В рамките на шестото издание на Родопи Филм Фест (RIFE) през 2026 г. „Форум Критика“ насърчи развитието на филмовата критика и задълбочения анализ на документалното кино. Инициативата създава пространство за обмен на идеи между утвърдени автори и участници, които развиват уменията си за писане на аналитични и критически текстове. В рамките на програмата е изготвен и сборник с рецензии върху филми от фестивалната програма. Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Критика“ 2025. Включените текстове разглеждат филмите през обществени, политически и човешки теми. Представяме няколко рецензии, които проследяват различни аспекти на съвременното документално кино – от пропагандата и политическата власт до историческата памет и личните човешки истории.

Как изглежда злото? „Рифенщал“ (реж. Андрес Файел, 2024), автор: Калина Николова

Когато Берлинските музеи отвориха вратите си за архива на режисьорката Лени Рифенщал през 2018 г., президентът на Фондацията за пруско културно наследство Херман Парцингер подчертава, че „от изключително значение е не само естетическата работа с архива на Рифенщал, но най-вече критичността, с която се подхожда към него“. Именно такава критическа преоценка предлага и Андрес Файел в своя филм „Рифенщал“ („Riefenstahl“, 2024). Опирайки се на неизследвани досега документи, писма, изрязани сцени от документални филми с нейно участие и аудиозаписи, режисьорът разкрива нови аспекти от сложната личност на Рифенщал. Богатият архивен материал му позволява по много любопитен начин да разкаже историята на една от най-противоречивите режисьорки в киното и да проследи механизмите, чрез които Рифенщал изгражда и защитава собствения си образ – внимателно конструиран от самата нея, десетилетия след края на войната.

В първата част на филма пред нас се разкрива една Лени Рифенщал, която се стреми да омаловажи влиянието на пропагандните си филми и последствията, които те носят за утвърждаването на нацисткия режим. Тя твърди, че е била твърде млада и невинна („да, точно това е думата, която търсех“ – споделя Рифенщал) и се интересувала само от невероятните технически възможности, които киното предлага. Истина е, че Лени Рифенщал е изключително талантлива, че е усвоила най-доброто от германския и руския авангард. За заснемането на „Триумф на волята“ заедно с архитекта Алберт Шпеер, тя измисля асансьор, вграден между стойките за нацистки знамена, където да разположат една от камерите и именно оттам заснемат най-впечатляващите панорамни кадри. Революционният ѝ метод на снимане превръща филмите ѝ в истински спектакъл, а изключителния блясък, с който тя подчертава монументалността на нацистките инсценировки, я прави любимка на Хитлер. И как иначе! Ликът на фюрера лети като митичен бог сред облаците (началото на „Триумф на волята“), редиците на войниците са в съвършен синхрон, а в тях личността е прашинка. Пълен възход на колектива и тотален разлом на индивидуалната човешка душа.

На пръв поглед филмите изглеждат като добре свършена работа на една режисьорка, чиято естетика по щастливи обстоятелства пасва напълно на тази, наложена от нацизма. В хода на филма на Файел обаче става ясно, че нещата са по-други. Или както пише българският кинокритик проф. Владимир Игнатовски: „оправданията на Лени Рифенщал звучат като обясненията на Якопети, който, докато снимал разстрела на Лумумба, „само“ помолил да го преместят на осветената от слънцето страна, за да се получи по-ефектен кадър.“

Всяка идеология борави с опростени обяснения и ясно разграничени категории („добрите“ сме ние срещу „лошите“ – другия, различния), за да оправдае практикуването на насилие, за да се справи с разрушителните си, перверзни пориви. Именно чрез подобни психологически механизми самата Рифенщал оправдава насилието и превръща сложната реалност в удобен за нея разказ. Един от най-интересните аспекти на филма на Андрес Файел е, че той не се задоволява да покаже Рифенщал (само) като съучастник на режима, а се опитва да проследи механизмите на нейното следвоенно самооправдание и избирателно изличаване на определени спомени. От архивните материали постепенно изплува образа на човек, за когото травмата от рухването на нацистка Германия и тази от войната са толкова силни, че признанието за вина изглежда невъзможно. На негово място идват отрицанието, рационализацията и изграждане на собствена версия на миналото.

В български контекст филмът би могъл да събуди асоциации с документалния филм „Да живее България“ (2017) на режисьорката Адела Пеева. Във финала му виждаме кадри от т. нар. Луков марш – ежегодно шествие, представяно като възпоменание за генерал Христо Луков, което през годините се превърна в притегателна точка за крайнодесни и неонацистки групи. Шествие, което няма място в една съвременна България, но уви, ето че то е част от нашата българска реалност. А ние не бива да затваряме очите си – като героинята на филма на Файел, пред този тревожен аспект от реалността, в която живеем. Филми като „Рифенщал“ са важни, защото ни карат да се замислим и над локални съвременни явления.

