Тази година има потенциала да бъде абсолютно непредсказуема що се отнася до изкуството на кинематографията или както ние го наричаме – операторското майсторство. И докато в почти всички останали категории филмите, които се борят едни срещу други, са горе-долу едни и същи, то тук царуват най-визуално впечатляващите, красиви и пищни ленти за 2022 г., а напоследък те все по-рядко и по-рядко са от типа филми, които Академията обича да отразява. Въпреки това потенциалният ми списък тази година е доста разнообразен и наистина интересен – екшън филм, драма, военен филм, комиксов филм и сюрреалистична абсурдистка комедия, но не тази, която очаквате…
КЛАУДИО МИРАНДА, „TOP GUN: MAVERICK“
Беловласият чилиец Клаудио Миранда е странна птица, която се появява веднъж на две години, снима един филм и изчезва обратно там, откъдето е дошла, забърсвайки някоя и друга номинация или дори награда по пътя си. Своеобразен възпитаник на Дейвид Финчър, той е работил като главен осветител (т. нар. „гафер“) по три негови филма – „Седем“, „Играта“ и „Боен Клуб“, преди да стане допълнителен оператор на следващия проект на режисьора – „Зодиак“, докато най-сетне не се превърна в главния му оператор за „Странният случай с Бенджамин Бътън“. Академията мигновено го удостои с номинация за операторско майсторство за този филм и само четири години по-късно, през 2012 г., той получи втората си номинация и първа награда в категорията за „Животът на Пи“ (Life of Pi). Всички знаци сочат, че тази година Клаудио ще се сдобие с втората си статуетка за страхотната си работа по повече от впечатляващо заснетия „Топ Гън: Маверик“.
РОДЖЪР ДИЙКИНС, „EMPIRE OF LIGHT“
Усмихнатият, винаги готин без дори да се опитва Роджър Дийкинс е също много беловлас, досущ като своя колега, но пък далеч по-плодовит. В рамките на дългогодишната си кариера Дийкинс е заснел 62 филма – за впечатляващите 15 от тях е бил номиниран за Оскар. Естествено, подобна статистика на практика те превръща в жива легедна, каквото Дийкинс е от много отдавна, но каквато Академията призна че наистина е чак през 2017 г., когато най-после го награди за работата му по „Блейд Рънър 2049“ (Blade Runner 2049). За мен най-великият момент в кариерата на Роджър е прз 2007 г. (страхотна година за жанра на ревизионисткия уестърн и за киното като цяло), когато той бе номиниран за цели два филма, които още тогава бяха модерни класики, а с времето само станаха по-добри – „Няма място за старите кучета“ (No Country for Old Men) и „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“ (The Assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford). Сега той отново се обединява с един от дългогодишните си режисьори Сам Мендес за „Империя на светлината“ (Empire of Light) – филм, който и критиката, и публиката пренебрегнаха досущ като „Вавилон“ (Babylon), и чието най-голямо достойнство според всички е именно операторската работа на Дийкинс.
ДЖЕЙМС ФРЕНД, „ALL QUIET ON THE WESTERN FRONT“
През последните две-три седмици се случи нещо странно с непрощаващата и смазваща немска адаптация по антивоенния роман на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (All Quiet on the Western Front) – тя стремглаво набра сила сякаш от само себе си и ако преди се бореше само в категорията за Най-добър чуждоезичен филм, сега ситуацията е доста по-различна. Думите адаптиран сценарий, монтаж, визуални ефекти, грим и прически, звук, че дори и режисьор се споменават от специалистите по негов адрес все по-често в едно изречение с думата „Оскар“. Най-сигурната и възможна номинация за филма обаче, според мен принадлежи на британеца Джеймс Френд, който до този момент е работил основно в телевизията и по няколко късометражни проекта. Това е първият пълнометражен филм на Френд и още от трейлърите си личеше, че независимо колко умела е адаптацията, със сигурност поне всичко в нея ще изглежда феноменално. Ако случайно искате да се насладите на още от работата на талантливия оператор, можете да издирите един от любимите ми минисериали, наречен „Патрик Мелроуз“ (Patrick Melrose) – до ден-днешен може би най-силната роля на Бенедикт Къмбърбач и също едно изключително красиво изглеждащо произведение на седмото изкуство.
