Деян Барарев е познат в творческите среди като режисьор с нестандартно мислене и разчупени концепции за филмовите продукции. След късометражните му заглавия „Ботев е идиот”, „Батмобил” и „Байкал” той поема към нови върхове и неизринати пътеки с пълнометражния документален филм, разглеждащ първата българска експедиция, готова да покори най-високия връх на планетата – Еверест.

„Жестокият път” предлага рядко срещан поглед към света на алпинизма чрез уникални архивни кадри, разкриващи не само физическите изпитания, но и човешките драми зад големия подвиг. Благодарение на Про Филмс, филмът стига до кинозрителите в цялата страна.

#KINOИНТЕРВЮ С ДЕЯН БАРАРЕВ

През 2024 година се отбелязаха 40 години от организирането и провеждането на първата българска експедиция, криеща своите огромни рискове, към изкачването на връх Еверест. Какво те мотивира да направиш скока от късометражните заглавия до пълнометражната документална продукция?

Това е много особен въпрос, най-вече защото аз нямах абсолютно никакъв интерес в алпинизма, както и знания за тази експедиция, която е била наистина голямо събитие за времето си. Оказва се, че малко се е поизгубила в десетилетията и например баща ми много добре знаеше за нея, беше я запаметил с факт, подобен на световното през 1994 година, когато ставаме четвърти. Аз не знаех дори кой е Христо Проданов, което е много любопитно как това въобще не беше достигнало до мен.  Оттам започнах – постепенно разбирах повече за експедицията, по която бях увлечен и от мои приятели, които впоследствие станаха сценаристи на филма – Елена Ермова, Станислав Грозданов и Дилян Павлов. Заедно започнахме да мислим как да направим този филм, като моят подход беше възможността да представим историята по най-достъпен начин, за да може хора, които нямат никакъв досег с тази материя, да проявят интерес и да научат повече.

С времето, като разбереш в дълбочина какво е станало там горе, забелязваш, че случаят си е направо за игрален филм. Постепенно се разкриват отделни аспекти – започваш да четеш за Христо Проданов, за цялата изградена митология около него и изведнъж се вижда как под нея има много по-интересна история. Това всичко породи и моя интерес, исках да се разкаже повече във финалния вариант на филма, но тъй като е документален по жанр, се съобразихме с това, което нашите герои ни разказаха – четирима от членовете на експедицията са изкачили върха. Събрахме чутото, дори потулените детайли, в голямата им част отново силна връзка има Христо Проданов.

Да се върнем в 1984 година – време, в което цензурата в България е все още съществуваща. Според теб как се отразява това на разпространението на актуална и навременна информация за развитието на експедицията в публична среда?

Представям си, ако тази експедиция се случваше в днешно време с голямо финансиране от държавата. Наистина е дадена огромна сума пари. Не знам как щеше да се отрази, само мога да подозирам – най-вероятно анонсите щяха да бъдат “Христо Проданов тръгна да катери” (смее се). Възможни са и многобройни включвания в реално време на лайф, в които да виждаме от първо лице положителните и отрицателните страни на действията. Дори и днес, където имаме многобройни възможности за предаване на живо, случаят можеше да бъде потулен, освен ако няма извънредна вайръл ситуация.

Зад изследователския процес при подготовката за наративното развитие на филма се крие снабдяването с автентични материали и непубликувани до този момент разговори и разкази на някои от участниците алпинисти. Как успяхте да научите за тях и да получите достъп до архивите? Имахте ли трудности при подбора на това кои от тях да използвате?

Когато започнахме да правим изследването за филма, със сценаристите разгледахме официалните документи, които са налични. Запознахме се и с книгата на Аврам Аврамов, който е бил ръководител на експедицията и беше наш основен източник. В един момент обаче разбрахме, че написаното се отклонява от реалността в разказите на участниците. Най-важното нещо, което оформи филма, е участието на Дойчин Василев, който в момента, в който започнахме да снимаме, беше претърпял два инсулта и се опасявахме, че няма да може участва. Той някак си се вдигна на крака, изяви огромно желание да участва и най-скандалните детайли дойдоха от него. Въобще не си поплюваше в това отношение. 

През цялото време ни се повтаряше, че цялата информация е в държавния архив, отидохме и не намерихме абсолютно нищо. Допитахме се и до българската асоциация по алпинизъм, където също не открихме данните, които търсихме. Оказа се, че всичко, което е нужно, липсва. В крайна сметка се намериха личните записи на Дойчин Василев, защото е записвал със собствен магнетофон отношенията на участниците по време на експедицията. Това са фактите, които хвърлят светлина върху случилото се. Имахме сериозни спорове какво да използваме във филма. На първо място самите записи са много дълги, в един от тях се чува спорът, когато Проданов тръгва към върха, но в ескалацията му, той спира. След това чуваме още един, в който си проличават допълнителни детайли и всичко, което не бива да бъде засягано в пространството нататък.

