Има някои артисти, които никога не те разочароват, защото са твоите артисти. Припознаваш себе си, своите естетически вкусове и своите морални ценности в тях. Понякога се гордееш с качествата им, защото са тези, които харесваш и в себе си, а понякога им прощаваш недостатъците, които са твърде подобни на твоите, но е някак си по-лесно да ги простиш на друг, отколкото на себе си. И често те дори ни сближават повече от добродетелите ни, което всъщност е много по-хубаво, отколкото звучи. Джеф Никълс е точно такъв артист и неговият ‘Моторджии’ е филм, в който се влюбих почти мигновено, едновременно заради качествата и заради недостатъците му. Знам в костите си, че ще се събираме периодично с неговите носталгични герои, както правим с всички стари ‘братя по оръжие’, за да си спомняме славните времена, в които сме били напълно и неподправено себе си, напълно и изцяло заедно. Защото този артист, този филм и тези персонажи изискват и провокират в теб само и единствено това – абсолютна искреност и братство.

Нежната Америка на Джеф Никълс

Сценаристът и режисьор Джеф Никълс – един от моите близки приятели, които никога няма да познавам в истинския живот, но които имам чувството, че усещам чрез филмите му, отново е създал нещо сурово, неперфектно и нежно, въпреки вълните от неподправен тестостерон, който почти всеки кадър излъчва. Отчасти това е и причината да го създаде – за да покаже, че мъжете могат да са нежни, дори когато са мърляви мъжкари, яхнали мръсни мотори. И отново негов филм, както казах неотдавна и тук, ме кара да мечтая – в случая е за американската шир, за пустата магистрала в средата на нищото, за свободата да бъдеш себе си, независимо от всичко, и за приемното семейство, което намираш, когато никой друг не те иска. Това е душата на ‘Моторджии’, филм за дълбоката романтика на изконното мъжко… и за нейното покваряване с неумолимия ход на времето.

Историята на възхода и падението на мотоциклетния клуб на ‘Вандалите’, развиваща се по улиците и в покрайнините на Чикаго, далеч от неговия роден Юг, стои в главата на Джеф Никълс цели 20 години – подобно на всеки внимателен, чувствителен човек, който осъзнава важността на това, с което се е захванал, той е несигурен. Дали ще успее да пресъздаде чувството, което книга с черно-бели фотографии и оскъден текст е провокирало в душата му, когато е бил млад? Дали ще успее да подходи с нужната деликатност към живота и съдбите на истинските хора, изобразени на снимките, които ще разпръсне навсякъде из своя крехък филм? Дали ще успее да обхване парадоксално интимната грандиозност на техния начин на живот и на тяхната Америка в рамките на само два часа? Но все някога трябва да скочиш в дълбокото, особено когато е толкова важно за теб.

Дзен и изкуството да се поддържа душата на киното

Като всеки добър артист, Джеф Никълс знае, че всяка история, независимо дали е просто отрязък от живота на шепа хора, има нужда от тематика, която да представлява основата – моралния и наративен център, от който всички персонажи, действия и събития произлизат. Без това имаме просто красиви картинки, които се движат. Атмосфера не може да е основа, точно както нямаме душа без тяло, което да я поддържа и храни. Така е и с филмите. Има много кухи и празни, лишени от душа филми, които изглеждат невероятно; както и грозни, недодялани филми, които имат какво да кажат, но никой не иска да ги гледа. Естетиката не е смисълът, но той често се губи без естетиката да присъства.

Според повечето критици проблемът на Никълс никога не е бил липса на тематична наслоеност или на естетически принципи, а обратното – твърде много любов към романтичната и носталгична атмосфера на американското, твърде много теми, които вълнуват сърцето му, и които той изследва за сметка на сюжета. Ако е обвиняван в нещо, то това е именно фокусът му върху тема и атмосфера, докато пълнокръвните му персонажи навигират из много богат свят, но из твърде семпъл сюжет. Аз мисля, че това са пълни глупости – децата искат да им разкажат история, в която нещо постоянно се случва, наистина възрастните хора искат да им разкажат история, която им казва нещо истинско. Така че с радост мога да заявя, че ‘Моторджии’ отново е класически, пълнокръвен Джеф Никълс – атмосфера и текстура бликат от всеки негов кадър, докато под повърхността им множество важни човешки теми постепенно и търпеливо се разгръщат…

