Бях дете, почти на 11 години; бях малък, впечатлителен, с широко отворени очи, поемащи и попиващи света и всичко в него, особено историите, които родители, баби и дядовци, книги и филми ми разказваха. Вълнувах се от най-малкото нещо и това вълнение със сигурност понякога е прераствало в смях, а друг път – в сълзи. Вълнувах се от съдбите на измислени хора, но на тази възраст тези съдби винаги приключваха с триумф. Никога с поражение, никога със смърт, никога с тихото опустошение на душата на така любимите ми вече персонажи, които съм следвал триста страници, два часа или понякога дори само двайсетина минути – колкото трае един епизод на детски сериал.
Но всичко това приключи окончателно през 2001 г., на 29-ти септември, когато видях една съдбоносна касета в кварталната видеотека и я пожелах с цялото си същество. Баща ми ми угоди, беше специален ден за него и за мен и се върнахме вкъщи с чисто ново, още неизтъркано от ръцете, през които неминуемо щеше да мине през идните месеци, копие на „Неуязвимият“ (2000). С този филм за пръв път познах истинска тъга и истински сълзи и с този филм сложих края на наивното безгрижие на детството. Естествено, това, което хората биха намразили и захвърлили, защото им е отнело нещо толкова крехко и ценно, аз мигновено обикнах и приех за изцяло и истински свое… такова е и до ден днешен.
Началото е краят е началото
Всички са единодушни – „Неуязвимият“ се появи твърде рано. Единствените истински успешни, влиятелни и оценени от публика и критика филми за комиксови герои до този момент бяха два – „Супермен“ (1978) на Ричард Донър и „Батман“(1989) на Тим Бъртън… и към средата и края на 90-те към тях колебливо бихме могли да добавим „Гарванът“ (1994), „Блейд“ (1998) и „X-Мен“ (2000). Едва няколко месеца след премиерата на последния от тези филми излезе най-майсторското, нежно и съвършено творение на тогавашния нов холивудски любимец М. Найт Шаямалан, който можеше да направи каквото си поиска след невероятния си успех с „Шесто чувство“ (1999).
Шокиращо за всички, нещото, което той реши да направи, е една тиха деконструкция на целия супергеройски жанр, преди още този жанр да се е родил истински на големия екран. Някои биха нарекли това дръзка и необуздана арогантност, но аз го наричам истинска страст и визия за бъдещето. Както бих нарекъл неразбирането на този филм и недоумението, което провокира той една ужасна несправедливост. Светът на киното познава много такива случаи на филми, пръкнали се незнайно как преди времето си и преоценени като шедьоври на много по-късен етап. Време е и „Неуязвимият“ да се нареди сред тях (и аз, и Куентин Тарантино обясняваме това и чакаме да се случи от около 23 години).
Историите, които ни спасяват и историите, които ни обричат
Не знам какво беше това, което ме придърпа толкова силно към този филм – може би меланхоличната му синьо-сива палитра и непрестанният дъжд, който се излива обилно над примирената, есенно-зимна Филаделфия; може би беше комбинацията между свръхсериозното, интензивно изражение, изписано на лицето на Самюел Л. Джаксън, и маската на абсолютен, стоически траур, която е легнала върху това на Брус Уилис… а може би беше нещо толкова просто и брилянтно като образа на пукнатините на плаката, които предвещаваха нещо, което всеки момент ще се пръсне, но все още едва се държи цяло – това обещание за напрежение и неговото изпълнено с насилие освобождаване все още ми се струва ужасно примамливо… но сега, за разлика отпреди, мога да си го обясня и да го изразя с думи, вместо да ври и кипи някъде дълбоко в мен.