Вместо да предлага еднозначни присъди, Андрес Файел ни изправя пред неудобни въпроси за паметта, вината и самооправданието. Режисьорът ни води през задълбочен анализ, но изводите оставя на нас, зрителите. В този смисъл „Рифенщал“ е истински тест за критическото ни мислене. Чрез впечатляваща, креативна работа с архиви, филмът изгражда един от най-пълните и нюансирани портрети на Лени Рифенщал, създавани някога в историята на киното.

Как се разговаря с недоверието? „Истина или предизвикателство“ (реж. Тонислав Христов, 2025), автор: Деница Ганева

В последните няколко години фалшивите новини се утвърдиха като най-мощния инструмент за манипулиране на общественото мнение и постигане на политическо разделение. Централна за новия филм на Тонислав Христов, темата е представена през документално разследване, което разкрива сложна мрежа от хора и медийни практики за дезинформация. Изобличавайки механизмите за изкривяване на истината, филмът отправя към мисълта, че предизвикателството на съвременната свобода не е правото да изразиш мнение, а потребността да избереш на какво да се довериш.

Сюжетът на филма се развива в няколко години и проследява дейността на Генка Шикерова, известен български разследващ журналист, и Иван Герасимов, активист, който разпространява конспиративни теории. Еднакво отдадени на работата си, двамата персонажи срещат пътищата си в търсенето на истината. На фона на предизборната обстановка в страната, филмът насочва вниманието към по-широкия въпрос за уязвимостта на съвременната демокрация и за ролята на медиите в изграждането на общественото доверие.

„Истина или предизвикателство” започва като документално разследване за източниците на фалшиви новини и подбудите зад тяхното разпространение. В процеса на действието филмът успява да отговори на въпроса какви са механизмите за манипулиране на истината, разкривайки фабриките за интернет тролове и изследвайки тяхната политическа обвързаност с Балканите, Кремъл и Европарламента. Филмът обаче не се ограничава с разобличаването на конкретни схеми за дезинформация. През представянето на своите персонажи и идеалите, които защитават те, документалният разказ се превръща в изследване на човешкия стремеж към истината и на трудността да различиш факт от убеждение в среда, в която всяка истина може да бъде продиктувана от чужди интереси.

Въпросът за избора на гледна точка е разгледан в предмета на филма, но и в самия подход на разказване. Характерен режисьорски подход на Христов е, че той не представя персонажите си като призма, през която да разгледа темата, а като централни за нейното разгръщане образи. Ясната противопоставеност в профила и намеренията на Генка Шикерова и Иван Герасимов служи за представяне на двете опозиции, които изграждат повествованието. От едната страна застава професионалната разследваща журналистика, която се осланя на фактите и изследва моралните подбуди под различните гледни точки. От другата е опитът за доказване на убеждения, които в своя фанатизъм и противоречивост остават в полето на субективните схващания за света. Сблъсъкът между двете е както директен − в разгледаните събитията и медийните скандали, така и индиректен − в зрителското съзнание.

Подобно на предходния си филм „Пощальонът”, Тонислав Христов подхожда хуманно и с любопитство към двамата си персонажи, независимо дали те са на страната на истината или заблудата. Въпреки че авторовата позиция е доловима от началото на филма, “Истина или предизвикателство” третира своите зрители с уважение, като им позволява да придобият представа не само за обективността на гледните точки, но и за уязвимостта на двете позиции. Рискуваща сигурността си, Шикерова е категорична и последователна в търсенията си, докато Герасимов сякаш не осъзнава докрай, че е едновременно участник 11 и жертва на една много по-голяма система. Неоспоримо постижение на автора е развитието на персонажите в хода на действието, което помага на зрителя постепенно да вникне в техните гледни точки, да ги изследва и сам да вземе решение коя припознава като своя. Този подход, присъщ на игралното кино, скъсява дистанцията зрител − произведение и позволява на филма да достигне до повече хора въпреки контроверсивната си тематика.

Финалът на филма служи като своеобразно философско заключение на режисьора, което поставя „Истина или предизвикателство” в началото на един дълъг диалог за заобикалящата ни информационна действителност. С развоя на събитията и Генка, и Иван губят своята публична трибуна, което препраща към заключението, че борбата за справедливост не е борба за възтържествуване на истината. По този начин Тонислав Христов насочва вниманието към самия процес на търсене: към съмненията, въпросите и необходимостта от критичност. В този смисъл филмът не предлага окончателни отговори, а напомня, че в общество, пренаситено с информация, отговорността за истината не принадлежи единствено на журналистите и политиците, а на всеки човек, който ежедневно избира в какво да вярва.

