Петър Пенев е сред младите режисьори, които подхождат към документалното кино с усещане за съвременност, лично търсене и визуална емпатия. В късометражния си филм „Под кожите“ – селектиран за международния студентски фестивал на FilmEU – той проследява живота на един съвременен кукер от Банско и създава интимен портрет на човек, отдаден изцяло на борбата за запазване на традицията, но и на собствените си вътрешни ценности.

Резултатът е един позитивен, въздействащ филм, в който културният обред и личната история се преплитат в кадри, изпълнени с топлина, неочаквана уязвимост и визуално внимание към детайла. „Под кожите“ бе номиниран за най-добър документален филм на фестивала за българско кино „Васил Гендов“, а зрителите могат да го гледат свободно на 04.06.2025 г. от 19:00 ч. в кино „Одеон“.

#KINOИНТЕРВЮ С ПЕТЪР ПЕНЕВ

Кукерската традиция става все по-популярна в рамките на страната, но и предизвиква международен интерес. Спомням си вълнението преди близо 3 години, когато The New Yorker направиха документален филм за тях и вече има половин милион гледания, както и още по-отдавна с отразяването на National Georgaphic. Какво те провокира да избереш темата за бабугерите в Банско днес? 

На първо място трябва да отбележа, че филмът е заснет като задача за НАТФИЗ. В началото на трети курс всички студенти снимаме късометражни документални филми. Знаем за това, знаем, че няма измъкване и започваме подготовка от рано. Напук на това много дълго време не можех да се спра на конкретна идея. Аз съм от типа режисьори, които обичат всичко до последния детайл да е планирано и обсъдено с екипа. От тази гледна точка съм леко скаран с правенето на документално кино. Несигурността, която идва с този процес, ме плаши и ми пречи да се отпусна. Блокирам. Много време не можех да се спра около идея, която да ми даде увереност.

Предложението да снимаме филм за кукерите дойде от изпълнителния продуцент – Филип Великов. Отхвърлих го веднага, тъй като животът ми не е свързан по какъвто и да начин с български традиции и не вярвах, че ще мога да разкажа тези истории. Но поради някаква причина образът на кукера остана с мен и започнах може би за първи път да задълбавам истински в него. Започнах да се интересувам и да търся информация. Сблъсках се с историите на хора, които отдават почти цялото си време именно на това занимание, почти до себеотрицание. Този огън беше нещото, в което можех да се припозная, което беше универсално, и около което впоследствие обвързахме целия разказ. На първо място историята е за спокойствието да правиш това, което обичаш, дори да е напук на всички останали.

Филмът проследява няколко дни от живота на Димитър Кехайов в най-личните му среда и кръгове. Споделя откровено тежки събития, повлияли му през годините. Лесно ли ви допусна до себе си? Какво видяхте за него през средата, в която е?

Преди да започнем снимки, концепцията за филма беше доста различна – идеята беше да заснемем няколко души, които се занимават с кукерство, и да преплетем техните разкази. Как различните съдби са обединяват около едно нещо, което им дава смисъл. Започнахме снимки с тази концепция и даже имаме няколко заснети дни с други персонажи. След това дойде ред и на срещата ми с Димитър.

С него се видяхме за първи път, когато вече снимахме филма. Разбрах за Димитър от един репортаж. След като го изгледах, исках на всяка цена този човек да участва и при нас. Поради невъзможността ми да пътувам извън София в месеците преди снимките се наложи с него да се запознаем и да проведем първите си разговори онлайн. Още от тогава ми направи впечатление неговия ентусиазъм и неговото желание да ни покаже и разкаже всичко. Сякаш изобщо го нямаше търпеливия момент на сближаване, той директно ни пусна до себе си още на предварителните разговори – явно просто е такъв човек. Тази тенденция не само се запази, ами се и надгради пред камерите. 

Един ден с екипа си казахме, че от всички хора, които бяхме подбрали, Димитър е най-страстен в занаята си и най-интересен. Това е човекът, който бях търсил от самото начало, който се е посветил изцяло на това, което обича, и в който мога да се припозная. Решихме, че би било грехота, ако трябва да го „свием“ до няколко минути и да си дели филма с други хора. От този момент нататък концепцията се промени и главен разказвач стана Димитър. Отначало беше плашещо, нямах идея какво точно ще излезе накрая, но изглежда съм взел правилно решение.

Какви предизвикателства срещнахте, докато снимахте в Банско? 

В Банско хората ни приеха много топло, което ме зарадва. Винаги е повод за празник, когато непознати хора ми се връзват на акъла и дори ми стават съмишленици. Определено в началото нашият малък снимачен екип беше някакъв вид екзотика, но хората бързо свикнаха и даже се радваха, че има интерес към тях и историите от техния край. Нататък предизвикателствата бяха изцяло творчески – от най-любимия ми тип.

Това не е първият ти опит в документалното кино. Любопитните зрители могат да гледат „Няма какво да се обърка! (2023) в платформата на Кинематограф. С “Под кожите” продължаваш това проследяване на живота и запечатване през екрана. Привлича ли те повече това незнаене какво ще видиш, какво ще откриеш и хванеш с камерата, или би се насочил повече към игралното кино? 

Преди приема ми в академията, бях сигурен, че не искам да се занимавам с документално кино. Отначало изобщо не ми се получаваше, не можех да се разчупя, но с времето нещата започнаха да се случват. Сега някои от най-добрите ми работи са именно документалните. Виждам, че тези, които са стигнали до публика, вълнуват и радват, идеите ми се разбират, има комуникация. Явно нещо правя както трябва. Все още не се чувствам напълно в мир с документалното кино, но съм много по-отворен от преди. 

В този етап от творческото ми развитие по-скоро ми се струва правилно да поставям на първо място историята. Дали ще я разкажа в игрална или документална форма, е на втори план. Смятам, че има смисъл да бутам и в двете посоки и да изследвам възможностите си, докато още търся образа на твореца, който искам да бъда. Предвид факта, че още дори не съм завършил следването си, само би ми попречило да се ограничавам.

Какво следва за “Под кожите” и през какво премина до този момент? Филмът ще бъде показан и на първото издание на международния студентски фестивал FilmEU. Едно от общо двете български заглавия („Чеснова супа“ на реж. Кристиан Захариев), отличени с участие там.

С екипа работим усилено филмът да стигне до максимално широка публика. С фестивала „Васил Гендов“ и предстоящия фестивал на FilmEU вече имаме, особено като за студентски филм, една достойна основа. На лице са още много неща „от кухнята“, които обаче е рано да споделям, а и не искам да урочасам късмета. Само ще загатна за предстояща международна премиера наесен.

Във филма вплиташ темата за социалната среда, за приемането, трудностите да бъдеш това, което искаш, да съчетаеш съвремието с вековната традиция. Кои теми вълнуват режисьора в теб? Каква история би искал да разкажеш в бъдеще?

Още е рано да кажа. Все още търся своя вкус. За последните няколко години успявам да се развивам и да уча за себе си, за света и за занаята. Имам чувството, че от година на година вкусовете ми и интересите ми се изменят и развиват. Все пак от нещата, които съм снимал досега, някои елементи започват да се повтарят – разглеждане на противоречия и парадокси, по няколко наведнъж, желание за изследване на субективното, а не толкова на обективното, фокус върху отделния човек, обикновено малко особняк, вместо върху колектива. Последно време особено ме вълнува темата за отчуждението между хората, невъзможността за диалог. В тази посока развивам няколко идеи.

*

Интервюто проведе Симеон Александър

Снимки: Петър Пенев, личен архив