсъжда на екрана. Не по-малко важен за съпреживяването на филма е и психологическият и философският спектър. Друга важна опорна точка е представянето на традицията и ценностите в това общество, и как цялата им философия и начин на живот биха могли да се променят коренно заради тези събития. Често жените са лишени от способността си да говорят (както се вижда между редовете в новелата), а деконструкцията на патриархалната система от режисьорката Поли помага на жените да се приучат да използват един от най-важните в организма си апарати – говорният. Тоталната им липса на възможност за отбрана и извършените блудства се разкриват пред нас единствено и само чрез диалогичността, понеже действията са едновременно непосилни, немислими и неизяснени. Въпреки това, тези разговори представляват стъпка напред в пълноценното и искрено изграждане на по-добър свят в религиозната комуна.

Дали става въпрос за религиозни злини и отклонение от вярата или чиста проба въображение? Какъвто и да е случая, историята се развива под формата на дискусия за това какво трябва да се направи по повод тези реални или въображаеми условия. Пред жените се оформят три възможности за действие – да се примирят със съдбата си, да останат и да се борят срещу установените норми или да напуснат общността. Но истината е, че границите на търпимост са отдавна преминати и ситуацията налага предприемане на някакви действия. Борбата срещу насилниците е означена като конфронтация срещу насилниците, без страх от понасяне на евентуално последвало наказание. Пасивността и бездействието вече не са работещи опции за тях.

Всяка една от нашите героини има собствени вярвания и убеждения, но общата нагласа е в посока да почувстват някаква безопасност. Младото и старото поколение правят интригуващи опозиции в действията и мисленето си – липсата на приемственост между поколенията е ключов фактор за невъзможността за унифицирано решение. Поли се придържа към това, което прави книгата толкова интригуваща – женският въпрос. Отвъд това имаме и деликатно загатване на чувствителност и нежност от мъжки персонаж – нещо на пръв поглед нетипично за представите, които си изграждаме. Въпреки необразоваността си тези жени са мислещи и търсещи – те разискват философски идеи, обвързани с вярата, но по никакъв начин не демонстрират заслепяване от нея. Ключова тема във филма е изразена чрез акта на прошката – освен от философска и религиозна гледна точка, той бива разгледан и от морална. Можем ли да застанем с чисто сърце пред портите на Рая, ако никога не простим?

Безспорното чувство за съпричастност, което Поли имплементира във филма си, се пренася върху зрителя и стигайки до катарзисните финални сцени, публиката има възможността да изпита истинска, сурова и неподправена емоция. Ако преодолее заглавието на филма, дори мъжката аудитория би спечелила от преживяването на тази история и може да се замисли за психологическия белег върху женската психика. Като всяко добро изкуство и тук умело провокираното чувство за емпатия отваря нов прозорец за размисъл през непознатото и предлага нова перспектива в конструирането на вътрешния ни свят.

Лесно е да се каже, че “Жените разговарят” e просто прикрепяне към модерните движения за борба за правата на жените. Но не, това не е още от съвременното предъвкване на едни и същи проблеми, които залягат в обществото ни в момента. Филмът е и илюстрация на борби, с които хора и от двата пола се сблъскват от поколения насам. Сара Поли си поставя конкретна задача с този филм и тя може да бъде обобщена с един въпрос – защо жените са принудени да търпят блудства и насилие, само защото са жени? Безсмислието и абсурдността на този казус ще отеква в съзнанието ни дълго отвъд края на филма и както с всеки сложен и смислен филм, ще открием, че не можем да дадем категоричен и бърз отговор. Надеждата е в това да го намерим все някога.

Всички материали на Емма Пекова можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, Franceinfo, The Brattle