Какво наследява паметта? „В търсене на Сатир Ефенди“ (реж. Рена Ефенди, 2025), автор: Илина Перянова

„В търсене на Сатир Ефенди“ („Searching for Satyrus”, 2025) на Рена Ефенди (Азербайджан, САЩ) е емоционален и докосващ документален филм, който поставя дълбоко човешкия въпрос: как живеем с отсъствието на хората, които са оформили живота ни, но които никога не са били напълно „там“? Рена тръгва по стъпките на известния си баща Рустам Ефенди, опитвайки се да го опознае чрез миналото му. Пътуването ѝ обаче разкрива не само семейни тайни, но и едно настояще, в което климатичните промени и войната са оставили своя отпечатък върху живота на хората и природата, която ги заобикаля.

Филмът се движи едновременно в няколко посоки. От една страна, това е семеен портрет на жена, която търси баща си чрез пътуване, свързано с пеперуда, носеща неговото име – Satyrus Еffendi. Бащата е фигура на отсъстващото, но и на митологизирана памет: учен, ентомолог, човек, чийто живот е преминавал между пътувания, множество жени и връзки, вино и изследвания, и който не е успял да бъде стабилно присъствие в нито едно от семействата си. От друга страна, това е пътуване през историята и територията между Азербайджан и Армения – пространство, белязано от тридесетгодишна война, политически напрежения и променящи се граници. В миналото това е било място на свободно движение и обмен, а днес е място на раздор и дълбока травма. Сред най-запомнящите се наблюдения във филма е мисълта, че пеперудите остават безразлични към границите, които хората чертаят помежду си. Там, където ние виждаме конфликти и разделения, те разпознават само един общ пейзаж.

В основата на филма стои именно образът на пеперудата Satyrus Еffendi – в изключително рядък и застрашен вид, който живее единствено в планинския пейзаж на Кавказ. Ареалът на пеперудата е от страната на Армения – място, което е било лесно достъпно за бащата на Рена, но не и за самата нея. Тя трябва да кандидатства за виза и да обяснява дълго причината за посещението си. Двигателят на пътуванията ѝ във филма е именно тази фикс идея: да види поне веднъж в живота си критично застрашената пеперуда Satyrus Еffendi, чието име тя самата носи.

Най-съкровеният пласт във филма е личният – Рена постепенно разбира, че е извънбрачно дете и част от сложна семейна структура, в която бащата има множество връзки и деца, а самата тя дълго време остава в периферията на неговия живот и памет. С това е свързана една от най-ярките сцени във филма – Рена насочва камерата към майка си и я принуждава да сподели семейни тайни. Настъпва пълен срив – Рена винаги си е мислила, че тъкмо тя е законното дете, а другите са извънбрачните. Наред с това разбира, че в близкия професионален кръг на баща ѝ никой не е знаел за съществуването ѝ. Особено въздействащи са срещите с двете ѝ полусестри, в които трите постепенно сглобяват образа на един и същ човек. Именно те си спомнят, че на погребението му са присъствали най-вече жени, всяка със своя собствена история – явна или тайна връзка с известния и обаятелен ентомолог.

На финала Рена успява да улови неуловимото: намира черната пеперуда Satyrus Еffendi. След като във филма сме видели множество колекции от изсъхнали, разпадащи се пеперуди, очакването е, че Рена ще запази тази пеперуда за себе си. Но тя я пуска на свобода с думите: „Ти си по-красива, когато си жива“ и сякаш тази фраза синтезира посланието. Рена, която е тръгнала по стъпките на баща си, надмогва собственото си его и желанието да притежава пеперудата, с ясното разбиране, че няма нищо стойностно в това да хербаризираш една силно застрашена пеперуда, чийто съществуване и ареал са в опасност, поради климатичните промени.

„В търсене на Сатир Ефенди“ е дебютният филм на Рена Ефенди, известна като документален фотограф с ясно изразен хуманистичен подход. Тя изгражда филма през лична перспектива, в която границата между наблюдение и интимно преживяване постепенно се размива. Следвайки пътя на баща си през науката, спомените и пейзажите на Кавказ, Рена Ефенди сътворява красив и многопластов филм за паметта и наследството – едновременно личен разказ за отсъстващия баща и размисъл за границите, които хората непрестанно чертаят помежду си. А над тях остават пеперудите – безразлични към войни, политики и разделения.

*

Снимки: IMDb, Родопи Филм Фест, Алекс Александрова – Спейди (KinoBox Bulgaria)