„Неуязвимият“ е дълбоко, екзистенциално тъжен и сподавен филм, борещ се отчаяно със зъби и нокти срещу унищожителния натиск на всеобхватната самота, която се е просмукала през влажните дрехи, през нежната кожа и през чупливите кости, чак до крехката сърцевина на всеки един от неговите страхотни персонажи. Нито постепенно осъзнаващият, че е свръхчовек, но емоционално/психологически разклатен неохотен герой Дейвид Дън (Уилис), нито менторът му Илайжда Прайс (Джаксън), чийто брилянтен и стоманен ум е затворен в най-деликатната и ранима телесна обвивка, не са познавали нищо друго, освен болка и самота през живота си. Всеки от тях се е опитал да намери своята утеха в различни истории – Дейвид в историята, която сам си разказва, че е абсолютно обикновен, невпечатляващ семеен мъж, а Илайджа – в историите, които чете от дете под формата на комикси, заместващи истинския свят, до който няма достъп. И двамата мъже ще намерят своето спасение и своята ужасна, трагична съдбовност в тези две истории…
Чудовищната тъга на безсмислието
Идеята, че можеш цял живот несъзнателно да не живееш по начина, по който би трябвало, по начина, по който да достигнеш до щастие, мир и пълноценност, а по обратния, но без да разбираш какво не е наред, сама по себе си вече е тежка и сложна идея дори за възрастен, камо ли за едно дете. И така го усетих и аз. Това са първите 40 години от живота на Дейвид Дън. Това е половината му живот. Привидно безсмислен, смазващ, пропилян в заблуда и лутане. Пропилян в отчаяна и обречена борба за нормален живот, който никога не е бил истинската му съдба. Но добавим ли към тази идея и цената, която Дейвид (и не само) в крайна сметка волно или неволно плаща, за да намери своето място в света, тогава моралният въпрос на „Неуязвимият“ става истински унищожителен.
Но Дейвид Дън не беше единственото обречено създание, за чиято съдба скърбях като малък. Чудовищната орисия на Илайджа Прайс, чиито кости се трошат при най-малкия натиск и който се е родил в ужасяващи болки само за да продължи да ги изпитва през целия си живот, но все пак да продължава напред и само за да достигне до завършека на своята история по този шокиращ начин … не знаех какво точно да мисля и чувствам. И двамата мъже доказаха в хода на филма на себе си и един на друг, че не са безсмислени, че не са грешки на природата, че са намерили своето място и цел в света. Но и двамата изгубиха парчета от себе си в процеса. А някои парчета никога не порасват отново.
Да откриеш себеподобния си
Има огромна трагедия в сърцето на „Неуязвимият“ – трагедията на това да намериш своята сродна душа и да се наложи да я изгубиш точно защото си я открил – единственият човек, който те разбира напълно да не може да бъде, да не може да съществува заедно с теб. Намирал съм подобна фатална трагедия в много малко други филми, като например в „Жега“ (1995)… и съм намирал такъв ужасяващ морален когнитивен дисонанс в още по-малко филми, може би само в „Мидсомар“ (2019). Те неминуемо ми се превръщат в любими. Но суровата искреност и уязвимост, с които „Неуязвимият“ борави, докато разказва историята на две пионки на съдбата, на двама обречени мъже, предопределени за по-големи неща, отколкото който и да е от тях на този етап осъзнава… до този момент не съм виждал такова никъде другаде и никога повече. Чаках много години, толкова много време – чаках да го видя пак, да видя Дейвид и Илайджа отново и междувременно пораснах, спрях да бъда дете и дори забравих, че съм чакал…
17 години по-късно…
След множество потресаващи кариерни решения в десетилетието между 2005 г. и 2015 г., М. Найт Шаямалан се появи отново на кинохоризонта тихо и скромно, първо с „Посещението“ (2015) и впоследствие, видимо по-уверено, с „На парчета“ (2017), който беше рекламиран като хичкоков психотрилър за три момичета, отвлечени от болен мъж с множество самоличности в главата си. Никой от нас не знаеше какво да очаква от М. Найт – поредният катастрофален провал или истинското му завръщане към света на качественото жанрово кино. Но след няколко скромни фестивални прожекции във въздуха около „На парчета“ витаеше едно особено усещане – че този път Шаямалан е нацелил нещо искрено и специално дълбоко в себе си, подпомогнат от феноменалното и безобразно смело изпълнение на своя главен актьор Джеймс Макавой.
Подобен беше и моят инстинкт за филма – винаги съм бил фен на оригиналността на М. Найт, винаги съм обичал клаустрофобични, хиперболизирани трилъри и винаги съм вярвал, че Джеймс Макавой е един от най-добрите и безстрашни актьори на нашето време. Затова и на 20-ти януари 2017 г. седнах в киносалона, тръпнещ от едва сдържано очакване, но и изпълнен с предпазлив страх от потенциалното разочарование.
Краят е началото е краят
„На парчета“ започва колебливо и сравнително тромаво, пристъпва плахо, подобно на създателя си, след като е бил почти буквално изкормен от критиците и публиката си в навярно най-ужасните десет години от своя живот. Но именно тази травма и болка подхранва едновременно темата и стила на филма, както и очевидната дълбока страст, с която Шаямалан подхожда към материала. От всеки кадър след началните петнадесет експозиционни минути нататък си личи колко болезнено важен е този филм за сценариста/режисьора му. Деветте мижави (за Холивуд) милиона, които са нужни на продукцията, излизат директно от джоба на М. Найт, навярно защото никое студио не е желало да поеме риска на една холивудска персона нон грата и неговата поредна изчанчена измишльотина.
