Лесно е да си критик. В днешно време всички постоянно са. Просто си пускаш камерата и си отваряш устата или сядаш пред клавиатурата и почваш да бълваш. Понякога си прав, по-често не си, но важното е, че си чут. Пристрастяващо и опасно усещане е да те гледат и да те слушат. Ако не внимаваш, можеш дори да си повярваш, а най-лошото е, ако някои други ти повярват… ,и започнеш да набираш последователи. Ето това вече е директен допаминов куршум право в черепа ти и почти веднага искаш още един. Така че решаваш, че ще продължиш да изказваш своите мнения пред целия свят.

Минават години. И, междувременно, в хода на тези години, историята просто се случва. Твоето публично изказано мнение е завинаги циментирано в непоклатимия гранит на времето… но времето далеч не е било милостиво с него. И докато колективните порядки, вкусове и разбирания са гъвкави и вечно развиващи се, защото хората (надявам се) еволюират, на теб не ти е позволен този лукс. Ти си завинаги надутият глупак, който смята, че „Нещото“ (1982) е боклучав филм или умопомрачителният идиот, който е номинирал Стенли Кубрик за Златна малинка за най-лош режисьор за „Сиянието“ (1980). Нека да видим какво си изпуснал тогава и къде и кога ще получиш втори шанс да преоцениш тези безспорни класики…

The Thing / Нещото (1982)

„Нещото“ е най-добрият филм на Джон Карпентър, човек, чиято филмография през 70-те и 80-те е пълна с хорър и съспенс класики. Самият Карпентър изглежда също мисли така, понеже публичният провал на филма в почти всеки възможен аспект – критика, публика, боксофис – го хваща напълно неподготвен и го смачква емоционално. Но в един определен аспект, „Нещото“ не просто не е провал – то е недостижим триумф – и това е в единственият наистина важен – артистичният. Филмът е едно от най-ужасяващо красивите, потресаващи и оригинални произведения на седмото изкуство и още помня ясно ефекта му върху мен, когато го гледах за пръв път – устата ми беше полуотворена през почти цялото време, а очните ми ябълки щяха да изпаднат от орбитите си. Филмът стремглаво прелетя пред очите ми (или поне щеше да прелети, ако на всеки пет минути не ми се налагаше да го спра и да превъртя наобратно, за да видя отново страхотното и побъркано нещо, на което току-що бях станал свидетел) и преди да се усетя, беше приключил, а аз просто стоях стъписан и ням пред телевизора. Количеството артистичност, въображение и вдъхновение, които са вложени в този филм, бяха безкрайно поразителни и впечатляващи за едно хлапе на 16, което тепърва навлиза в хорър жанра.

Никой друг филм в историята на хорър киното, освен може би „Мухата“ (1986), не може да стъпи на малкия пръст на „Нещото“ по отношение на образност, ефектност и най-вече – способност да предизвика у зрителя усещането, че е свидетел нещо наистина неназовимо, несъществуващо и невероятно, докато междувременно го прави неописуемо реално. Вярваш напълно на тактилните, лигави, лепкави, слузести и нередни неща, на които това създание е способно, колкото и невъзможни да са те. Това е съставка номер едно – да повярваш, че изкуственото е истинско. Съставка номер две е едно от най-трудно уловимите и невъзможни за изчисляване неща – просто или знаеш как да го направиш, или не – и това е атмосферата. Филмът е удавен в пуста, арктическа, изолирана и клаустрофобична атмосфера на неназовима, свръхнапрегната параноя и в категоричното усещане, че бавно, но сигурно, ще изгубиш ума си по един или друг начин.

В началото на 90-те, цели осем години след излизането си, и след като е бил разнесен навсякъде из калта на всички видове публикации като „олицетворението на малоумен 80-ски филм“, „мигновен боклук“, „скучен“, „студен и стерилен“ и „празен, отчайващ и нихилистичен“ (не думайте!), „Нещото“ започва да бъде гледан от следващото поколение, израснало с видеокасети и телевизия… и то намира филма за брилянтен. Следва същото преоткриване още едно десетилетие по-късно, когато VHS бива изместено от DVD, и продажбите отново се увеличават, защото предишното поколение започва да показва на своите деца какво е качествено кино. В момента филмът е считан за един от най-великите хорър филми на всички времена, а критиците, които са го оплюли, или са отдавна забравени, или отдавна са забравили какво толкова не им е харесало тогава.

Така че майната им на всички тези критици и нека всички заедно отидем да гледаме „Нещото“ тази събота, навръх Хелоуин, 31-ви октомври, от 20:45, за пръв път на големия екран България, на откриването на четвъртия пореден It’s Alive! Horror Кинофестивал в Дома на киното… защото го заслужава. Джон Карпентър вярва във вас!

The Shining / Сиянието (1980)

За разлика от Джон Карпентър, чувствителен и уязвим в лицето на мнимия си провал, на Стенли Кубрик грам не му пука за това какво мислят хората за него. Той просто произвежда класика след класика и през 1980 г., след като е циментирал със заглавия като „2001: Космическа одисея“ (1968), „Портокал с часовников механизъм“ (1971) и „Бари Линдън“ (1975) статуса си на най-великия и провокативен кинорежисьор според критици, публика и други велики кинорежисьори, Кубрик решава да заснеме първия си и единствен филм на ужасите. Вдъхновен от Дейвид Линч и неговия „Eraserhead“ (1977) и тотално игнориращ Стивън Кинг и неговото мнение за това как трябва да бъде адаптирана собствената му книга, маниакално педантичният режисьор създава този филм по единствения начин, който знае – неговия. Резултатът е дезориантиращ, нелогичен, предизвикателен и дълбоко объркващ. „Сиянието“ се противопоставя на всякакви категоризации и чупи всички правила… и въпреки или заради това е покъртително зловещ и смразяващ.

