Преди време, докато репетирахме една пиеса, режисьорът на постановката ме извика настрана, за да си поговорим за ролята ми. В разговора се приплъзна едно име, което остана в съзнанието ми и което и до днес ме връща в едно не толкова отдавна отминало време, каквото навярно повече никога няма да има. В спомените си ние живеем с хора, с които сме общували, от които сме взимали и на които сме давали. В спомените ни те са живи. На 28-ми май в Залцбург почина един човек, когото никога не познавах, но който е пропаднал в забвението на един гениален век. Защо в забвението? Защото от неговото име е останала само бледа сянка, а за неговите роли няма спомен… но въпреки това онези очи, онези сини и безкрайни очи трудно се забравят…

Хелмут Стайнбергер, познат ни като Хелмут Бергер…

… е роден през 1944 година в Бад Ишъл, Австрия. Неговото детство и юношество не блестят с нищо особено. Може би това е тегобата да си роден в края на Втората световна война – да трябва да си по-практичен в занаята си. Точно и затова младият Хелмут става шивач, но скоро разбира, че талантът му не е в иглата и конеца. На 18 години той започва уроци по актьорско майсторство и работа като модел. Никой тогава не е предполагал, че на сцената се качва една от бъдещите икони на европейското кино през 60-те и 70-те години, както и никой не е очаквал той да остане затворник на този период от историята на седмото изкуство. Това не е опит за биография на един артист от близкото минало, това е опит за спомен за човек, за когото най-вероятно не сте чували, но само след един поглед няма да успеете да забравите.

В творчеството на Хелмут Бергер има много плавни изкачвания по стръмни стълби, от които е лесно да паднеш, много сладки и горчиви моменти, но най-вече – много истинност. Той работи с някои от най-изявените режисьори за времето си, но никой от тях не остава такава следа в самия него, а и в самото кино, както Лукино Висконти.

Опит за любовна връзка…

… между две странни птици е най-доброто описание, за което се сещам, на взаимоотношенията между Бергер и Висконти. И двамата са бисексуални, което днес е считано за нещо нормално, но в онези времена не е най-завидната ситуация, в която човек може да се намери. Въпреки това те не крият връзката си, а Висконти не крие желанието си да превърне Хелмут в звезда. Всичко това е много хубаво, но не е толкова лесно да станеш звезда, когато през 1967-ма година Висконти вече има зад гърба си филмите „Гепардът“ и „Роко и неговите братя“ с така лесно забравимия и с нищо не впечатляващ актьор, наречен… Ален Делон. Има високи летви, има го и рекордa на Стефка Костадинова, но Ален Делон си е Ален Делон.

Въпреки постоянните и лично за мен непонятни сравнения, Хелмут се разполага с ролята си на красавец с абсолютна наслада, като това не е красавецът Ален, не е мъжкарят – той е по-нежен, леко неразбран, леко опасен и много заразителен с обаянието си. Първата му роля в киното и под режисурата на Висконти е във филма „Вещиците“, като играе „млад мъж в хотелска стая“. От този момент започва любовната връзка между режисьор и актьор, от която се раждат още три деца – „Залезът на боговете“ (1969 г.), „Лудвиг“ (1973 г.) и „Семеен портрет в интериор“ (1974 г.). Във всеки един от тези филми Бергер оставя след себе си не просто роля, а изтощително красив и гротесков човешки свят, от който след това копнеем, но не успяваме да се разделим.

Синеокият паднал ангел

Звучи преувеличено, особено гледайки други актьори след това, в други роли и други филми, които преобръщат света с главата надолу и смело чупят всякакви бариери на актьорския занаят… но Хелмут Бергер е различен. От една страна, имаме вече споменатия Делон и Марчело Мастрояни, Марлон Брандо, Джеймс Дийн, Лорънс Оливие и Джак Никълсън – различни майстори на актьорския занаят с, разбира се, много различни натюрели и качества. Някои са любовници, други – мъжкари, трети са продукт на класическа школа и отдадени методисти в актьорската игра, и все пак никой от тях, никой от актьорите, изредени до този момент, няма нещото, което Хелмут Бергер притежава.

