Животът на новороденото е една нищожна черно-бяла увертюра; симфония от плач на безпомощност и желание за оцеляване през всяка минута. През пролуките на неговия нов живот надничат надежди за израстване, една човешка метаморфоза с безкрайни пеперудени криле и нотен лист, по който се редят годините, първите стъпки, думи и имитации на зрелостта. Но светът е голям… и смърт дебне отвсякъде. Каналите на мръсните улици ежедневно поемат мръсотиите и пошлостта на един прокуден от света на праведните град и изпиват жадно кръвта на всички невинни създания, имали „късмета“ да се родят с оголени души и липсващи слова. Безпаричието и невъзможността да отгледаш наследника си са причината за изтръгването на собственото си сърце и подаръка, който получаваш от Дявола в замяна на волския труд и борбата за лично преживяване през утрешния ден.

Това не е тъмна приказка за лека нощ – това е филм, който пробужда естествените майчински (родителски) инстинкти. Една сурова истина – историята е вдъхновена от действителни събития, които са се случвали в тъмните периоди на сякаш безкрайния 20-ти век. Времена, в които дори иглите са средства за убиване и отърсване от едно тежащо бреме, а мизерията следва човека като послушно куче на верига. Въпреки тъмната емоция на това ревю, която следва нюанса на сюжетната линия, този филм докосва със своя нетипична красота и естетика, пробужда един първичен инстинкт за самосъхранение на човешкото и святото. Това е красотата на датския филм, номиниран за Оскар за най-добро чуждоезично заглавие. Това е „Момичето с иглата“.

Тихият шепот на мизерията

Годината е 1919, може би един щастлив период за много датчани, след като става ясно, че Германия оттегля армията си от датска територия. Едно момиче, изгонено от своя хазяин, останало без дом и липса на информация за съпруга си, който е на фронта, е изправено пред предизвикателствата на живота и сивотата на мизерията, която е обгърнала в смъртоносна прегръдка много датски семейства. Напълно сама, без право на обезщетение, Каролине намира утеха и подкрепа от своя началник в шивашката фабрика за униформи и спално бельо – Йорген. Двамата не крият особено интимните си отношения и не след дълго младата шивачка забременява. Това е проблем спрямо социалното положение на Йорген и неговата майка-орлица, която не допуска синът ѝ да живее в нейния дом с момиче от ниска социална прослойка. Същевременно, завръщането на нейния ранен и психически травмиран до живот законен съпруг Петер е една неприятна изненада за вече бременната от друг Каролине.

Съкрушена и безсилна, тя решава да вземе болезнения край на растящия в утробата ѝ плод в свои ръце, но бива спряна навреме от непозната жена. Тяхното запознанство преобръща живота на вече бившата шивачка към една непозната, опияняваща и междувременно стресираща посока на бебешки плач, изискано обгърнат с бонбонен целофан, затихнал в опияняващ етеров сън. Госпожа Оверби – мистериозната жена, която се притича на помощ, на пръв поглед изглежда благородно… но не и ако знаете, че Дагмар Оверби е не измислен персонаж, а реална личност, живяла до третото десетилетие на миналия век, наричана „най-жестокият сериен убиец в Дания“.

Това е сюжет, който за пореден път затвърждава максимата, че не бива да се доверяваме на непознати и никога да не се надяваме на безкрайно щастие и благополучие, когато зад всичко това дебне мрак и борба за оцеляване в задушаващия от нечистотия свят. Това е филм, който дълго време ви пали цигара след цигара и тихо ще ви налива силен алкохол в чаша за вода. Това е шедьовър на изминалата 2024-та година, с който датското кино може само да се гордее, както и всеки, който е имал късмета да се докосне до тази черно-бяла кинематографична магия по света и дори в България.

Една заслужена номинация

На тазгодишната церемония по връчването на наградите Оскар напълно заслужено екипът на „Момичето с иглата“ присъства, макар и да не получи необходимото признание от Академията за красивия начин на пресъздаването на една ужасна реалност и за зашеметяващата актьорска игра на Вик Кармен Соне (Каролине), Трине Дирхолм (Дагмер Оверби) и на всички други.

Няколко са причините, които правят „Момичето с иглата“ така запомнящ се, близък до реалността по онова време и актуален в наши дни, където всеки къса парче от месото на другия (макар и не буквално), за да бъде добре. Изкушението за квартира с течаща вода само по два часа дневно, откровеният фокус за постепенно навлизащата мода на употребата на опиати и накриво зашитото лице на войната са романтично-плашещите елементи на период, за който съвремененният човек не иска да мисли. Всеки персонаж е изобразен в своята черна и бяла светлина, със своя протагонизъм и антагонизъм, противоречия и пориви – парчета глина, оформени според динамиката на своето време.

Кинематографията е инструмент за създаване на носталгията, ежедневна, проста суета и бруталност в името на личните травми и болката по самотата и загубените близки. Бруталността не се изчерпва с главната идея – „Момичето с иглата“ не спира да представя и сравнява обществата на времето, събирайки ги на едно място. Тук можем да видим отхвърлените лица на света – изродите в цирка, зрелище за обикновените хора и забавление за богатите.

Магнус фон Хорн – режисьорът, който години наред разработва тази тъмна история, отдава внимание на всеки един детайл и работи професионално рамо до рамо както с техническия, така и с актьорския екип. Отправя призив към зрителите да бъдат истински и да осъзнаят, че тези неща са актуални и днес и никой не може да бъде предпазен от подобен сюжет. Няма как да не призная и хипнотичния звук, който кара всяка една част от кожата да настръхне и всеки един мускул да се свие конвулсивно в очакване на следващата брутална картина. Зрителят има удоволствието да чуе безпомощните капки, които падат в празната чиния, в която трябва да има храна, бебешкото мляскане по време на сън и тишината след отнетия живот.

И не на последно по важност място, напълно заслужена възхита към играта на светлина и сянка, образуваща една хипнотична метафора на изкривените от мизерия и тъга лица на обществото в онова десетилетие. Тази игра можете да видите в самото начало на филма, както и в неговата втора половина. Това е физически и емоционален белег върху изнуреното лице, понесло ударите на войната, глада, безработицата и социалната отхвърленост.

Играта на Вик Кармен Соне е зашеметяваща, емоционална и призоваваща зрителя към съчувствие. Всяка една мимика, жест, движение и вид, в който я заварваме от началото до края, навлизат в съзнанието и остават там като дългоочаквани гости. Този филм е нейният най-голям успех, хвърлил я в дълбоките води на филмовата критика, успехи и романтично понесъл я под светлините на холивудските прожектори.

Хиляди забодени игли

Вероятно е малка част, върху която изстрадал зрител като мен се фокусира, но именно тази малка част е основният механизъм, заради който филмът работи като смазана машина и заслужава да бъде признат от повече хора. Във времена на масова цензура и замъглени реалности, „Момичето с иглата“ излиза от един скучен стереотип и показва на света какво е могло да се случи с човечеството и в наши дни, ако слабите времена не бяха родили силни мъже и жени, които да изградят стабилността и възможностите, с които разполагаме.

Една немалка част от мен все още ридае и премисля филма на фон Хорн, персонажите, нежния като мехлем неочакван финал и илюзията за по-добър живот, която до ден-днешен реалността пресъздава. Тежкото бреме пътува през вековете, скачайки от човек на човек, в съвременността то няма конкретен образ и е почти невидимо, но благодарение на киното имаме възможността да го съзрем не просто през един, а през много печални образи.

*

Всички текстове на Симона Хальова можете да намерите тук.

Снимки: IMDb