Орлин Милчев отдавна прави първата стъпка по режисьорската пътека с късометражния си филм „Добри“ (2016 г.), който бива селектиран на „София Филм Фест“ и участва в програмата на Международния филмовия фестивал в Москва. Само след седмица по кината излиза „Изкуството да падаш“, първият пълнометражен филм на режисьора, в който участват Елена Замяркова, Александра Сърчаджиева, Валери Йорданов, Мартина Троанска, Ивайло Христов и др.

Продукцията печели наградата за дебют на 40-то издание на „Златна роза“, както и награда на публиката на тазгодишния „София филм фест“, а историята е концентрирана върху способността да се промениш, когато всичко около теб те тегли надолу.

„Изкуството да падаш“ представлява съвсем различна концепция от всички, които сте режисирали до момента. Какво доведе до създаването му и стои ли лична история зад сюжета?

Създаването на филма беше сложен процес. Началото се даде от Неда Филчева и Марин Дамянов, сценаристите на филма. Впоследствие аз се включих като режисьор и изградихме екипа. „Изкуството да падаш“е история за съзряването и диалога между поколенията. От моя страна биографичният елемент е средата, в която поставяме главната героиня. Тя обикаля периферията на града – квартали, училище… и търси себе си в една по-сурова действителност. 

Може би и от сценаристката идват някои биографични елементи, защото се е занимавала с бойни изкуства. Това е и един от пътищата за съзряване във филма, но не основният, а по-скоро инструмент. Крайният резултат е комбинация от различните гледни точки, събрани в една голяма идея, а именно, че единственият начин човек да съзрее, е да се сблъска доброволно с предизвикателствата по пътя си.

Началото на филма показва едно изгубено семейство и абсолютната липса на ценности. Защо поставяте фокус именно върху фаталността на живота?

Смятам, че ситуацията е често срещана в България. Когато под един покрив има три поколения и лъжата е основополагащият принцип на общуване между тях, няма как да не се получат травми и липса на диалог. Точно такъв е животът в дома на Бори. Там нещата са обърнати – майката е като тийнейджър, за когото трябва да се грижат, дядото е съдържателят на дома и човекът, който определя правилата много деликатно. Бори има за задача да търси своя път и да бъде едновременно и възрастен, и тийнейджър.

Не е фатално, когато човек е млад, да се сблъсква с трудности и предизвикателства. Светът се движи и никой не може да израсне като цвете в саксия. В момента, в който излезеш, се сблъскваш с насилие и хора, които искат да се възползват от теб. Проблемът не е, защо светът е такъв, а как ти реагираш на него и дали успяваш да намериш своето място като личност и силно човешко същество. Това е и големият въпрос, който задава филмът: „Как да променим себе си така, че да сме готови да се справим със света?“.

Филмът разглежда в детайли същността на човешките отношения, както в добрата, така и в лошата им светлина. Ще бъде ли приет от публиката като прекалено драматичен и суров?

Напълно е възможно да се погледне на него по този начин, но при създаването му не сме си задавали въпроса „Как ще го приеме публиката?“, тъй като има много и различни публики. Съществуват различни типове хора и аз по-скоро се опитвам да гледам на тях като индивидуални възприятия. Създадох филма според своята сетивност. Още в най-ранната версия на сценария бях наясно, че тази история трябва да се разкаже без абсолютно никакви подсладители. Колкото по-безкомпромисно разказваме, толкова по-добре ще изпъкне красотата.  

Бори намира утеха в спорта, като чрез него превъзмогва случващото се във всекидневието. По какъв начин се вписва спортът във Вашия живот и помагал ли Ви е в трудни моменти, както помага на героинята?

Джудото е инструмент и, благодарение на дядото на Бори, то се превръща в начин тя да тества характера си в една малко по-предизвикателна среда. „Изкуството да падаш“ има два смисъла – единият е чисто алегоричен, а другият е този, който джудистите използват – те наричат джудото изкуството да падаш. Това е първият урок, който научаваш в залата. С този инструмент си служи Бори, а в моя живот такъв е хип-хопът. Не е важно какво използваш за битките в живота, по-важно е всеки да намери своя път към доброволния сблъсък с него.

Това е първият Ви пълнометражен филм, стъпвате на голямата сцена. Как се събуди интересът към киноиндустрията?

Най-важна роля изигра семейството ми. Баща ми е театрален режисьор – Милчо Милчев. Покрай него е имало постоянно обсъждане на филми, гледане, търсене на книги за филми и кино. Впоследствие се запалих по Тарантино и европейската нова вълна. И естествено, когато човек в един момент попадне в НАТФИЗ, започва да изучава киното като история и връзки между отделни режисьори. Всичко тръгва от желанието да разказваш, а киното успява да направи това най-добре. То използва всички стихии – изображение, диалог, мизансцен, музика.

Техниката на киното иначе може да бъде изучена от абсолютно всеки. Но човек трябва да има какво да каже. Две са важните условия – какво искаш да кажеш, има ли изобщо нещо, което си заслужава да бъде казано? Второто – да се придобие ниво на дълбочина. Представлява поетично потапяне в най-високия смисъл на думата, което все още остава неразбираемо за повечето режисьори.

Споделяте в интервюта, че следващият проект е обвързан с престъплението и наказанието. Предпочитате засягането на нови теми пред камерата или концентрирането върху една, но пък за сметка на това дълбоко да я изследвате?

Не мисля, че има нови теми, които да бъдат разглеждани. Историите в света са вече разказани, а дяволът е в детайлите. Те отговарят на времето, в което ние живеем. Аз пречупвам всичко през призма, която е актуална за мен самия.

„Изкуството да падаш“ е класическа история за съзряването, но детайлите ни позволяват да я гледаме сега, в момента. Тя е изградена от всичко, което ни заобикаля. Новият филм, който пиша, също разглежда класическа тема, но отново поставена в съвременни обстоятелства.

С какво се различава Орлин Милчев зад камерата от този в подкаста и този на сцената? Един и същи творец ли виждаме в трите лица?

Не, защото средата е абсолютно различна. В подкаста се опитваме да мислим в ефир и да сме свободни във всяко нещо, което споделяме. На сцената влизам в персонажа на Атила, който по някакъв начин съм конструирал и който живее вече отделен живот от мен.  Киното не зависи само от един човек. Режисьорът не е в ролята на лошия, който за всяко нещо на терен се разпорежда и крещи. Киното е колаборативно изкуство, което работи с хора, а диалогът е изключително важен. Всеки малък разговор с човек от екипа се отразява на това, което после виждаме на екрана. Водещо е умението да комуникираш с хората.

Гледайте „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев от 21 април по кината в цялата страна.

Интервюто проведе Боряна Стефанова

Снимки: Георги Ангелов, Димитър Андреев – Lalri, Орлин Милчев