Късометражният филм „Глина“ е дипломният проект на младия режисьор Кристиан Георгиев. В 21-минутната новела той проследява един кратък уикенд от живота на семейство с детенце с аутизъм. След напрегнат период Захари (Асен Блатечки), Мария (Гергана Плетньова) и синът им Божидар (Николай Обретенов) се откъсват от градската среда с надеждата да прекарат един „нормален“ уикенд сред планината.

Филмът подхожда към деликатната и все по-актуалната тема за децата със специални потребности и техните семейства с внимание към достоверността, чувствителност и разбиране към различните гледни точки. „Глина“ е дебютът на Кристиан в програмата на тазгодишното издание на София Филм Фест, където ще бъде показан на 13 март от 18:00 ч. в кино „Люмиер“.

Проектът може да бъде разглеждан и като естествено продължение на предишната работа на режисьора – документалния филм „Норма“, показан на фестивала „Златен ритон“, посветен на дейността на сдружение „Човеколюбие“ в Пазарджик. Срещата и приятелството между екипа на филма и членовете на сдружението насочват Кристиан към по-нататъшно изследване на темите за различието, грижата и съжителството с хора с различни възможности.

#KINOИНТЕРВЮ С КРИСТИАН ГЕОРГИЕВ

Защо избра да разкажеш историята на дете със специални нужди? Защо точно глината е средството за „арт терапия“?

Работата с глина е доста често срещана практика в Западна Европа. Арт терапията с нея се оказва едно от най-оптималните средства при работа с деца. Метафората, която създадохме с глината още от самото начало, беше в това как едно дете, без значение какво е, малко или много прилича на глината. Особено дете с различни възможности. То може да бъде моделирано както от външната среда, така и от семейната. Най-вече от родителите си. Възприятието за света, което родителите дават на децата си, ги моделира по същия начин, по който Божидар, момченцето във филма, моделира глината.

Интересно ми беше да изследвам очакванията на родителите спрямо това дете. Очакването, че той ще създава купички от глина, вазички и т.н. – неща, които се очаква, че ако прави, ще му помогнат да се подобри, а пък той изразява себе си по друг начин – прави скулптури, но родителите му не успяват да го видят. Те искат да го сложат, в желанието си да помогнат, в един калъп на нормалността. Подобно е според мен и отношението на „нормалното“ общество спрямо малко по-различните от нас хора.

Голямо впечатление правят портретите на персонажите и детайлните кадри на актьорите и глината. По какъв начин, заедно с операторката Кристина Боянова, успяхте да намерите общата визия на „Глина“?

С Криси не за пръв път работим заедно. Паралелно с писането на сценария мислехме върху визуалния език и как трябва да бъде разказана тази история през камерата. „Глина“ е камерна история. Развива се с двама, на места трима персонажи. За нас беше важно по никакъв начин визията да не пречи на присъствието на актьорите. Те водят разказа. 

Историята е разказана през персонажа на Мария, майката, изиграна от Гери Плетньова, и затова беше важно да държим този фокус през цялото време.  В началото на филма има малка монтажна секвенция, която надниква през гледната точка на сина ѝ Божидар – макрокадрите и лещите не се появяват във филма след това. Искахме да видим през неговия поглед, преди да видим самия него.

Децата с аутизъм почти винаги се фокусират върху неща, които намират за интересни. Монтажната секвенция показва как той разбира глината. Докато другите я виждат просто като нещо съществуващо – за него тя е начин на себеизразяване и е много по-важна. Не искахме нищо друго да влиза от външния свят в тези кадри.

Година по-рано в документалния си филм „Норма“ акцентираш върху хората с ментални проблеми. Той повлия ли по някакъв начин при създаването на дипломния ти филм? По какъв начин се появи самата идея за „Глина“ малко по-късно?

Историята е вдъхновена от истински случай. Когато започнахме да проучваме темата, се запознахме с много семейства като това във филма. Ходихме по центрове, получихме дори хартиени писма, в които хора обясняваха и разказваха за трудностите, свързани с отглеждането на дете с различни възможности. Срещахме се и с преподаватели на дечица с аутизъм.

Как протече снимачният процес?

Заснехме филма, мисля, за 8 дни. Бяха много трудни снимки, наложи ни се да се борим с всякакви обстоятелства. И екипът, и актьорският състав дадоха 100% от себе си. Всеки един допринесе с нещо за продукцията. Това звучи много тривиално, но когато в един момент валеше, след малко бе слънчево, на утрешния ден заваля сняг, трябваше да се работи в критични ситуации и в такива моменти оценяваш екипа до себе си. Скоро пак ще снимам с тях.

