Музиката вероятно е най-достъпната суперсила, с която човек може да се сдобие. Тя е израз на най-първичните емоции, на най-скритите чувства, на най-големите мечти, на най-щастливите дни… А щом бъде съпреживяна в компанията на десетки, стотици, хиляди или милиони непознати, какво по-въздигащо усещане би се намерило на този объркан свят? Тогава хората започват да бият с едно сърце, да пеят в един глас, да вдишат и издишват в един ритъм. Да си част от такъв концерт е върховно. Велико!
Клопката на настоящето обаче се изразява с отнемане на това удоволствие. Високи цени на билетите, бързо изчерпване на ограничените количества пропуски, твърде далечни дестинации. Списъкът е безкраен. Затова се появява на помощ киното с намерение максимално близо да достави нова форма на еуфория. К-поп истерията се увековечи с поредица от такива прожекции. Подлудените фенове успяха да се докоснат до епичните, цветни концерти, които иначе си остават мираж. Summer of Soul припомни за музикално-културно събитие от 1969 г., различно от Уудсток, карайки мнозина цветнокожи да се гордеят със, както би я нарекъл Майлс Дейвис, социалната музика. Във филма звучат и изпълнения на вдъхновяващите Нина Симон и Би Би Кинг. Най-новото попълнение от предстоящия списък е Тейлър Суифт и нейният The Eras Tour, завладял не само огромни стадиони, но и кино залите. Поредният глобален феномен, в който ще е позволено по изключение на зрителите да пищят, аплодират, танцуват и пеят в киното.
Coldplay: Music Of the Spheres
Съвременният свят има нужда от съвършена позитивна енергия, която да го обладае, поне за малко, и да го накара да повярва в щастливия край. С подобна енергия бе залята София тази година с гостуването на Imagine Dragons. Трудно ми е да си представя, че групата, свикнала на стотици концерти годишно, е осъзнала колко важно бе точно за България да разбере, че любов, пъстрота и приятелство могат да са неизменна част от деня ѝ. Но ефектът бе точно такъв – след този концерт забелязах сериозна промяна в тази посока. На такава магия са способни и Coldplay. Че и още по-впечатляваща. Крис Мартин и компания имат дарбата да заливат с радост света. А в случай, че не вярвате на това твърдение, изгледайте „Coldplay: Music of the Spheres” и ще се убедите. В България този филм излезе на 4DX, за да се доближим максимално до късметлиите в Ривър Плейт.
Най-отличителното в “Coldplay: Music of the Spheres” е преобразуването на един концерт във възможно най-любвеобилната и приказна точка на света. Песните със съвсем повърхностни послания – „ ’Cause you are a sky, a sky full of stars/ I’m gonna give you my heart…”; ” Come up to meet you, tell you I’m sorry / You don’t know how lovely you are/ I had to find you, tell you I need you…” – обединяват десетки хиляди. Все едно тези невинни души биват опръсквани с вълшебен прашец като на феята Камбанка от „Питър Пан“ и всеки, без изключение, станал част от това удоволствие, се научава да лети из розови, пухени облаци. Това е преживяване, каквото няма човек, който да не заслужава да почувства. Затова с повод или без, намерете този филм-концерт и се пригответе за един трогателен, сладникаво-горчив полет.
Depeche Mode: SPIRITS in the Forest
Романтиката в музиката на Depeche Mode не остарява, подобно на истинската любов. Групата винаги ще се откроява с меланхолично настроение, сякаш слушате баладата на безсмъртен, хилядагодишен вампир към първата му изгора. Преживяването обаче на концерт е една съвсем друга приказка. Нямах късмета на други българи, пропътували разстоянието между България и Букурещ тази година, но поне имам добър приятел с чудесен вкус, който ме заведе на „Depeche Mode: SPIRITS in the Forest“ години по-рано. Признавам, странно ми беше да слушам как между превъзходния концерт имаше прекъсвания от признателни фенове, разказващи за личната си връзка с групата. Надали някой от тези хора някога е провеждал по-задълбочен разговор с Дейвид Гаан или Мартин Гор, но всъщност не им е и нужно. Връзката е между публиката и музиката.
Да се редува историята на случайни фенове, хора, които като мен и вас, се поклащат в ритъма на музиката и прегръщат живота, заедно с песни като бунтовническия химн „Where’s the Revolution” и звучащата като песен за лека нощ “Precious” все пак не разсейва от същественото. Шоуто в Берлин е удоволствие, дори и само за гледане. Достатъчно е и за незапознатите с музиката на Depeche Mode да отделят една вечер на филма и на следващия ден ще си купят кожено яке, ще започнат да се разхождат из улиците с високо вдигната глава, ръце в джобовете, слушалки в ушите и самочувствие, че те са научили език, какъвто не всеки познава. Езикът на Depeche Mode.