Двойствената природа на мъжа

Историята на ‘Моторджии’ не се фокусира върху конкретен персонаж, но ако трябва да залепим етикета на протагониста върху някого, то това ще е върху разсейващо красивото лице на Остин Бътлър и неговия почти митичен герой Бени – олицетворението на свободата, на която мотористкият начин на живот вече сам по себе си е олицетворение. Което би направило Бени въплъщението на Вечният Моторист – истинският волен ездач на Питър Фонда и Денис Хопър, най-харизматичният и дивият от Марлон Брандо насам – повече символ, отколкото човек. И ако той беше само и просто това, филмът наистина щеше да е твърде семпъл, клиширан и лишен от нюанси; но тъй като това е Джеф Никълс, тази митологичност е само отправната точка.

Епичната аура около образът на Бени е приземена и балансирана от двамата персонажи, които ще се борят безкръвно и деликатно за лоялността на сърцето му и за горещата светлина, която той излъчва – неговата предпазлива избраница Кати (Джоди Комър) и неговата неволна бащина фигура Джони (Том Харди). Това е начинът, по който те се виждат в своите очи, но как точно ги възприема самия Бени е енигма и за двамата. Не е съвсем ясно на публиката и какво мисли Бени за самия себе си, но една ключова реплика, отправена към Джони ни подсказва – „Ти си възрастен и отговорен човек с работа и семейство.“ И тъй като Бени е всичко, което Джони не е, всичко, което старият моторист иска да бъде и иска да запази около себе си възможно най-дълго време, на нас ни става ясно – Бени е все още и навярно винаги ще бъде дете. Невинно, своенравно, дръзко, безразсъдно, смело и напълно свободно.

От другата страна на барикадата стои Кати и ако Джони е мъж, който иска отново да е просто малко момче, то тя е все още момиче, което вече иска да се превърне в жена. Но начинът, по който момиче става пълноценна жена според назадничавите порядки и разбирания на 60-те години, е един – чрез стабилни мъж, дом и семейство. Кати не е глупава конформистка, даже е много далеч от това, но душата иска каквото душата иска и желанията на тази душа са винаги производни на времето, което я е родило. Чрез този своеобразен триъгълник на ценности – сурогатното семейство и братство на Джони и клуба; потенциалното истинско семейство и любовта на Кати; и противоречащата и на двете семейства идея на Бени, че свободата е над всичко, Джеф Никълс избира да разкаже своята история за крехкостта и преходността на всичко красиво и истинско.

Преобразуването на американските архетипи

Огромна част от творчеството на Никълс до този момент е било фокусирано едновременно върху почитането и преобръщането на т.нар. ‘американа’, както и на символите, стереотипите и архетипите, които се съдържат в класическата идея за Америка и американското. От всички негови истории досега ‘Моторджии’ е може би най-задължената на митовете, които Америка винаги е разказвала за себе си, редом до прекрасния полуприключенски, по марктвеновски южняшки негов филм ‘Мъд’ (2012). Първият половин час на ‘Моторджии’ абсолютно целенасочено и дори леко измамно създава ясен паралел между него и ‘Добри момчета’ (1990) на Мартин Скорсезе, било то в монтажа, в избора на музика и в избора на разказвач, който да ни въведе в изкусителния, хипермъжествен свят на мотоциклетисткия клуб. Но докато неизбежното, изпълнено с насилие падение на порочната, гангстерска илюзия на Скорсезе е очаквано и дори желано от създателя и от зрителя (защото тази класическа история винаги е свършвала само по един начин), при Никълс пропадането на изградения от него свят нито идва откъдето и както очакваме, нито идва като отдъхване и възмездие… а пристъпва тихо и опустошително в траурните одежди на тъгата и съжалението.

