В отдалечено българско планинско село шест животни разкриват потайния свят на суеверията. Котка се превръща във вампир, магаре – в омагьосан човек, а куче е заклеймено като убиец на кокошки. През погледа на животните в „Тихи наблюдатели“, докуфикшън на режисьорката Елица Петкова, се наблюдава постепенното изчезване на хората, където времето сякаш е спряло, а преходността е единствената константа.

Официална премиера с музика на живо ще се състои на 27.02.2026 г. в Дом на киното, София, със специалното участие на берлинските музиканти, създали оригиналния саундтрак на филма. Прожекция с музика на живо ще се състои на следващия ден, 28.02.2026 г., в Лъки Дом на киното, Пловдив.

Филмът стартира своето разпространение в българските кина от този петък, 27-ми февруари.

#KINOИНТЕРВЮ С ЕЛИЦА ПЕТКОВА

“Тихи наблюдатели” е третата част на поредицата за село Пирин след “Жалейка” и “Кмет, овчар, вдовица, змей”. Завършен ли е този кинематографичен кръг, или има нещо, което остана неизказано и към което бихте се завърнали? 

Самата трилогия е завършена, но едно място, докато съществува, е в непрекъснат процес и подлежи на промени, които носят със себе си нови истории, а те от своя страна отварят допълнителни хоризонти. Не мога да изключа възможността да се върна там, тъй като обикнах това село и неговите жители и с годините започнах да го чувствам като свой дом.

Фактът обаче, че немалко близки на екипа хора от селото починаха през последните години, вече обременява тези завръщания с тъга. Някои от къщите, в които сме прекарвали месеци, сега са празни, защото хората вече ги няма. Колкото и естествен да е този процес, той е болезнен. Да, бих се завърнала – просто трябва да му дойде времето.

Колко време отне подготовката за снимките и снимачният период? Самият Вим Вендерс повярва във вашата идея, като помогна да заснемете малка част от филма като едно визуално експозе на цялостната концепция. Любопитно е как изглеждаше процесът на подготовка, когато знаете, че централните „персонажи“ не могат да бъдат режисирани в класическия смисъл?

Подкрепата на Вендерс беше наистина решаващ фактор, тъй като той повярва в проекта в много ранен етап, което ни позволи да заснемем тийзър, с който да привлечем продуценти и други потенциални партньори на филма. Развитието на проекта започна през 2020 година, а световната му премиера беше в края на 2024-а – близо пет години по-късно. През пролетта на 2021 г. заснехме тийзър с животни, които с операторката (Констанце Шмит – бел. ред.) бяхме избрали за тази цел при посещение на селото два месеца по-рано. Финансирането на една продукция често е тромав процес и реално успяхме да започнем снимките едва през пролетта на 2023 година – тоест две години след направения избор на животинските протагонисти.

Проблемът беше, че през тези две години голяма част от избраните четириноги вече не бяха сред живите. Съдбата на някои от тях – например на кучето – беше силно драматична. Случилото се беше толкова въздействащо, че не можехме просто да го подминем. Така се роди идеята част от историите на починалите животни от периода на предварителния кастинг да бъдат пресъздадени „актьорски“ като докуфикция с участието на настоящите четириноги герои, а друга част да остане в полето на документалното наблюдение на протагонистите.

Имаше ли момент, в който животните започнаха да определят ритъма на филма?

Винаги. Целият снимачен процес представляваше именно такъв момент. Работата пред камера с недресирани животни изисква страшно много търпение и вътрешно спокойствие. Животните усещат всичко и реагират на напрежение, ако доловят такова.

Изчакването като цяло беше базисно действие по време на снимките. Една котка, която е свикнала да живее почти като дива и свободно да обикаля навсякъде, трудно може да бъде „поставена“ като предмет в кадър. В подобна ситуация тя до известна степен е режисьорът – тя решава кога и дали иска да застане на определено място. Разбира се, бонуси като лакомства и ласки помагат, но истината е, че ритъмът на екипа трябва да се подчини на ритъма на животните пред камерата, за да получим от тях това, което търсим.

Признавам за себе си, че “Тихи наблюдатели” ми бе труден за гледане заради онази присъстваща бруталност, която се е впила в ежедневието, направо в екзистенциалността на  малките населени места. Филмът ви ми създаде усещане за съжителство между живота и очакването на край – както при животните, така и при възрастните хора. Намирам и една скрита критика към начина, по който обществото третира еднакви сурово и животните, и възрастните хора по селата.

Това, което ме заинтригува в този разказ, е силно противоречивата връзка между човек и животно. Взаимоотношенията между хората и техните животни в селото са почти симбиотични – и двете страни са зависими до известна степен една от друга. Именно това съжителство в емоционалния свят на хората към техните любимци – любов от една страна и инструментализация от друга – е аспектът, който исках по някакъв начин да скицирам.

Виждаме как едно животно може да бъде като член на семейството и в същото време това не го застрахова от вероятността да бъде продадено или заклано и изядено от същата тази ръка, която го е милвала и хранела. Не обвинявам жителите на селото. Смятам, че смъртта от ръката на човека, който е отгледал въпросното животно, в някакъв план е по-достойна (ако изобщо може да се говори за достойнство в такъв контекст) от смъртта на конвейер в кланница – като анонимно същество, което никога не е имало шанса да се срещне със слънцето и зеленината на истинската поляна.

