Имало едно време в най-високата кула на огромен, приказен замък, крал с мечта. Мечта, колкото простичка и приятна за споделяне, толкова и трудна за изпълнение. Ала кралят не се отказал. Мисълта за щастието, което щяло да споходи всички негови поданици след постигането на мечтата му, го карала да не спи нощем, а все да крои планове. Планове за грандиозно бъдеще, където въображението ще има пълна свобода, а невъзможното ще бъде възможно. Звучи амбициозно. Може би смело. Със сигурност налудничаво! Но всичко това щяло да стане в даден момент реалност, защото кралят не се доверявал само на фантазиране, о, не, не, не – той имал и талант да разказва истории и да дарява с живот всяка рисунка, която поданиците му искали да се раздвижи, да танцува и да пее. Защото този крал не бил кого да е. Неговото име е Уолт Дисни!

Само че никой крал не управлява вечно, независимо какво постига. Магията, накарала мишки и патоци да говорят, кучета да се влюбят, дървена кукла да се превърне в истинско момче, принцеси да излязат от страниците на приказки с прашни корици… Тази магия останала дълго след като кралят се сбогувал с живота на земята. Мнозина решили, че са достойни  да го наследят или по-скоро – да преследват същата онази мечта, която Уолт Дисни бе преследвал. Вярно, тя нямала дефиниция, за нея друго трябвало. Трябвало любов към истории, познати или не, които да бъдат представени на поданиците по неподозиран, иновативен, вдъхновяващ начин, способен да ги накара да подражават на любимите си герои или пък да копнеят и те да намерят място в приказния замък, където да продължат осъществяването на тази безкрайна мечта. Ето така в продължение на 100 години след грандиозни успехи и незначителни провали, името „Уолт Дисни“ се превърна в синоним на желание…

Кой грее най-силно на небето?

Това празнично число 100 е и повод за най-новия експеримент за постигане на вече споменатата мечта – „Желание“ (2023). И да се натовари с такава отговорност толкова крехка идея, каквато има филмът, оказва се, било е грешно решение. Синтезиран в час и половина, отново скромно време в сравнение с днешния стандарт за пълнометражна анимация, „Желание“ действа по-скоро като празнична реклама на познатото ни кралство, отколкото като откровена наслада. Изобилието от песни е за сметка на качеството им. Като изключим откриващата, служеща за обнадеждаващо въведение в Розас (докато не си спомним, че на „Енканто“ е още по-добра), и дуетът между Аша и крал Магнифико, който пък надали ще получи подобаващо внимание, останалите изпълнения са опити да се създаде поредния хит „We don’t talk about Bruno”, „Let it go” или “I see the light”.

Вината не е в Крис Пайн, Ариана Дебос или българския дублаж на Орлин Павлов и Керана. И английското, и българското аудио изслушах, за да се убедя, че тези талантливи гласове са получили недоизпипан материал. Текстовете на песните и мелодиите им не успяват да издигнат иначе отдаденото пеене в нещо запомнящо се. Визуалната част също сама по себе си е колеблив избор. Идеята „Желание“ да е първият филм на Дисни от „Принцесата и жабокът“ (2009), разчитащ изцяло на двуизмерна анимация, е била чудесна. Само дето някъде се е изгубила из новата мода на смесване на 3D и 2D. Най-тревожното е, че вече видяхме в пъти по-големи технически постижения като на Сони със „Спайдър-мен“, Дриймуъркс – „Котаракът в чизми 2“, както дори и Парамаунт – „Костенурките нинджа: Пълен хаос“. На техния фон „Желание“ бледнее зловещо – сякаш гледам телевизионните филми „Барби“ от началото на века, а не новаторството на Уолт Дисни.

Падаща безпомощно звезда

Най-сериозният проблем обаче се появява, щом и най-малките поданици започват да намират слабости в „Желание“. Те са свикнали с Елза и Анна, забележими дори и средата около тях да не е най-впечатляващата. И затова към Аша едно момиче от задните седалки се обърна с „Тя е като Елза!“. С други думи – тя е имитация, каквато и децата могат да забележат, независимо различния ѝ външен вид. Седемте приятели на Аша – нужно ли е да се споменава откъде са вдъхновени? Няма да издавам допълнително, но ще препоръчам да гледате внимателно, защото така или иначе историята няма да ви грабне тъй силно, колкото бихте пожелали. Възможно е и точно затова да има такова изобилие на познати от миналото герои – всъщност те не са вкарани насила във филма, Аша и нейното приключение са!

Колкото и силна, грижовна и подобна на Покахонтас да е девойката с такъв злодей, какъвто ѝ е поверен, също няма как да остави добро впечатление. Крал Магнифико е разочарованието, което определи съдбата на филма. Предсказуемо бе в началото, че представата за него на послушните му поданици е сбъркана и той много бързо ще се докаже като злодей. Но трябваше ли да му се дава и толкова излишна песен?! Скар и Урсула биха му се присмели колко незаплашително звучи. А опитът да бъде отъждествен със Злодеида и нейните плашещи зелени цветове – крайно неудачен. От дълго време поданиците в кралство Дисни се оплакваха колко им е писнало от уж добри на първо впечатление персонажи да стават „изненадващо“ зли. Крещяха за откровено коварен и заплашителен образ. Нима крал Магнифико бе най-доброто, което можеше да им се предложи?

Продължавай напред

Приказката наближава своя край. Започнах с „Имало едно време…“, а завършвам с шеговито възмущение, подобно на Шрек, преди да откъсне страницата на любима приказка, за да се избърше в тоалетната. Все пак, въпреки изобилието от посредственост, има надежда за „Желание“. Този филм, ако бъде пренесен на сцената на Бродуей, ще бъде зрелището, което се предполагаше да е в киносалона. Не мога да съм сигурен, но искрено се надявам да съм прав. Това и ще пожелая на Аша и Розас – на живо срещата ни ще бъде много по-успешна. Макар че надали ще успее да заличи лошото първо впечатление. Пък и да не забравяме какво гласи репликата на крал Уолт Дисни, която бе използвана за мото на един друг, позабравен вече, филм: „Ние обаче няма да гледаме дълго към миналото. Продължаваме напред, като отваряме нови врати и правим нови неща, защото сме любопитни. Любопитството ни води напред.“ 

Така че препоръчвам да припомните или запознаете малките поданици на кралство Дисни с уж по-старите, но всъщност съвършени филми или пък с истински вълнуващите модерни истории. А когато пораснат някой ден, те може и сами да поискат да видят защо толкова късно сте решили да им пуснете „Желание“.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: Форум Филм