2007-ма година беше страхотна година за кино. Може би най-добрата, откакто съм жив (последвана плътно от 2014-та и 2001-ва). През нея получихме страхотно унищожителни постижения в областта на драмата („Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“, „Ще се лее кръв“ и „Изкупление“); едни от последните велики филми в модерната комедия („Супер яки“, „Горещи палки“ и „Джуно“); както и почти недостижимо оперни нива на насилие и съспенс („Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт“, „Зодиак“ и „Източни обещания“).

Но само едно заглавие през тази съдбоносна година дръзна да бъде всичко това наведнъж – потискаща драма, черна комедия и кървав, ноктоизгризващ трилър едновременно; затова и той е безапелационно най-добрият филм на 2007-а. Нека да го кажем така – когато дори и Академията не успее да даде Оскара за Най-добър филм на грешния филм, тогава знаеш, че всичко в „Няма място за старите кучета“ е абсолютно перфектно…

 

Преди да започнем да нищим този съвършен, дълбоко енигматичен и безмилостен постмодернистичен шедьовър, ще трябва да се запознаем набързо с неговите създатели – братята Коен. Изключително изненадващо (и малко срамно, предвид факта, че са в топ 5 на любимите ми режисьори), но до този момент не съм написал дори и един ред за Джоел и Итън Коен и за тяхната еклектична и неповторима филмография. Първичната характеристика на братята е, че те са натурално и напълно откровено… ами странни. Хуморът им е странен, погледът им върху света и човечеството е особен, начинът, по който изграждат филмите си е необичаен и напълно различен от този на всички останали.

 

Но между всички тях, независимо дали е най-мрачният и песимистичен криминален трилър или най-глуповатата и нелепа фарсова комедия, има няколко ключови общи похвати и теми, към които Джоел и Итън постоянно се връщат. Първата от тях касае контрапункта, който те винаги изграждат между нихилизъм/аморалност/хаос и надежда/морал/ред– все вечни и твърде човешки концепции, които според братята са в постоянна битка едни с други. Това важи за почти всеки от техните филми, независимо дали става въпрос за абсурдните престъпни усуквания на сюжета на „Фарго“ (1996), за още по-абсурдните псевдопрестъпни усуквания на сюжета на „Големия Лебовски“ (1998), за умопомрачително абсурдните престъпни усуквания на „Да отледаш Аризона“ (1987), за… о, схващате идеята!

И така, без да искаме, се натъкваме на още от техните запазени марки – някаква форма на престъпност и беззаконие фигурира в абсолютно всеки един от техните 18 съвместни филма, с изключение на два – „Сериозен мъж“ (2009) и „Истинският Люин Дейвис“ (2013)… но най-накрая и най-важно за разбирането на тяхната изпълнена с ирония философия – някаква форма на абсурдността на нашето съществуване и на цялата непознаваема странност на нашите навици и характери може да бъде открита в почти всеки един техен кадър. И когато всичко това бъде преплетено по най-внимателния и правилен начин, получаваме нещо магическо, важно и вечно – „Няма място за старите кучета“.

1. Неизбежното насилие

Първото гледане на „Няма място за старите кучета“ често е фрустриращо и дори разочароващо преживяване. Сюжета на филма, който започва като напрегнат, стегнат трилър за бивш ветеран, натъкнал се на 2 милиона откраднати долара и психопатичният наемен убиец, който го гони, за да ги върне, приключва внезапно и безкомпромисно цели 30 минути преди финалните надписи, отдръпвайки се от екрана като изненадваща вълна, опустошила плажа и прибираща се обратно в морето. Това, което остава след нейното бурно насилие, е едно бавно, мъчно и обезсърчено постепенно тътрене към завинаги енигматичния му край. И после просто свършва. От нещото, което е било толкова вълнуващо и развлекателно преди едва няколко минути, въпреки (или може би заради?) натуралистичното му, нефетишизирано насилие, няма и следа. Останала е само сянката му и един сух вятър, завихрен лениво около празното място, което допреди малко е обитавало.

 

Защо краят на този филм е такъв? Това е един от вечно разискваните в киносредите въпроси. Част от отговора му се крие във вече гореспоменатата философия на братята Коен – за тях насилието и безсмислието му са неизбежна част от човешката природа, точно както и борбата с него… и нейното също толкова осезаемо безсмилие. Досущ като в историята на филма, така и в хората, които са преживели, са станали свидетели или жертви на насилие, остава точно тази пустош, която намираме в последния половин час на „Няма място за старите кучета“, както и това объркано и отчаяно търсене на смисъл в преживяното. Но такъв никога няма. Не всичко има задоволителен край, не всичко има поука, не всичко има уроци, които да бъдат научени или мъдрост, която да бъде извлечена. Някои неща просто са. Унищожават и после си отиват.

2. Илюзията за контрол

Ако всичко това ви се струва твърде нихилистично и безнадеждно, спокойно – на много други им изглежда по същия начин. Братята Коен системно са обвинявани в краен песимизъм или нихилизъм и на тях също толкова системно не им пука. Дори се шегуват с тази своя склонност (вж. нихилистите в „Големия Лебовски“). Те правят филми за това как виждат света. Не казват, че са съгласни с него, а че просто е такъв. И напоследък е все по-трудно и по-трудно да ги оборим. Но прогресивното оскотяване и самоунищожаване на човешкия род настрана, тази нихилистична нотка идва и от друго място – от отношението на създателите и на техните персонажи към сложната и противоречива концепция за съдбата и за свободната воля.