Роджър Уотърс: Стената (2014)
Българската публика получи своето културно възмездие още през 2013 г., когато видя как пада Стената на Националния стадион. Цялото преживяване е знаково събитие, такова, каквото оттогава насам не е било повтаряно, а вероятно и никога не би могло да се повтори. Да, Роджър Уотърс се завърна в България пет години по-късно, ала онова чакане на поколението на прехода вече беше изпълнено. Те се сблъскаха с Пинк, проследиха неговото мъчително израстване, изправиха се срещу свирепата училищна система, поддържаща червеите и тъпчеща свободолюбивите. Похотливо наблюдаваха как Пинк тухла по тухла се изолира уплашен от външния свят, обръща се към лудостта на наркотиците, заблуден, че това е начина да се измъкне. След което съвсем сам той се вкопчи в тялото си, свали топящата си кожа и се превърна в изчадие на фантазията си. А накрая се освободи от всичките тези ужасяващи илюзии, протегна ръце към несправедливия свят, взаимно си простиха и събориха Стената.
След цялото епохално турне геният Роджър Уотърс даде награда както на онези, които бяха част от сбогуването с Пинк, така и за другите, които не са могли да присъстват на живо. „Роджър Уотърс: Стената“ разтърси зала 1 на НДК, но е достатъчно качествено удоволствие и за домашна употреба. Цялото гореспоменато духовно пътуване е събрано с кадри, редуващи любовта, страстта и аплодисментите от концертите, заедно с меланхолията на някогашния вожд на Пинк Флойд, обикалящ из земи, в които са потънали трупове на множество жертви от военни действия. Вероятно няма да има подскачане от дивана или безгрижно размятане на ръце, съмнявам се и Уотърс да би искал подобна реакция. По-скоро ще е парализираща наслада и опит за връщане на надежда, редовно заглушавана от непрестанните оръдия, всяващи страх от всяка точка на света.
Идиотска молитва: Ник Кейв сам в „Александра Палас“
Отслабващата памет на днешното поколение все още не мога да преценя дали е положително качество, или е недостатък. Преди по-малко от пет години бяхме в условия на глобална пандемия, смъртта беше се принизила до елементарни цифри, а дистанцията от други хора беше част от ежедневието. На фона на тази масова истерия, провеждането на срещи между изпълнител и публика бяха забранени. Въобще културните мероприятия бяха невъзможни. Тогава и за първи път излезе „Идиотска молитва: Ник Кейв сам в „Александра Палас“ под формата на достъпно живо предаване, което всеки желаещ можеше да гледа от вкъщи. Това не беше нагледно показно как в изолацията все пак може да се намери начин да бъдем заедно, макар и виртуално. Напротив, музиката на Ник Кейв звучеше самотно и същевременно като проповед за миг спокойствие.
Този филм-концерт получи впоследствие по-изгладен вариант и бе разпространяван по кината, но неговата сила най-проницателно се намира в собствения ни дом. Ник Кейв е орисан със съдба на духовен учител, гарвани вечно пеят около него, лешояди го обикалят, няма общо с младежа, омагьосващ ангели и простосмъртни от „Криле на желанието“. Вече песните му търсят смирение у слушащия. Емоцията се е възвисила от най-примитивните изрази на човешката наслада към тъгата и към безсмислието като експериментален рок и пост-пънк до тиха, чувствителна класическа музика. Ник Кейв свири, а публиката вече не подскача диво в краката му. За момент даже е изчезнала. И оттук нататък се чува само гласът на паднал ангел.
Rolling Stones: Havana Moon
Няма как този списък да не включва вероятно най-върховното преживяване, в което любовта между изпълнител и публика е еуфорична, а цялостното настроение е триумфално. Сякаш времето спира, спуска се от небето, хората го грабват в шепи и го запазват под свой контрол за около два часа. Rolling Stones са най-великата група на всички времена и доказателства за това проличават навсякъде. Нестихващият им, заразителен прилив на адреналин, с който обсебват още от първите секунди на “(I Can’t Get No) Satisfaction” или “Paint it Black”. Дали ще са на трийсет, или на седемдесет, Мик Джагър и Кийт Ричардс все ще лъхат на стил, наркотици и качествен рокендрол (нищо, че второто спряха отдавна. И за него са твърде готини). Чарли Уотс, макар и да си отиде от този свят, винаги ще е на барабаните и ще свири също толкова неуморно, уж в сянка, послушното момче сред останалите хулигани.
Но какво прави този концерт в Куба от 2016 г. по-запомнящ се от всички останали? Около половин милион фенове се изсипват, защото тази среща ще им е първата с музиката на независимия дух. Rolling Stones излизат в пълен състав и правят забележително шоу. Нищо чудно в Хавана все още земята да трепери от всички подскоци, които е изтърпяла през онази вечер на 25 март, а пък вятърът все още да напомня за писъците на невярващи от случващото се хора. “Rolling Stones: Havana Moon” е задължителен за всеки меломан, киноман и въобще който и да е било човек. Този концерт ще ви върне всичко онова, което сте мислили за изгубено в непоносимо краткия си живот.
Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.
Снимка: „Miles Davis“ от Гордън Паркс