Какво е това неуловимо нещо, което той носи, е въпрос с много и все неточни отговори, защото е изключително трудно да бъде описано с думи. Дали е заради играта му в „Залезът на боговете“, където е облечен като Марлене Диетрих от филма „Синия Ангел“, докато танцува пред нацистите в рокля;  дали е заради безупречното му партньорство с Бърт Ланкастър и Силвана Мангано в „Семеен портрет в интериор“, където с цялата естественост на природата си играе мъжка проститутка, готова на всичко, за да оцелее; дали е заради ролята му на крал Лудвиг II Баварски, която разказва за издигането и падението на цяла династия в четиричасов епичен шедьовър – в Бергер се крие нещо искрено неземно и непознаваемо. За филма за Лудвиг самият Бергер казва, че такова кино никога повече никога няма да бъде правено, защото е твърде сложно и твърде скъпо. Славата го издига в статут на поп-икона, докато през 1976 година не претърпява най-голямата катастрофа в живота си – смъртта на Лукино Висконти. Хелмут го нарича „последният път, в който бях влюбен“ и тази трагедия дава началото на години на декадентско поведение, пиянство и отчаяно търсене на себе си. Светът никога не е същият за Хелмут, дори и след годежа му с актрисата и модел Франческа Гуидато през 1994 година.  

Опит за откриване на себе си…

… е цялото творчество на актьора, но главно филмите, които не са режисирани от неговия творчески и житейски партньор. Някои критици на Бергер казват, че той е напълно посредствен и изгубен без Висконти, но за щастие, времето ни показва, че това не е така. Филми като „Градината на Финци-Контини“ (1970 г.), „Портретът на Дориан Грей“ (1970 г.), „Пепелна Сряда“ (1973 г.), „Романтичната Англичанка“  (1975 г.) и „Салон Кити“ (1976 г.) са сред примерите за неприкосновената дарба на Хелмут да облече чужда кожа и да пресъздаде истински образи както никой друг. Силни думи, знам, но за актьор от ранга на Хелмут никак не са пресилени, защото киното, което битува в Европа през 60-те и 70-те, е много по-различно, но и много по-залагащо на човешкото – отношение, поведение, възприятие, игра.

В личния си живот той е обран и неконтактен, но пред камерата Бергер е това, което всеки желае да може да опита да бъде, дори само за един за миг. В погледа му, в очите му, в движението на веждите му се крие романтика, мистика, сексуална тръпка и опасност едновременно, и всичко това – без да изглежда пресилено или целенасочено търсено. След „Салон Кити“ на Тинто Брас и смъртта на Висконти, кариерата на Хелмут не умира, но вътре в него нещо се пречупва. Минават години, минават роли, някои по-съществени от други, но болката му остава непокътната. По този начин си заминават и взаимоотношения с хора. Търсейки себе си, той се потапя в сексуални връзки с немалко известни личности като Рудолф Нуреев, Натали Делон, Линда Блеър, Анита Паленберг, Марилу Толо, Бианка и Мик Джагър. Но нищо от това не помага, никой не успява да го излекува. И така стигаме до периода, наречен…

Опит за завръщане…

… към славното минало. Уви, безуспешно. Хелмут вече далеч не е толкова свеж и готов да се бори за роли. Светът, от който черпи естествеността си, не е същият. Идват роли като „Фантомас“ (1980 г.), „Кръстникът 3“ (1990 г.), „Цигулар на Дявола“ (2013 г.) и „Ив Сен-Лоран“ (2014 г.), някои от които, макар и да имат статут на „класика“ в определени  държави, не успяват да покажат на зрителите на какво всъщност е способен Хелмут Бергер. И така, до 18-ти май, 2023 година, когато актьорът претърпява внезапен инфаркт. Според съпругата му Франческа, с която така и не се развеждат, въпреки раздялата им през 2010 година, смъртта му е следствие на запознанства и дружба с хора с нечисто минало. Хелмут така и не успява да се завърне.

В един преизпълнен с наслади и искрящи звезди свят имаме ли нужда да си спомняме за Хелмут Бергер? Отговорът е категорично да. Гледайки филмите му, оставам в балон на естественост, от който не мога и ни най-малко не искам да излизам. Жива, искрена, непрощаваща, разбиваща естественост. Имам нужда от истина и от това някой да прескача нормите на изкуството и да жонглира с тях. Там е много истинско, но е на екран, много е искрено, и въпреки че понякога търсим в киното бягство от живота, то често е най-неопетненото огледало. Хелмут ни говори през ролите си, привлича ни и ни дава надежда не само за житейските ни проблеми, но и че киното на Европа има място на онзи Олимп, разположен в долината на силикона. Не намирам полза от едно изкуство, което се е отказало да бъде искрено, безстрашно и уязвимо, докато продължава да бъде монолитно и грандиозно. Не знам как да завърша нещо, което не искам да завършвам, но реших да е с цитат от „Лудвиг“:  

„По-лесно е да предизвикаш някого на дуел, отколкото да му напишеш писмо.“

Автор: Илия Гайдев

Снимки: SKY, La Voz de Galicia, Harper’s Bazaar, Film at Lincoln Center, Meteor Film, Fotogramas