Критиците са може би най-обърканите от всички. Търсещи логика, структура, тема и задоволителен наратив, всички те изсипват цялата си язвителност върху Кубрик, в това число и някои от най-големите имена в световната кинокритика и до днес – Джийн Сискел и Роджър Ебърт, Полин Кейл, Стенли Кауфман… Други обвиняват Джак Никълсън в преиграване и се подиграват на злощастната Шели Дювал, която изтърпява толкова тормоз от самия Кубрик в хода на снимките на филма, за да може той да извлече от нея желаното изпълнение, само за да бъде в крайна сметка осмяна именно за актьорските си способности и номинирана за Златна малинка за най-лоша актриса, редом до своя режисьор. И дори на Кубрик да не му пука за мнението на когото и да е, в създаването на този (и всеки друг) филм участват повече от 100 други артисти, всеки един от които си е скъсал задника от бачкане под строгите изисквания на един перфекционист.

Но, подобно на „Нещото“, времето е благосклонно към „Сиянието“ и филмът следва подозрително подобна траектория в своя закъснял успех – втори поглед от много хора в края на 80-те, наемане на видеокасети и дискове, и постепенното стопляне на света към един безспорен шедьовър, кулминиращо с Роджър Ебърт, признаващ в своето ретроспективно ревю през 2006 г., когато добавя филма в списъка си „Велики филми“, че едно време не е бил прав. Така вече съм съгласен с г-н Ебърт – гледал съм „Сиянието“ около десет пъти за своите тридесет и пет години… и всеки път ме впечатлява и притеснява дълбоко. Може би защото попаднах на него за пръв път твърде малък и тогава остави незаличим белег върху психиката ми, а може би защото все още се опитвам да го разбера, но никога няма да мога… Едно нещо е сигурно – ще продължа да го гледам и да се опитвам. Следващата му прожекция е на 11-ти ноември, сряда, от 20:00, отново в Дома на киното – ще се видим там. Въпреки че на Стенли Кубрик му е все тая…

The Wicker Man / Плетеният човек (1973)

Последният филм от нашия кратък списък с недооценени класики е едновременно най-неизвестният за по-широката публика и иронично най-пощадения и признат от световната критика, когато първоначално е излязъл по кината. Неговата история е по-необичайна и по-любопитна от гранатата от ревюта, която критиците са хвърлили в скута на Карпентър и Кубрик, но не по-малко фрустрираща и увреждаща репутацията му. „Плетеният човек“ е третият, последен и най-известен от „нечестивата троица“ на британските филми-създатели на сравнително доскоро слабопопулярният поджанр „фолк хорър“ – другите два филма в нея, които малцина извън най-ревностните хорър фенове знаят, са „Главният ловец на вещици“ (1968) и „Кръв по ноктите на Сатаната“ (1971). В последното десетилетие този тип езически филм на ужасите стана достъпен за по-широк кръг от публика посредством няколко модерни заглавия от студио A24 – „Вещицата“ (2015), „Мидсомар“ (2019) и „Мъже“ (2022), които отприщиха нова вълна от фолк хорър. Но началото е тук и като всяко начало, което си струва, то е бавно, трудно и изтощително.

Когато режисьорът Робин Харди започва да снима „Плетеният човек“, британската филмова индустрия е в криза, а студиото, което продуцира филма, сменя ръководството си и се опитва да изкара продукт на пазара възможно най-бързо, за да не потъне. Въпреки напрежението Харди успява да заснеме изненадващо дълбок и психологически мрачен филм за религиозен фанатизъм, който е парадоксално светъл и цветен – нещо, което повечето хоръри избягват и което оттогава се е превърнало в нещо като запазена марка на фолклорния хорър. Но проблемите на продукцията не приключват дотук, а тепърва започват. Студиото не харесва екстремно обречения и отблъскващ финал и се опитва да натисне създателите да заснемат по-оптимистичен край – нещо, което противоречи коренно на тезата на целия филм. Цели 20 минути от кадрите са изрязани и голяма част от тях са завинаги изгубени. В резултат на тези касапски изцепки, филмът излиза по кината полуосакатен. Великият и покоен Сър Кристофър Лий, който винаги е смятал „Плетеният човек“ за най-доброто нещо, в който се е снимал и любимата му роля, е ревностен защитник и патрон на филма, но дори неговото влияние не е достатъчно, за да го спаси. Ревютата са сравнително равнодушни, а боксофисът е показателен – филмът е провал.

В последвалите няколко десетилетия обаче, „Плетеният човек“ отказва да умре. Постепенно статутът му на култов филм се формира от други също толкова ревностни фенове като Лий, докато през годините текат неуморни опити от страна на неговите създатели да възстановят финалната му (и оригинална) форма. И въпреки че навярно филмът никога няма да успее да стигне до първоначалните си 100 минути, за четири десетилетия (от 1973 г. до 2013 г.), „Плетеният човек“ все пак е успял да порасне с 4 минути – от 88 на 92 – по една минута за всеки десет години.

Това е последната от трите ми покани, надявам се да уважите поне една от тях – с редакцията ще гледаме „Плетеният човек“ на 4-ти ноември, сряда, от 21:00 часа, в Дома на киното. Робин Харди ще ви е искрено благодарен, ако се появите, както и аз!

*

Снимки: IMDb, It’s Alive! Horror Film Festival