Кои бяха най-големите предизвикателства при обработката и финализирането на проекта, пред които се изправи екипът?

Най-голямо трудност при подбора изпитахме, когато взехме архивни кадри и данни от БНТ. Имаше изключително много материали, проблемът беше до каква степен и колко от тях помагат да се разкаже правилно историята. Подредихме една структура от интервюта, която ни беше основата. Оттам започнахме да мислим как да изградим и цялата картина. Първоначално бяхме открили основните два филма за самата експедиция – един от тях се базира на кадрите на Милан Огнянов, който я е заснел. Оттам исках да взема много, но БНТ имат практика да лимитират до определен броя минути, които можем да използваме като кадри. Ние настоявахме за повече и повече, но стигнахме до момент, в който трябваше да се справим с около 30 минути материал, който да обрисува и пренесе в цялата картина, време и пространство. След това се съсредоточих върху саунд дизайна, защото много от кадрите имаха непълен звук. В крайна сметка мисля, че съвместната работа се получи много добре.

В документалистиката е важно да се намери оригинален и въздействащ начин за представяне на избраните събития. Имайки предвид и деликатността на темата, тъй като филмът разкрива както героичните екипни моменти, така и кризите в отношенията между алпинистите, как изградихте представянето на тези аспекти, за да осигурите обективен поглед за зрителите върху тях?

Трудно е да прецениш колко си обективен, дори когато се стараеш да си такъв. В един момент просто няма как да бъде измерено. През цялото време със сценаристите на филма работихме върху спецификите на филма, дори в постпродукция. Обективността идва от нашите герои, които са участници в експедицията и техните различни гледни точки върху преживяването. Това ни послужи като допълнителен елемент на повествованието (смее се). Имахме един отчетлив момент, в който те са на противоположни позиции и се чудехме по какъв начин да ги представим. Мисля, че го разрешихме, но тъй като не искам да издавам повече, зрителите ще видят за какво става въпрос и защо не се засяга от този момент нататък.

„Жестокият път” вече имаше своето пилотно представяне пред публиката по време на тазгодишното 29-то издание на София Филм Фест. Каква беше обратната връзка от зрителите, които вече са го гледали?

Беше много емоционална – нещо, което ме изненада. Аз не съм и най-правилният човек, който да преценява доколко е било емоционално за хората (смее се), тъй като бях гледал филма няколко пъти преди прожекцията, за да видя за технически грешки. Това, което мен много ме развълнува, беше как в края при мен дойдоха зрители и ми казаха, че са много въодушевени. Имаше такива, които бяха плакали. Най-впечатляващо беше, когато мои приятели, които бяха дошли за подкрепа, всъщност също бяха поплакали (смее се).

Вече тече официалното разпространение на филма по кината в България. Какво послание бихте искали зрителите да вземат със себе си след приключването на финалните надписи на „Жестокият път“?

Това е добър въпрос, не съм мислил върху него. Според мен всеки ще си взема различни неща от филма. Ще има хора, които ще го харесат, други, които ще сметнат, че сме унищожили още един образ, този на Христо Проданов (смее се). В крайна сметка смятам, че изградихме един доста човешки портрет. Да, казват се неща, които не са приятни и истината боли, но дори смъртта му е представена по един обективен начин. Ако има нещо, което може да бъде взето, може би това е емоцията. Планината е място, което пуска и прибира хора в себе си. Всичко се оголва, остава определящото ни и затова мисля, че има както спасени, така и загинали. 

Какво следва за теб в творчески аспект – има ли други значими и неразказани за широката публика моменти от нашето минало, които биха могли да се превърнат в пълнометражни документални или игрални филми?

Със сигурност има още такива истории. Документалните филми са интересен жанр, в който има много ограничения, но и интересни начини да се разкаже дадена история. Последните филми, които са ме докосвали, са именно документалните. Такъв беше първият филм за Ник Кейв, в който имаме възможността да се пренесем в главата му и в творчеството му. Изследва доста болезнени неща, което е впечатляващо. Другият е за Нирвана и по-точно за Кърт Кобейн. Виждат се интересни неща, както се влиза и в съзнанието му.

Документалните филми могат да бъдат нещо страхотно, но не бива да бъдат правени на конвейер. По принцип в България има голям глад и жажда за истории, хора и големи личности, както се видя с Гунди, надявам се и за нашия филм. Друг проблем е колективната памет, която се губи във времето, а е важна, за да може нацията да се развива напред. Именно тук идват точно тези филми, които разкриват и разказват.

*

Гледайте „Жестокият път“ по кината в цялата страна.

Интервюто проведе Емма Пекова

Снимки: Личен архив на Дойчин Василев, Методи Савов и Иван Вълчев