 

Детерминизъм срещу свободна воля е поредният философски конфликт, който е изведен на преден план в „Няма място за старите кучета“ и за който никой не е съгласен с никого, но и никой не може да спре да говори. А може би просто трябва да млъкнем и да се справяме с всичко така, както ни се случва – едно по едно, независимо дали го искаме или не, изненадващо, неприятно, шокиращо и парализиращо. И със сигурност не по план. Според Джоел и Итън всеки, който си мисли, че контролът на каквото и да е стои в неговите ръце, жестоко се лъже. Възможността да реагираш на съдбата е в твоите ръце; възможността да я контролираш и навигираш – не. Трябва ти самият да навигираш в нея. Ако го правиш умно, всичко е наред, но ако го правиш глупаво – честито, ти си всъщност персонаж на братята Коен! А, да, и за да направим всичко това поне малко по-поносимо е добра идея да го залеем обилно с туби пълни с (не бензин!) гъст, черен хумор, защото в противен случай какво ни остава освен просто да легнем и да чакаме?!

3. Битката между човека и животното

 

Точно тази характерна коенова черта – на хумористичното в лицето на сигурна и неизбежна гибел – можем да открием навсякъде дори и тук, в почти всепризнато най-сериозния им и суров филм. Най-много се набляга на нея в безбройните срещи и интеракции на преследвания (Джош Бролин) и на преследващия (Хавиер Бардем) с всички маргинални персонажи по хотели, мотели, будки, магазини и офиси, разпръснати безразборно из тексаската шир. Братята Коен са всепризнато най-големите майстори на „изкуството на второстепенния персонаж“. Двуминутна сцена запечатва тези озадачаващи за всички останали, но нормални за самите себе си същества завинаги в нашите съзнания. И, тук, повече от който и да било техен филм, тези простички, обикновени, неосъзнаващи съдбата и реалността си хора, са сравнени от създатели си и приравнени от злодея с животни. Даже бих го нарекъл – с добитък.

 

Огромното постижение в областта на кино-психопатията, което представлява Антон Чигур (смразяващият персонаж на Хавиер Бардем) разнася със себе си бутилка с пневматично бутало, използвана за бързото и безболезнено убийство именно на добитък. Той просто… го ползва и с други предназначения. Но не е само това – простодушието и глупавото доверие, с които по-голямата част от хората, които засича по пътя си посрещат смъртта своята смърт е показателно – те не знаят как и защо въобще живеят, както и какво значи да си пълнокръвен човек… защо в смъртта си да бъдат изведнъж по-различни? Липсата им на истински многопластов и сложен морал не е мигновено очевидна единствено заради летаргията и апатията, която ръководи съществуването им. Ако бяха активни главни герои в своите собствени животи, дали щяха да бъдат истински хора или просто първични, жестоки скотове?

 

От друга страна, „Няма място за старите кучета“ се старае да покаже категорично че всички сме животни, лишени от морални скрупули, когато стане въпрос за оцеляване, както и че всички сме и ловец, и плячка едновременно. Кървавата следа от елена, който Луелин Мос (Джош Бролин) ловува в началото е впоследствие преразгледана и придобива нов смисъл в контекста на кървавите следи, които и Мос и Чигур оставят след себе си, след като се прострелват взаимно. Откакто свят светува човечеството преследва всяко животно така – по следите.

4. Природата ни е инстинкт и ентропия

Истината е, че в „Няма място за старите кучета“ няма истински главни персонажи. Най-близкото до такъв е изнурения и почти предал се шериф, изигран от винаги прекрасния Томи Лий Джоунс, но и без него целият ход на филма не би бил по-различен. И това е и част от смисъла му – независимо от намеренията и опитите ни, всичко ще се случи така, както е тръгнало да се случва. Мос и Чигур ще се преследват и единият ще убие другия или някой друг ще убие и двамата. Никой от тях не се развива и не пораства, единият тъпо и упорито върви към съдбата си, ръководен от дълбоката си илюзия за контрол, а другият препотвърждава брутално и упорито първоначално погрешната си логика чрез своята сила и своята безскрупулност. Този, който се променя (а именно – шериф Ед Том Бел), няма никакво значение за никого, дори за самия себе си. В този смисъл, всички в „Няма място за старите кучета“ са второстепенни, маргинални и фундаментално безсмислени персонажи.

 

Единственото общо, което тези мъже споделят е, че и тримата са виждали ужасяващи неща; че след това и тримата са направили своите изводи за природата на човека; и че и тримата са развили своето хладнокръвие в лицето на произволната съдба и своите първични животински инстинкти за оцеляване в резултат на насилието, което ги е съпътствало цял живот. Този инстинкт и суровата животинска воля да продължат е единственото им оръжие срещу на хаоса на човечеството и на ентропията, която е може би най-базовата характеристика на природата. Не е живота, защото природата съществува и без живот – мъртви камъни, мъртви води и мъртви, заледени канари са съществували дълго преди каквото и било дишащо да се появи на тази земя.

5. Правилата на съдбата

Но, тъй като хората са хора и трябва да намират смисъл да живеят и да продължават, те създават абстракциите, на които „старото поколение“ и самият отчаян шериф Ед Том се опитват да се уповават все още – морал, чест, дълг, доблест, добрина, грижа и справедливост. Стари неща. Не толкова древни и със сигурност не толкова всеобхватни и вечни като ентропията, но все пак стари. ‘Стари’, като синоним на ‘отживелици’. Истините на едно друго време, на едно друго поколение, истините на миналото, към които той отчаяно се е вкопчил, докато осъзнава, че никога реално не са били истини. Защото репликата на неговия бивш колега ‘това, което виждаш не е нищо ново’ е единствената абсолютната истина за всичко и всички нас.

 

‘Ако правилото, което следваше те доведе дотук… какъв беше смисълът от правилото?’

Надявам се някой ден да намерим истински отговор на този въпрос.

* 

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

 Снимки: IMDb, Australian Book Review