ГРЕЙГ ФРЕЙЗЪР, „THE BATMAN“
Наградата за „Дюн“ (Dune) е все още прясна в ръцете на австралиеца Грейг Фрейзър, но той изглежда сякаш няма никакво намерение да спира и дори може и да се опита да направи оскаров хеттрик в три поредни години – през 2023 г. излиза „Дюн: Част втора“, докато през тази станахме свидетели на феноменалната му игра с черно, червено и оранжево в най-дългия, най-мрачен и най-потиснат от всички Батмани досега, наречен просто „Батман“ (The Batman). От много време чакам някой да заснеме сенчест, тъмен, влажен, прогнил и опушен филм ноар за новото време и новите поколения и Грейг Фрейзър, заедно с режисьора Мат Рийвс, постигнаха именно това. Град Готъм е престъпен и смъртно опасен, той е настървен хищник, който дебне в сенките и те поглъща при най-малката грешна стъпка. Най-сетне на хоризонта се появи оператор, който разбира как този град трябва да бъде заснет и който го превръща в може би най-важния персонаж във филма. Въпреки че надеждите ми, че качествен комиксов филм ще получи това толкова рядко признание от Академията, са нищожни, моят глас категорично отива за Фрейзър и бруталната работа, която е свършил тук.
ДАРИУС КОНДЖИ, „BARDO, FALSE CHRONICLE OF A HANDFUL OF TRUTHS“
Последната личност в нашия кратък списък е изключително космополитна – Дариус Конджи е полуиранец, полуфранцузин, който е работил през разнообразната си кариера с американски, френски, австрийски, британски, италиански, ирландски, полски, китайски, корейски и вече и с мексикански режисьори. Едно от най-разпознаваемите заглавия, които е снимал, е триумфът от светлина и мрак (буквални и метафорични) на Дейвид Финчър „Седем“ (Seven), за който никой от двамата не получава нужното признание през 1995 г., но който с времето се е доказал не просто като една от класиките на 90-те, а и на киното като цяло. Тази година той се завръща с цели два филма – „Време за Армагедон“ (Armageddon Time) и „Бардо“ (Bardo, False Chronicle of a Handful of Truths) на двукратния носител на Оскар за режисура Алехандро Гонсалес Иняриту. Въпреки хладното посрещане на филма от страна на критиката, която го намери за претенциозен и снобски по много параграфи, образите, които Конджи е уловил, представляват една от най-добрите му работи досега и всички индикации сочат, че той ще получи своята втора номинация за операторско майсторство (първата е през 1996 г. за мюзикъла „Евита“ (Evita) на Алън Паркър).
***
ANNEX: НАЙ-ДОБЪР МОНТАЖ
Академията дава тази много важна и често неразбрана награда традиционно не на филма с наистина най-добрия и драматургично мотивиран, ритмичен и естествен монтаж, а на този с „най-много“ монтаж, въпреки че в последните години се поучиха от срамните си грешки (каквато е негледаемо монтираният на моменти „Бохемска Рапсодия“ (Bohemian Rhapsody), който незнайно как спечели наградата през 2018 г.). Тази година обаче имаме твърде много лъскави, френетични, светкавично монтирани филми, които според мен ще се състезават в тази категория. Това са:
ELVIS – хаотичните музикални монтажи на Баз Лурман вече са си собствен жанр и е почти невъзможно Академията да го пропусне;
BABYLON – черната овца на тазгодишните Оскари ще бъде номинирана поне в три категории (въпреки че заслужава много повече) и тази навярно ще е една от тях;
TOP GUN: MAVERICK – почти стопроцентово гарантираният победител, заради брилянтните си и винаги абсолютно разбираеми (доста сложно постижение) въздушни екшън сцени;
THE BANSHEES OF INISHERIN – изключително финото и незабележимо, но въпреки това майсторски монтирано изключение от правилото за „много монтаж“ тази година навярно ще е „Баншите от Инишерин“, който заслужава да спечели наградата, но няма никакъв шанс;
EVERYTHING EVERYWHERE ALL AT ONCE – най-любимият филм на всички през 2022 г. няма да пропусне да се отбележи и тук – категория, в която дори всъщност заслужава да спечели;
Снимки: Film and Digital Times, Y. M. Cinema Magazine, IMDB, American Cinematographer, The New York Times
