Макар и да не е толкова натрапчиво и да се издава едва в няколко сцени, картината на Дейвид Хокни “A Bigger Splash” е добра подсказка за разбирането на метафоричния смисъл на “Двете страни на острието” – най-новия филм на Клер Дени, едно от важните имена в съвременното френско кино. Въпросното произведение на изкуството е изобразено на калъфа на телефона на Сара, едно от трите главни действащи лица. Другите две са Жан и Франсоа и основният конфликт лесно може да се предположи – двама мъже, една желана жена. Предизвикателствата и възможните посоки, по които отношенията между тримата ще поемат са илюзорни, изпълващи ги с фантазии за нов, по-задоволителен от настоящото, живот.

Припомняйки си изобразеното от Хокни, правят впечатление три елемента, които са от съществено значение – чист басейн с дъска, от която току-що някой е скочил, потъвайки във водата и оставяйки образа си да бъде формиран от плясъка; луксозна къща, огромни тъмни прозорци отразяват палмова гледка; самотен стол на терасата между басейна и стената. Последното нарушава хармонията, предизвиква подозрение, създава впечатление за воайорство, сякаш изобщо не е на място, а всъщност има основателна причина да е там. Същото противоречие е името на Франсоа в първата половина от филма, когато бива споменато. За кратко този човек бива и показан, но никога не е докрай позволено на зрителите да го опознаят. Клер Дени не дава пряк досег до него и го оставя целенасочено загадъчен, освен чрез разговорите на привидно влюбените Сара и Жан. Те са двете фигури от откриващия монтаж, включващ мълчание помежду им и романтиката на заобикалящата ги чиста вода на морето. В момента, в който започне диалогът, се виждат пробойните, откриваеми най-вече в угризенията и носталгията по несполучливите връзки от миналото. Има огромен контраст в отношенията им, преди да разговарят и след като решат да си споделят.

Още по-буквална разлика се забелязва и ако обърнем внимание на камерата. След като Сара отново попада в прегръдките на своята неизконсумирана любов Франсоа, тяхното съединение е следвано плавно, набляга се на насладата от тази дългоочаквана интимност, която, макар и все още не в пика си, е уловена без резки движения. След подновяването на този контакт, конфликтът с Жан става още по-сериозен. Той и Сара също биват показани отблизо, но там където преди е имало хармония, сега цари напрежение – камерата трепери, фокусът се губи и ту ги следва, ту се отмества в различни посоки, не им позволява да бъдат хванати в един и същ кадър. Да останат заедно e още по-трудно, когато между дома им и взаимното спокойствие се озовава нещо, непосилно за изтърпяване, какво остава за преживяване.

Но чувство като срам не се среща в „Двете страни на острието“. Характерните за Клер Дени секс сцени, в които плътта не остава скрита, присъстват за пореден път и както е обичайно за нейната филмография, в същината си актът провокира зрителя към осмисляне на дълбочината на обичта между героите. До каква степен те успяват да си доставят удоволствие? Дали не си представят някой друг през това време? Защо изобщо е нужно да виждаме тези сцени? И се създава впечатлението, че Сара не изпитва срам от изневярата, че би могла да говори открито за станалото, но въпреки това в нея определено има вина, която я провокира да се опитва да прикрива истината от Жан. Сара е скочила в басейна и за мъжа ѝ остава само да се радва на образа, формиран от плясъка.

Първоизточникът на филма е книгата на Кристин Аго „Повратна точка“ и за да преценим колко успешна в художествен аспект е една адаптация, не са необходими детайлни сравнения. Даже и да се търсят опорни точки е безполезно. Най-важното е до каква степен историята от литературния текст успява да бъде преведена на кино език, така че двете да са по-скоро далечни, почти забравили се роднини, отколкото брат и сестра. „Двете страни на острието“ успява да покаже обикновени, човешки отношения, макар и те да не спадат към приятните за наблюдаване. Подходът към тази драма не е краен – дори когато се достига до кулминационните моменти на пререкания между героите, конфликтът не е преекспониран. Персонажите контролират емоциите си и са способни да търсят покаяние – съвсем очаквана реакция. Няма непредвидими ситуации в тези два часа – още след първите двайсет минути е предсказуемо как ще се развие сюжетът, ала претенцията на Клер Дени не е да изненадва, а да предразположи зрителя към попадане в свят, досущ като външния – без излишни цветове, освен може би тези на нощта – и да копнее за изгубеното. „Миналото се завръща“ е важна реплика във филма, защото служи като опозиция. За Сара е опит за извинение, за Жан – смешно оправдание. И двамата имат право. Възможно е в този момент да започва и откровеният разрив в отношенията им – когато се предават и решават да търсят любов другаде. Те продължават да са заедно и да се обичат, но не достатъчно, за да се посветят един на друг. Неизбежно е в даден момент да се примирят и да си признаят че или се отказват, или се задоволяват с посредственото – все пак нямат порива и лукса на младостта да преминават постоянно през различни връзки.

Жулиет Бинош („Шоколад“, „Три цвята: Синьо“ от трилогията на Кешловски) и Венсан Линдон („Титан“) в ролите на Сара и Жан умело пресъздават необходимата чувствителност на тази двойка. От вълшебните откриващи минути до пререканията на висок тон, те са ранимите, емоционални личности, които играят. Бинош не за първи път участва във филм на Дени („Слънцето в нас“, „Живот нависоко“), но мога да заявя категорично, че Сара в „Двете страни на острието“ е най-добрата ѝ роля от трите. Макар да не е център на вниманието, тя успява да се отличи, без изобщо да подценявам и постиженията на Линдон и Грегоар Колен (Франсоа). Първият е очаквано меланхоличен и същевременно любящ, макар и по много особен начин, в който е готов да даде свобода на обекта на желанията си, стига тя да бъде поискана. Вторият е коренната му противоположност – прям, несигурен и противоречиво смел – личи си как самоувереността му не е съвсем искрена и автентична.

В „A Bigger Splash” на Дейвид Хокни, картина, уж без никакво човешко присъствие в себе си, е изобразен момент, неуловим с просто око. Поставяйки това изображение в рамките на „Двете страни на острието“, можем да заключим, че този човек е Сара. В красивата, бежово-кафяво-розова къща я очаква Жан, за пореден път усамотил се в търсене на отговори на личните си терзания на баща и разведен мъж. Уви, между Сара и този дом е столът, на който няма никого, ала някога е имало. Точно този символ на миналото, олицетворен чрез помощта на съкровено пазени спомени, успява да раздели на пръв поглед двама истински влюбени. Някъде там те са били по-щастливи, отколкото са сега, и това ги кара да се отегчават от настоящето, да не се вълнуват от глобалните кризи на света, нито да полагат грижи за близки хора, оставени в предполагаемо по-отговорни и по-опитни ръце. Отдалечени от настоящето, те неминуемо се поддават на риска да изгубят представа за реалността и си позволяват да бъдат изоставени за пореден път и да не спират със своето лутане в проблеми, които съзнателно са си причинили сами.

Снимки: JW3, The New Yorker, 3 Minutos de Arte