Като цяло ме интересува феноменът, че човечеството по презумпция смята, че превъзхожда всички останали живи същества, и в същото време предприема действия, които са унищожителни не само за растителния и животинския свят, но и за самото човечество. Струва ми се, че в значителна степен подценяваме животните като наши активни съжители на тази планета.

В предишни интервюта, още по време на премиерата на “Риба, плуваща по гръб”, ми направи впечатление вашето изказване за споделената вина. Отдалечавате се от филми с ясно разграничение на извършител и жертва, въобще филми с осъждащ подход. Киното обаче често предлага точно тази морална яснота, която вие избягвате. Къде е границата между отказ от осъждане и морална неутралност особено в контекста на киното като масово изкуство?

Смятам, че е редно киното да заема позиция – неговият ангажимент в социален или политически контекст, според мен, го обогатява. Това, което избягвам, е баналното клиширане в киното и разделянето на участниците в него на „добрите“ и „лошите“ – на героите, които трябва да бъдат наградени в края на разказа, и на злодеите, които задължително трябва да бъдат наказани. Така киното се превръща в съдебна зала и, в известен смисъл, подценява способността на зрителите за самостоятелна преценка. Не желая да създавам филми в ролята си на съдия, а в ролята си на разказвач на истории.

Считам, че една история би трябвало да бъде носител на комплексността и, понякога, дори на многозначността във взаимоотношенията между нейните персонажи. По този начин разказът позволява на зрителите да го разчетат през собствения си житейски опит и светоглед. Като зрител избягвам дидактичното кино, размахващо показалеца на морала. Естествено е, че щом страня от подобен тип кино като зрител, не бих искала да го създавам и като творец в работата си на автор и режисьор. 

Интересно ми е като възпитаник на японистичната школа в Германия дали някак успява и при вас да се просмука източната философия и естетика за визуалното в работата ви като режисьор? Дългите статични кадри, акцент върху флорални пейзажи, естествена светлина и звукова среда, камерата е наблюдателна. Точно тази “ма”, която се въплъщава в пространството между действие, пауза, тишина. 

Със сигурност интересът ми към японската естетика, философия и спиритуалност по някакъв начин оказва влияние върху собствената ми работа. Природата винаги е била най-голямото вдъхновение в живота ми – красотата в малките детайли, ритъмът, задаван от вятъра или от течащата река. Това са елементи, които неизменно отекват, когато седна да пиша.

Често прекарвам по 2-3 месеца  в Япония, а миналия месец дори снимах филм за Arte там, за една жена – будистки свещеник, която живее сама в храм. Когато разговаряхме за снимките, тя се притесняваше, че истинският ритуал ще бъде „осакатен“ от монтажа, който неизбежно нарушава т.нар. „нагаре“ – естественото течение на действието.

И да, така се случва – едно действие, което трае 40 минути, в крайна сметка се скицира в три или четири. Монтажът чрез груби елипси нарушава естествения му поток. Знаейки, че не мога да избегна това, все пак се стремя нарушаването да бъде възможно най-щадящо – така че поне за известно време да усетим ритъма на този естествен поток.

Ако можем да поговорим за вашето професионално реализиране в Германия, любопитно ми е за разликата между българското и немското: разделя ли се вътрешно творецът, когато стои едновременно в държавата, която му е дала образование и поле за професионална изява, и държавата, към която го притеглят спомена, историите, миналото? Защото казвате, че от страна на режисурата се изисква комуникация, език като средство, ако се  разполага с него, режисьорът ще работи добре. Но къде усещате повече творческата си свобода – в българските или немските сюжети? 

Историите, които откривам у себе си, най-често са свързани с България. Там съм родена, израснала и формирана като личност – а това вероятно е най-решаващият период в живота на човека. Неизбежно е именно той да е положил основата и на творческото ми съзнание. Когато започнах да уча кинорежисура в Германската филмова академия в Берлин, още в първия ден един от преподавателите се обърна към студентите с мигрантски произход – които бяха повече от половината – и ни каза: „Към всички, които идват от друга култура и са носители на различни истории: не бягайте от този корен. Вашата различна идентичност е и вашето богатство като автори. Разказвайте за нея.“ Тогава това дълбоко ме докосна и може би ми помогна искрено да следвам темите, които изникваха в мен, и да им се посветя творчески.

А имаше ли разлика в начина, по който българската и германската публика гледат “Тихи наблюдатели”?

Не съм забелязала осезаема разлика, тъй като филмът получи сходно признание и в двете държави. В България той беше показан на множество форуми и фестивали и е носител на пет отличия, сред които и наградата за най-добър документален филм от Съюза на българските филмови дейци. В Германия филмът обиколи многобройни фестивали и продължава да получава покани, въпреки че вече беше два месеца в киносалоните. Там той също спечели основната награда в Мюнхен и е един от петте номинирани филма за най-добър документален филм на 2025 година от Съюза на немските филмови критици. Прожекциите и на двете места досега се радват на заинтересована публика. Мога да кажа, че на този етап филмът среща разбиране и признание както в България, така и в Германия.

*

Интервюто проведе Симеон Александър

Снимки: Констанце Шмит, Red Carpet