Има истории, които си заслужава да бъдат чути, стига да имаме с кого да ги споделим. Има и истории, които си заслужава да бъдат разказани между страниците на дебелите книги, грижливо подредени в нечии библиотеки. Но най-силно докосват историите, които взимат от силата на добрата книга и достигат до нас като една силна, дълбока, стискаща със същността си екранизация. Този тип разкази крият в ръкава си един здрав коз – силата да променят начина на мислене, да вдъхновят и да показват нови перспективи. Независимо дали е добра, или лоша, историята е аналогична на всяко едно пътуване – започва с първата дума или кадър и ни води през цялата амалгама от емоции и събития, докато не достигнем до края ѝ – обогатени, променени (моментно или не) и замислени.
Без значение какъв е разказвачът, магията на историите се крие в тяхната способност да създават връзки – между персонажите и читателите или зрителите, между нас и нашите собствени преживявания и емоции. Тази история е изживяна и пазена грижливо в съзнанието на Лудвиг Айзенберг (Лале Соколов) – един от малкото оцелели и дръзнали да разкажат за зверствата в лагерите на смъртта. История, в която си заслужава да се потопим и да позволим на думите и образите ѝ да оставят своя отпечатък върху нас. Защото истинските истории никога не умират. Тази е такава.
Историята на татуировчика на Аушвиц в думи и образи
„Татуировчикът на Аушвиц“ е като старинна карта, чиито символи не са просто пътеводители през географски пространства, а също така и през тъмните и бездънни пропасти на човешката душа. В този роман думите са аналогични на следите от мастилото на Лале, които оставя върху кожата на затворниците в лагера – не можеш да изгубиш своята татуировка, тя ще бъде с теб до последния ти дъх. Във вихъра от бруталните зверства на концентрационния ад, където смъртта и страданието се преливат с живота и любовта, Лале открива в себе си не само сила да оцелее, но и способността да обича, да надникне в сърцата на другите изгнаници и да внесе малко светлина в мрака на ежедневния кошмар. Със своята изключителна способност да запази човечността си в лицето на нечовешкото, той се превръща в символ на надеждата и свидетел на силата на човешката воля да преодолее невъобразимото.
Сериалът на Peacock „Татуировчикът на Аушвиц“ е удивителна разширена екранизация на страниците от една от най-вълнуващите книги през последните години. Разкрива по нов начин дълбочините на човешката драма, описани с толкова внимание и чувствителност в романа на Хедър Морис. Подобно на книгата, сериалът представя живота на Лале Соколов – мъжа с мастилото и иглата, чиито дар и умение да остави отпечатък върху кожата на милиони затворници го правят пряк свидетел на безчовечността, която цари в концентрационния лагер. Чрез своята способност да възпроизвежда толкова болезнено вярно атмосферата и душевните преживявания на героите, екранизацията не просто вдъхва нов живот и добавя художествени елементи към историята на Лале и Гита за зрителите, но също така превръща тяхната драма в нещо динамично и актуално, разкривайки както най-тъмните тайни на човешката душа, така и светлината на надеждата и човечността, които се преплитат във вихъра на войната и геноцида.
Мастилото на съдбата – любов и надежда във вихъра на тъмнината
Името на Лале Соколов ще е недостатъчно, ако не намесим и неговата избраница Гита Фурманова. „Татуировчикът на Аушвиц“ представя Лале в два времеви паралела – минало и настояще. За ролята на младия словак, служещ в окопите на лагера, е избран младият Джона-Хауър Кинг („Последният фотограф“, „Пътят към дома“) и той се справя с поверената си задача отлично. Излъчва едновременно уязвимост и неподправена сила, като съчетава деликатността на младостта си (изпратен е в Аушвиц на едва 26-годишна възраст) с тежестта на ужаса. В очите му проблясва решителност, която се преплита със страх и надежда, а всяко негово движение или жест е наситено със смисъл. В моменти на близост с Гита, актьорът предава нежността и топлината на една забранена, но неизмеримо важна любов. Когато изпълнява задълженията си като татуировчик обаче, в изражението му се чете вътрешната борба между принудата и човечността.
От другата страна на сюжета намираме оцелелия на преклонна възраст Лале (в ролята достолепният Харви Кайтел). За да остави своя завет след себе си, той се свързва с тъкмо прохождащата писателка Хедър (в ролята Мелани Лински), която се наема със задачата да опише неговата история. Думите на Лале са като дълбоко ехо от миналото, носещо мъдрост и болка, натрупани през годините. Кайтел предава тежестта на преживяното с всяко изражение и жест, като че всяка бръчка по лицето му разказва история. Неговите очи, изпълнени със спомени, блестят със смесица от тъга и несломима сила. Когато разказва за преживяванията си в Аушвиц, гласът му е тих, но изпълнен с дълбочина, напомняйки за преживените ужаси и намерената любов.
О, моята Гита!
Образът на Гита е лъч светлина, който проблясва в тъмнината на концентрационния лагер. Анна Прухняк („Без срам“, „Град 44“) предава нейния характер с изключителна деликатност и дълбочина. В лицето и очите на Гита се отразяват страх и болка, но също така и неизчерпаема надежда и любов, които я поддържат жива. В отношенията си с Лале, Гита е едновременно уязвима и силна, като всеки нежен поглед и всяка усмивка са изпълнени с обещания за съвместно бъдеще, което може би никога няма да настъпи. Нейната игра е фина и многопластова, показваща вътрешната борба между отчаянието и копнежа за свобода. Гита е символ на човешката устойчивост и любовта, която може да разцъфти дори в най-неблагоприятната почва.
Между сивите стени на Аушвиц-Биркенау
Визуално „Татуировчикът на Аушвиц“ въздейства дълбоко. Изпълнен с емоционални и тежки близки планове, обвит от мрачни и студени цветове, които отразяват безнадеждността и суровата действителност. Аушвиц се усеща като същинската жестока и дехуманизирана корона на нацистката идеология, която изсмуква човечността от човека. Охранителите и офицерите в лагера са изобразени с плашеща реалистичност, всяко тяхно действие и дума отразяват систематичното насилие и безморалност. Най-зловещите сред тях са тези, които директно взаимодействат с Лале и Гита. Заедно с минорните симфонии на Ханс Цимер и Кара Талве сериалът сглобява един жесток, умилителен и страдащ визуален пъзел за всеки, който решава да го гледа.
Миналото е тук с нас, миналото ни преследва като болно куче
С тежестта на всеки диалог или действие в своите шест епизода „Татуировчикът на Аушвиц“ напомня за неизбежната връзка между историята и личната отговорност към нея, като всяка сцена се превръща в мост към по-дълбоко разбиране на човешката съдба и възможностите за избор, които я определят. Може да поплачете, както плаках аз, може да сте ядосани, дори повече, отколкото бях аз, може да искате да си дадете почивка от гледането между всеки един сегмент, но едно е сигурно – това не е поредният разказ за един от най-тъмните периоди на едно не чак толкова далечно минало, а алегория на вечната истина за човешка воля и издръжливост. Заслужава си да се види!
Всички материали на Емма Пекова можете да намерите тук.
Снимки: IMDb, Variety, The Hollywood Reporter