Във филма присъства особеното разделение в семейните взаимоотношения – бащата, който никога не си е вкъщи, но работи в името на семейството, и майката, която посвещава цялото си време в грижи за сина си. И макар двамата родители да са показани с положителните и отрицателните черти, да чуваме техните морални и неморални мисли, ти не осъждаш никой от тях.

Много интересно, всеки един човек мисля, че е така – когато децата са малки, родителите ти се превръщат в супер герои. Майка ти е мама. Баща ти е тате и ти ги познаваш само в едни всевишни родителски позиции.  Когато пораснеш и се отделиш от тях, поглеждаш по-обективно и разкриваш, че и те са просто хора. Личности със своите си терзания, нужди, грешки, всичките кофти неща, които човекът прави. Не съм родител, но от личен опит и от близки познанства вярвам, че разбирам дилемите, през които и двамата преминават. Във филма има доста биографични елементи. Случки и взаимоотношения, които съм взел от своите родители. Баща ми е тираджия, по същия начин както персонажа на Асен Блатечки – Захари – е тираджия във филма.

Отсъства антагонистичен персонаж в този филм. Всеки има своята истина.

Дълго време имаше много, ама много варианти на сценария. С Иван Русков, моя съсценарист, писахме какви ли не финали, усещахме, че всичко, което измисляхме като „решение“ на този конфликт, би прозвучало тривиално. Според мен много от конфликтите, които имаме помежду си, не се разрешават. Това са нещата, с които трябва да се научим да живеем. 

Това важи и за едно здравословно, физическо или ментално състояние. В случай че то не може да се подобри, светът, обществото трябва да се научи да приобщава човека.

Затова ми се искаше финалът да бъде горчиво-сладък, именно защото  това семейство е такова – то функционира, но в него има неща, заровени, премълчани неща, които натежават.  След финалните надписи не се решава конфликтът. Той ще си продължи цял живот най-вероятно. Това е борба, която  никога не спира, но именно тя ми се стори като истинския финал.

Когато гледах „Глина“ за първи път, сякаш финалните надписи дойдоха твърде рано. Има ли причина историята да приключва точно там?

Краят е по действителни събития. Когато бях малък, с баба ми и дядо ми заминахме на почивка. Един ден отидох да гледам телевизия, но по погрешка влязох в грешна хотелска стая и те не знаеха къде съм. Докато аз си гледах анимациите, те са ме търсили. Това е продължило няколко часа. Спомням си, че дойде и полиция. Когато излязох, баба ми просто ме видя, падна на земята и ме прегърна. По същия начин както Гери прегърна малкия във филма.

Мотивът за изчезването на Божидар е ключов, още с първия кадър акцентираш върху липсата. Тази липса може да се интерпретира като тайното желание на родителя да избяга от допълнителните грижи към детето си. Веднъж случи ли се обаче, родителят осъзнава, че липсата сега е още по-голяма.

Има една шега за моите сценарии – обикновено ми е трудно да създам добри женски персонажи. В „Глина“ много помогна Гергана Плетньова. Тя не само разбра какво имам предвид, а откри и елементи от нея, за които изобщо не сме подозирали с Иван. Вдъхна нов живот на персонажа извън рамките, които аз съм си представял, че е възможно той да има. Голямата заслуга към чувствителността на майката е нейна, не само моя. Гери е прекрасна и съм ѝ безкрайно благодарен до ден днешен. Това ще си остане едно от любимите ми преживявания с работа с актьор. 

Разказа за личното си вдъхновение зад „Глина“. Толкова биографично ли подхождаш към всеки от проектите ти?

Опитвам се във всеки проект, с който се захвана, да намеря част от себе си, която… много филмарско ще прозвучи – но да стане част от филма. Иначе някак си няма смисъл да правя каквото и да е. Дори когато историята не е лично моя, се опитвам да намеря лична аналогия доколкото е възможно. 

Темата за хора с различни възможности, която изследваш, ще бъде ли част и от следващия ти филм? 

Да, в момента пиша сценарий за пълнометражен филм и ще продължи в тази посока. Още съм много далеч, за да споделя повече, но, да, тази тема със сигурност ме вълнува и ми се е настанила в главата още от онзи ден, в който снимахме документалния „Норма“ в Пазарджик.

Интервюто проведе Алекс Александрова – Спейди

*

Снимки: Кристиан Георгиев (личен Архив)