Не можеш да обясниш Кармен. Тя е слънчевият лъч, разсичащ пухените, летни облаци. Тя не ходи по изсъхналата земя, а танцува. Танцува изкусително, извивайки тялото си като отровна змия, като лебедова шия. Нейните очи, съкровищници, събрали в себе си смелост и свобода, там не всеки е достоен да се вглежда. Невъзможно е да ѝ се устои, точно както на питие, след чиято глътка гърлото гори, лицето поруменява, ръцете и краката се разтреперват, а умът се изгубва в сребърна мъгла от похот и отчаяние. Ето и тези сравнения, тълкувания и описания, все опити за бягане на сляпо из безкрайните легенди за жената, облечена с аромат на смърт, не са достойни за нея. И все пак единствените способни да разказват историята ѝ са само онези, готови да се подчиняват на красотата ѝ. Решили се да я преследват из мътните улици, осветявани само от очите на бедни домове. Примирили се, че ще се изгубят и намерят из звуците на циганските песни. Това сме ние, децата, братята, съпрузите, бащите – мъжете на Кармен.

Най-новата фантазия за Кармен е на Бенджамин Милпие, дебютант в киното, но един от най-успешните хореографи и танцьори за началото на двайсет и първи век. Той се е вдъхновил от познатата история на пустинно привличане и я е преобразил в цветно и интимно бягство на двама влюбени. Изместил е времето на действие с почти сто и петдесет години, където предразсъдъците към чуждото и изкусителното са си все тъй първични, но и поривът да определиш съдбата си чрез друг човек също си остава вечно преследван. Мястото, където ще се рисуват живи картини с кръв, вече не е парещата Южна Испания, а суровата, пясъчна граница на САЩ и Мексико. 

„Чували ли сте за Карменсита?“¹

Кармен, изиграна от Мелиса Барера, няма общо с онзи образ, с който публиката е свикнала. Нито в новелата на Проспер Мериме, нито в операта на Жорж Бизе има такава ранимост, каквото Бенджамин Милпие ѝ е дал. Много по-въздържана е, без да ѝ се отнема свирепата поквара, която я преследва неотлъчно. Онази Кармен, очаквана от зрителя, е по-възможно да се намери в героинята на Роси де Палма – мистериозна, привлекателна като опиат и с вродено самочувствие, нейните стъпки получават вниманието на цялата стая. Тази промяна не само в историята, ами и в характера на Кармен, е доста смела, отблъскваща консервативните мисли в киносалона, но съвсем типична за някого, взел един символ и решил се да го обогати. 

Танцът в „Кармен“ (2023) е експресивен, с камера, която не се вдига над изпълнителите, а прави наблюдаващия част от тях. По това си личи, че Милпие е дебютант – малко опитни режисьори биха се осмелили да засенчат целостта на хореографията, за сметка на усещането. Душата напуска тялото и го оставя да се предаде на музиката. Такъв е танцът в тази интерпретация. Той е онова, което не може да се изговори от героите, а трябва да се покаже, да се види, да се почувства. Много често се прескача в халюцинации, сънища и видения, за да се помирише задушаващ въздух на неизживяно минало. То е останало назад, но постоянно застига жертвите си, пропилели го. И техният импулс да изчезнат или да са преследвани е резултат от недостиг на спомени. Без да знаят кои са, останали с усещането за пропилени години в безцелно тичане. Е, след срещата си Кармен и Ейдън – новата ѝ изгора – искрите са пламнали, изпепеляват всяко съмнение и всяка друга среща от похабеното време в търсене.

„Те са способни да запалят цял град, за да си спестят месец затвор“

Ейдън, в чиято роля е Пол Мескал, не е мъжът, с когото Кармен е попадала в една история. Той е чувствителен, силен, но я няма онази импулсивност и прибързаност в действията му. Не е подвластен на Кармен във филма на Милпие, далеч по-разумно се държи, отколкото отношенията му с девойката предполагат. Буйният му характер си проличава чак в разкошно заснетия ръкопашен бой накрая, когато демонстрира мощта на своята физика. Иначе преди това е само загатнато за потенциала му. Ейдън е тъкмо върнал се от война, от която не е оставил белези по тялото си, а ги е натикал в главата си и те му шепнат, приканят го да се върне обратно там, откъдето е дошъл. Дали е убиецът, в какъвто се превръща всеки мъж, проявил слабост към Кармен? Не съвсем. Неговото насилие не е изблик на отчаяние, на желание за доминация или доказване, то е срамен белег, невъзможен за скриване.

Танцът е изкушение, доказателството за красотата на една жена. Боят – силата на един мъж. Но това, което те двете носят за околните, е срам поради надмощието на онези, умеещи да покваряват или побеждават. Наблюдаващите само могат да се възхищават и да стоят в сянка. Такава е и любовта между Кармен и Ейдан – няма я играта на привличане и отблъскване; на непокорност и лоялност – тази връзка е узрял плод на гнило, крехко дърво. Музиката, дело на Никълъс Брител („Ако Бийл Стрийт можеше да говори“, „Лунна светлина“), звучи така, сякаш ангели над двамата главни герои са подали глави и надничат, пеейки; приканвайки тези лунни деца възможно най-скоро да се приберат там, откъдето са били спуснати. 

„…улови сърцето ми в мрежата си“

„Кармен“ (2023) няма допирни точки с нито една предишна интерпретация за прословутата жена, преобразила поколения фантазьори. Същото обаче може да се каже и за големите, открояващите се идеи, обладали бронзовата ѝ фигура. Кармен си остава вечна загадка, търсена от всеки, намирана от малцина. И дори тогава, когато уж бъде хваната, тя съумява да се отскубне. Защото всяко наше движение е било просто трепване на ръката ѝ. Невнимателно разсейване, колкото да ни позволи да се приближим, да я погледаме, да се влюбим и след това да си тръгне с шумния си, пламтящ като дърво в камина, смях. За да може ние, нейните деца, братя, съпрузи и бащи, оплетени в конци, да продължаваме и занапред да разказваме за нея. За Кармен. За веещите ѝ се като ветрило коси. За дяволитото, димящо в очите ѝ. За червеното, пламтящо на устните ѝ.

__________

1. Всички цитати са взети от новелата на Проспер Мериме. ↩︎

Всички текстове на Момчил Драганов може да намерите тук.

Снимки: Carmen