Продължението на един филм винаги е обречено на нечестно съперничество. Сравненията са неизбежни. Очакванията са предварително изградени. Предизвикателството, освен разказването на съдържателна история с интригуващи герои и първосигнални емоции, е поне да се достигне предшественика. „Цветовете на пожара“ е добър пример за филм, който е орисан да гони влак, отпътувал в посока „успехи“, и същевременно е адаптация на роман, радващ се на читателски интерес по целия свят. 

Затова и решението на режисьора Кловис Корнияк да смени актьорския състав от „Ще се видим там горе“ за ролите на герои, които ще се развиват в „Цветовете на пожара“, е любопитно. Вероятно това е неговият опит да разграничи първия филм от своя – преди Корнияк на режисьорското място беше Албер Дюпонтел. По този начин „Цветовете на пожара“ се адаптира към нови изисквания, нови нюанси, от които незапознатият зрител може само да спечели. 

Драсването на кибритената клечка

Откриващите минути на филма са посветени на погребението на Марсел Перикур – един от най-влиятелните хора във Франция за своето време. Залага се на обилно количество стилна мелодрама и тържествено печална музика. Внезапно нова трагедия съпътства и без друго мрачното събитие, но началото на основния конфликт във филма се дава малко по-късно с обявяването на завещанието на банкера. Почти всичко е обещано на дъщеря му Мадлен и сина ѝ Пол. И двамата са считани за недостойни за такова богатство според околните и най-вече според Шарл, по-малкия брат на починалия, както и Гюстав, приближен на Марсел. Изобилие от персонажи, което този път сценаристът и автор на книгата Пиер Льометр не съумява да събере на едно място, нито пък развие. Държи ги като пионки, всяка изпълняваща своята задача, без да придобиват каквато и да е задълбоченост или поне нюанс в характера си.

Гладният за изпепеляване огън

Случаят на Мадлен и безхаберното отношение към наследството й, продиктувано от подли мъже с умело изпипан план, лесно можеше да се превърне в епизод на наивност и груба доверчивост, която бива експлоатирана от работна среда. Филмът обаче не поема по този завой, напротив – изкарва наяве както слабостите, така и силните страни на героинята. Несъзнателно е позволила да бъде манипулирана, обаче не се примирява със ситуацията и дълбоко в себе си заражда злокобно желание за отмъщение.

Нейната уязвимост в началото прогресивно намалява до края на филма. Близките кадри на насълзени лица и треперещи устни се изоставят в напрегнатите сцени, досущ като от шпионски филм. Мадлен постепенно се научава как да борави в свят, където непочтеността е разменна монета за високо социално положение. „Цветовете на пожара“ се възползва от развитието на главната героиня и със забързано действие, особено във втората си половина, избягва опасността да отегчава.

Пресъздавайки сива епоха, когато все още си проличава възстановяването от Голямата война, Корнияк разчита на елегантните костюми да изпъкват из френските улици, както и на пъстрите стени в богатите домове. Пиер-Жан Ларок, познат от работата си по „Бенедета“, „Изгубени илюзии“ и „Наполеон“, отново доказва таланта си да „опакова“ подобаващо актьорите. Неслучайно е носител на три награди „Сезар“ и е бил номиниран (засега) за още седем (една от тези номинации е именно за „Цветовете на пожара“). Музиката на Гийом Ръсел пък не е нито натрапчива, нито запомняща се, колкото на „Ще се видим там горе“, дело на Кристоф Жулиен. 

 Мястото на въглените в бедствието

„Цветовете на пожара“ неволно попада в капаните, които сам си е поставил. Пиер Льометр не е успял да вземе най-важното от книгата си и да го пренесе на екран или по-точно – пренесъл е действието, не героите. Поредица от взаимоотношения като тези между Пол и обожаваната от него известна певица Соланж Галитано са недоразвити и им е отделено твърде малко време в иначе динамичните два часа и петнадесет минути. Герои като Шарл и бавачката на Пол, Влади, са крайно пародийни и не могат да бъдат възприемани сериозно, когато се предполага; Гюстав е праволинеен, безинтересен и недостатъчно заплашителен. Единствено Мадлен и нейната близка приятелка, Леонс, са открояващите се присъствия, благодарение на съответно Леа Дрюкер и Алис Изааз. Двете изграждат облика на целия филм – дързост, ранимост, мистериозност, претенциозност. „Цветовете на пожара“ е далеч от фамилия Перикур и е по-близо до народа на Франция, който разлиства ежеседмичния вестник, впечатлява се на някоя статия, възмущава се от друга, трогва се на трета, а няколко дни по-късно дори не си спомня какво е прочел.

Всичките текстове на Момчил Драганов можете да намерите тук.

Снимки: Impressio, Дом на киното