Иран е аналогичен на книга, чиито страници са покрити с мастило от репресирани и едва издаващи тонове гласове, а зад всяка корица, изпъстрена с древни знаци и символи, се крият тайни, които може би никога няма да бъдат предадени изцяло. Тази мистика е закодирана и в лицата на хората – в очите на онези, които гледат назад с носталгия към времената на предците си, и в погледите на тези, които се опитват да открият новия работещ път напред – съграждащите модерността, която малцина са готови да приемат с чисто сърце. 

С номинирания за наградата „Оскар” в категория Най-добър чуждоезиков филм за 2024 година –  „Семената на свещената смокиня“ – имаме възможността да пропътуваме не само през окървавените от протестни действия улици на Техеран, но и да проникнем дълбоко в същността на разкъсаната на парчета човешка душа, която доказва, че не може да бъде ограничена от никакви правила или репресивни режими. В тази история, както и в самия Иран, всичко изглежда като добре организирана и работеща структура, която поддържа баланс между контрол, ред и мир, но с времето се оказва, че вътрешните терзания, желанието за генерална житейска промяна и недоверие към властта могат да се окажат по-силни и устойчиви под ударите на разрастващото се масово насилие.

Изгаряне на маските в името на промяната

Сред тазгодишните селектирани заглавия за 29-тото издание на София Филм Фест намираме „Семената на свещената смокиня” на иранския режисьор Мохамад Расулоф. В премиерния ден на заглавието на фестивала той получи и наградата на ФИПРЕССИ Платиниум. Филмът е своеобразното му завръщане на големия екран след забранените и наказвани от властите на Иран „Ръкописите не горят” (2013), „Почтен човек” (2017) и „Няма зло” (2020). Поглеждайки назад в творческата биография на Расулоф, ще забележим множество опити на деспотичния ирански режим за прекратяване на дейността му, като включим съдебни дела за излежаване на присъда в затвора, подлагането на цензура, а мотивите включват преки обвинения за нарушаване на обществения ред, морал и опити за прокарване на пропагандна дейност. Всичко това се базира на темите, които режисьорът разглежда в своите продукции – корупцията, масовата дезинформация в медийното и общественото пространство и насилственото отнемане на животи на хора, дръзнали да надигнат глас и да се противопоставят на догмите и политическата система в Иран. През 2024 година Мохамад взима тежкото и опасно решение да напусне родната си държава, за да избегне 8-годишна присъда и физически изтезания, излагайки живота си риск. Успешно преодолява и това изпитание, установява се в Германия и добавя името си към списъка с прокудени творци, избягали от режима. 

Със „Семената на свещената смокиня” (2024) режисьорът за пореден път показва силен дух и не изневерява на принципите, виждания и концепциите, които влага в своите продукции. Снимачният процес е в Иран, което отново представлява трудност и Расулов разказваше как тайно е трябвало да заснеме всичките кадри. Филмът отново предизвиква полемика в страната му, но от друга страна, получава международно признание, за което Расулоф поема риск, за да присъства във Франция, когато получава Специалната награда на журито на фестивала в Кан през изминалата година. 

„Семената на свещената смокиня“ е поредното кинематографично откровение на Расулоф, което разтърсва зрителите с емоционална дълбочина и безкомпромисен поглед към реалността в съвременен Иран. Филмът не просто разказва последователно историята за протестните действия срещу теократичния режим – той разкрива вътрешния сблъсък между традицията на ислямската догма и свободата, между страха и смелостта, между поколенията, борещи се за различни истини. Две сестри (в ролите Сетарех Малеки и Махса Ростами) се изправят срещу патриархалната фигура на своя баща (в ролята Мисаг Заре), който се издига в йерархията на политическата система, като получава поста на действащ следовател. Но конфликтът в „Семената на свещената смокиня“ далеч надхвърля семейната драма – превръща се в огледало на цяла една нация, разкъсвана между потисничеството и жаждата за социална промяна. Мохамад Расулоф е известен в творческите среди с желанието си да изразява своята остра социална критика,да гради историята с напрегната автентичност, използвайки реални документирани кадри от протестите в Иран, които говорят по-силно от всяка една дума – ставаме свидетели на жени, дръзнали да излязат от домовете си без хиджаб, яростни улични възгласи, масови арести, убийства и насилие, които крещят нуждата от промяна в новото модерно време. Всяка една от сцените е пропита с реализма на зверствата на една политическа система, която се бои от истината и от куража на тези, които отказват да мълчат.

Тирания, бунт и неизбежен разпад на старите порядки

Едно от първите неща, които създават изключително впечатление във филма, е актьорската игра. Образът на бащата в „Семената на свещената смокиня” е изграден на двояк принцип – той е респектиращ, но и трагичен. Става ярък символ на едно поколение, приковано към догмите на миналото, неспособно да приеме новия свят, който настъпва с неудържима сила. Мисаг Заре се въплъщава в ролята си с всяка изречена дума, с всяка дадена заповед към жените в семейството си, с неговата дистанцираност от тях и с всяка стисната от ярост челюст. Трагичен е, защото в него се усеща вътрешната борба на човек, който вярва, че държи властта в ръцете си, но всъщност я губи с всеки изминал ден. Тежестта на този персонаж се вижда не само в сложността на работата му, която често се изразява в подписването на смъртни присъди, но и в детайлите – в начина, по който гласът му вибрира честотно, опитвайки се да прикрие отчаянието, което го е обхванало, в моментите, в които яростта му прикрива страха, че вече не е господар на собствения си дом и свят. Това е човек, който се бои от промяната, аналогично на политическата система, от която е част, защото тя заплашва да разруши основите на неговото съществуване.