Най-впечатляващият персонаж в целия филм, който олицетворява едновременно идеята и идеологията, както и неминуемата съдба на ‘Вандалите’, е възрастният, но все още много жив и жизнен Джони, изигран по изключително деликатен и нюансиран начин от безотказно хипнотизиращия ме Том Харди. Неговите избори на роли невинаги са работели, но винаги са приковавали вниманието ми право в него – неговата стойка, неговият глас, неговите тикове, неговите невиждащи нищо или виждащи нещо невидимо зеници. Начинът, по който Харди присъства на екрана от много време насам, е подобно на залязваща, но достолепна звезда от златната ера на Холивуд, която просто винаги е имала онова неуловимо Нещо и винаги ще го има, независимо от менящите се времена. Какво точно е това, което той има, никой не знае. То просто е там, във всеки кадър, във всеки жест, във всеки поглед, и те придърпва към себе си.

Именно с образа на Джони Джеф Никълс постига най-големия си триумф и най-голямото си паралелно почитане и преобръщане на архетипа, който Том Харди обитава с цялото си същество. Джони е едновременно баща, ментор, тартор и пълководец на сбирщина миризливи, немити и обрасли мъже, гордо носещи изпълненото с обещание за насилие име ‘Вандалите’. Дори преди да стъпим в киносалона, ние сме подготвени какво точно да очакваме от подобен тип човек и от подобен персонаж с развитието на сюжета. Но какво реално представлява този сложен, понякога противоречащ си в думите, но никога в действията си човек, който има изключително ясно настроен, сурово категоричен морален компас, разбираме чак в самия край на филма, въпреки че Никълс ни е казал и показал скришом още в първия момент, в който виждаме очите на Джони да светват, докато попива жадно лицето на иконата, която представлява Марлон Брандо в ‘Дивият’ (1953). Джони е истински прекрасен и изненадващо оригинален образ, изграден с много любов и разбиране от вдъхновен писател и талантлив, интуитивен актьор, а тези персонажи в днешно време стават все по-малко…

Намереното семейство е по-ценно, защото си го избрал

Но най-основната тема, която вълнува Никълс в неговото изследване на клубната култура, микрообществата и сурогатните семейства, е тази за изконната нужда на всеки един човек да принадлежи към нещо повече и по-голямо от него самия. Независимо колко нежелан, саможив и непригоден за цивилизационния модел е, всеки индивид търси своята среда, своите съмишленици и спътници в живота. Винаги общото между нас е първо и просто интереси и вкусове (било то мотори, филми, книги и т.н.), но често тези интереси информират специфичната философия за живота и света, която индивидите в този тесен кръг изповядват… понякога дори и без да знаят. И в този момент тези интереси се превръщат от просто прекарване на време заедно, вършейки това, което ни сплотява и ни носи радост, в начин на живот.

Всички тези субкултури и камерни общества са двойно по-важни за хората, които по една или друга причина усещат, че не се вписват в конформисткия модел на стандартния човешки живот. Така наречените бутновници и размирници, за които няма място и които дори собствените им семейства отхвърлят (особено през 60-те, с тяхната строга посредственост, царуваща във всеки средностатистически, благоприличен дом). Затова да караш мотори е толкова важно – не е заради машината или дрехите, или бирата, или жените… а заради всички ‘братя’ около теб, които те пазят и които ти пазиш и обичаш, въпреки че е толкова трудно да им го кажеш.

Свободата бъдеш себе си… на всяка цена?

В края на краищата Джеф Никълс е дълбоко, почти болезнено романтичен човек и всеки от неговите филми издава тази всепоглъщаща романтика и романтизация постоянно – няма бягане от нея, когато е в кръвта и в костите ти още отпреди да имаш съзнание. Затова и ‘Моторджии’ изглежда и се усеща така – старомоден и романтичен, колкото почти никой друг модерен филм или създател (освен може би Кевин Костнър) не би си позволил да е. Дали това е недостатъкът, или предимството на неговия тип кино зависи изцяло от човека, който го гледа. Аз знам за себе си, подобно на Никълс и на непокорния му, невъзможен за опитомяване герой Бени, че ще се боря до последно с баналността на съществуването ни и ще романтизирам и филмите, които гледаме, и света, в който живеем. Нашият клуб е малък, знам, но никога не бихме върнали никого, камо ли някой, който споделя наивната ни детска философия за свободата, любовта и живота. Ще видим кога ще пораснем…

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм, IMDb