След стабилната първа едночасова половина на филма, страховете ми постепенно се изпариха – гледах уверено разказана история, написана стегнато и преднамерено и очевидно отиваща целенасочено към едно много конкретно и специфично място. С все по-напрегнатото и завихрящо се действие на втората му половина, постепенно осъзнах къде е това място – някъде в света на свръхестественото. Но далеч не бях сигурен, че аз като зрител искам филмът да завива в тази посока, не бях сигурен, че все още стоя рамо до рамо със създателя му, който очевидно копнееше да ме поведе само и единствено натам. Когато неминуемо стигнахме до кулминацията на историята заедно, вече бяхме изоставили жанра на психологическия трилър и се намирахме твърдо в лоното на свръхестествения хорър. И в този момент, объркан и дезореантиран, чух това:
…и всичко се намести със съдбоносен тътен в главата ми. Придаването на нов контекст в самия край на едно произведение, който завърта на 180 градуса представата ни за всичко изгледано досега, е един от едновременно най-ефектните и най-преекспонирани похвати в изкуството, особено когато става въпрос за трилъри и хоръри. Тези наративни изненади и обрати в наше време вече са почти винаги ужасно мързеливи, предвидими или чисто и просто нелогични… и никога не са наистина оригинални. Но с „На парчета“ някак си М. Найт успя да създаде нещо едновременно абсолютно производно на нещата, дошли преди него, и нещо напълно ново и оригинално. Той създаде първото ‘скрито продължение’ и успя да го запази в тайна, за да може всеки истински негов фен да получи най-големия възможен подарък – следващата глава от историята, която е чакал толкова години, както и едно ново начало.
Травмата като суперсила
Всичко до този момент би било достатъчно, за да може този филм да се нареди до най-любимите ми кинопреживявания някога, може би дори най-любимото. Но, подобно на „Неуязвимият“, който не е просто комиксова психодрама, „На парчета“ не е просто комиксов психотрилър – той има още какво да предложи. Под слоевете така присъщи на този жанр съспенс, хипербола, тропи и обрати, филмът кърви и боли, бори се да зарасне, не иска да повтаря безнадеждните си психологически и емоционални цикли отново и отново, но няма избор. Щетата е нанесена върху неговия чувствителен създател и върху неговите чупливи персонажи и борбата с болката е безсмислена.
Но основната теза на филма е, че именно тази болка и нанесената травма води нас до следващото психическо и физическо еволюционно ниво. „На парчета“ буквално осмисля безсмисленото страдание като потенциалния път към по-висша форма на съзнание и съществуване… или поне това е фикс-идеята, в която злодеят вярва, и която шокиращо се доказва във финалните минути на филма. Но това не значи, че злодеят е морално прав. Значи само, че човешкият дух е способен да устои на всякакво изпитание, с което се сблъска, но и че човешката психика е крехка и чуплива. Духът е вечен и ще се преобразува, за да оцелее, дори и това да значи да пречупи съзнанието, за да го направи.
Да обичаш героите и злодеите си
Твърде малко хора пишат и режисират истории като М. Найт Шаямалан – при него винаги всичко е риск, опит за надскачане на неговите собствени възможности и възможностите на публиката. Много от тези рискове са катастрофални провали. Другите, като „Шесто чувство“ и „Неуязвимият“, като сърцераздирателно прелестния „Селото“ (2004) – най-добрия филм, за който светът смята, че е лош (но какво ли разбира този свят?!) – и като „На парчета“ – тези произведения са нещо ново, оригинално, дръзко и впечатляващо.
Според мен тайната се крие в огромната любов, която Шаямалан изпитва към своите разнообразни герои, злодеи и създания. Тази любов често го заслепява и го възгордява, унищожава обективността му и реалистичната му преценка за качество и добър вкус. Но ако това е цената, която той и ние трябва да платим, за да можем да изровим истинските бисери сред хаотичната маса, която е неговото постоянно набъбващо и преливащо от всевъзможни идеи творчество, тогава тази цена си заслужава. Човечеството винаги трябва да се радва на грандиозни, но оригинални и маниакално безразсъдни провали повече, отколкото на посредствени, безопасни и невдъхновени копия. И докато не се научим, седмото изкуство никога няма да порасне и да премине на следващото ниво.
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDb, Montages, Set-Jetter, Reelgood, Мontagesmagazine