Ако бащата е олицетворение на желязната хватка на традицията, то майката в „Семената на свещената смокиня” е тихата буря, която бушува отвътре, но рядко намира възможност да изрази емоциите си. Тя е мостът между миналото и бъдещето – жена, разкъсвана между лоялността и грижата към съпруга си и мълчаливото разбиране към дъщерите си. Сохейла Голестани придава тежест на персонажа си с погледите, с приглушените въздишки, с начина, по който тялото ѝ потрепва, когато напрежението в семейното огнище достигне връхната си точка. В нейните очи се чете неизречената болка на жена, която е приела тежката си съдба, но в сърцето ѝ все още тлее искрата на непримиримостта към ужасяващата действителност.

Другото лице на женското пробуждане срещу потисничеството е разделено между двете дъщери в семейството. Сестрите са пламъкът, който заплашва да се разрасне и да изгори стария познат свят. Те са различни по маниери, но обединени от една и съща жажда за свобода и промяна. В по-голямата виждаме прилики с типично за младежите бунтарство – дори когато страхът взима връх, тя запазва привидно самообладание, загърбвайки натиска, който тежи като камък върху раменете ѝ. Махса Ростами играе с дръзка, почти плашеща увереност – гръмките ѝ реплики звучат като удар в лицето на статуквото и с течение на сюжетното развитие доказва, че няма да се пречупи, независимо от цената, която трябва да заплати. По-малката сестра, от друга страна, е по-колеблива, по-нежна, но не по-малко смела. В нейния образ се наблюдава уязвимост, която прави битката ѝ още по-болезнена и истинска. Аналогично на сестра си, тя поема ударите на ежедневието с непримиримост и решителност. Нейната трансформация до края на филма е сред най-впечатляващите – от момиче, разкъсано между любовта към семейството и желанието да диша свободно, до млада и смела жена, която намира сили да надигне глас и да се бори активно за своето по-добро бъдеще.

Освобождението от оковите и семената на свободата

„Семената на свещената смокиня” е филм, пропит с дълбока символика, носеща силни послания за свобода, бунт, самоопределение, липса на свобода на словото и прозрачност в обществените и социалните медии. Още от началните минути на филма се запознаваме със значението на Ficus religiosa – достолепно растение, идващо от Азия, за което се вярва, че когато семената му попаднат в телата на птиците и те ги разпространят чрез своите телесни отпадъци, по други дървета се пускат нови корени, които разрушават отвътре своя приемник. Този природен процес, свързан с растеж, трансформация и разрушение е използван за представянето на йерархичните промени, които се изразяват в еманципацията на женските фигури и отслабването на традиционно водещата мъжка, настъпващи в семейното ядро на нашите герои.

От другата страна е нужно да се разчете липсата на изчерпателна и достоверна информация в официалните канали, особено в новинарските медии. Това е метафора за налагане на контрол и цензура, която е характерна както за ислямския режим, но и близка до нашето собствено ежедневие и реалност. В „Семената на свещената смокиня” подпоканото доверие към телевизионните емисии, които отразяват бегло протестните действия, принуждава младите момичета да търсят алтернативни канали.

Един от най-завладяващите похвати, които Мохамад Расулоф използва, са постоянните появи на истински кадри от протестите в Техеран. Така усилва емоционалния заряд на филма, като позволява на зрителите да се потопят в реалната атмосфера на борбата и опасността, пред които са изправени протестиращите срещу теократизма в Иран. Тези кадри не само показват мащаба на протеста, но и създават усещане за споделена човешка солидарност и съдба. Наравно с тях се чуват постоянно съпъстващите викове от редиците на улиците като „Долу теокрацията!“ и „Жена, живот, свобода!“. Подчертават не само физическата смелост на противопоставящите се на режима, но и психическата устойчивост, която е необходима, за да се устои на натиска и насилието, които упражнява властта.

Измина известно време, след като изгледах „Семената на свещената смокиня” и все още не мога да изкореня от себе си вътрешното безпокойство и горчилка, които предизвика в мен. Макар преобладаващите трагични моменти в него, се намерат и балансиращи комични ситуации, които за малко да изкарват от черните картини. Виковете за по-светло бъдеще в Близкия изток все още отекват в съзнанието ми и смятам, че всеки един зрител, който се осмели да даде шанс на филма, няма да излезе разочарован от залата. Зрителят, огледал се в огледалото на реалността в Техеран, ще намери частица от себе си там. 

*

Всички текстове на Емма Пекова можете да намерите тук.

Снимки: Franceinfo, Los Angeles Times, IMDb, The Projector