Малък градски театър има много събрани скъпоценни камъни, но един от тях сия силно и е поставен върху бурето на своето име. Георги Кацарски завършва НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов и освен на театралната сцена, зрителите също могат да го видят като Тихомир в телевизионния сериал „Отдел Издирване“ и в ролята на Любомир в „Мен не ме мислете“. Ключови компоненти при избора на 7 любими заглавия за него са музиката и нейното въздействие, актьорската игра и посланията, които ще се загнездят в душите ни, много след като приключим срещата си с даден филм.

Ако искате да опознаете Георги Кацарски през призмата на кинозрител, то тогава прочетете следващите седем филмови заглавия в рубриката ни „7 любими“.

_____

THE LOBSTER – РЕЖ. ЙОРГОС ЛАНТИМОС

Авангардният антиутопичен филм „Омарът“ разглежда едно предполагаемо бъдеще. Сюжетът се разгръща в свят, в който хората, които не са намерили своя партньор, биват изпратени в специален хотел. В рамките на 45 дни те имат задачата да намерят своя спътник в живота. Ако не го направят, ги чака трансформация. „Омарът“ експериментаторски коментира важността на партньорските отношения и кое прави човекът в животно и животното в човек.

Гледах този филм, когато бях студент в НАТФИЗ, и ми направи много силно впечатление, защото представя обществото. Макар че „Омарът“ се развива сюжетно с фикционално общество и порядки, те много наподобяват нашите собствени. Така се засяга искрено и истински една интимна част от човешкото съществуване – любовта в генерален контекст. Гледайки филма, можем да си кажем „О, не, това на нас никога не може да ни се случи“, но вникнем ли между редовете му, виждаме какво ни налага обществото, с което живеем. Залепените социални етикети ни превръщат в животни и това в „Омарът“ е представено символично. Подсъзнателният елемент, който филмът изгражда, е базиран на принципа на огледалото, което отразява нас самите, както и срещите с тези срещу нас.

НЕЛЮБОВЬ – РЕЖ. АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ

По особен и колоритен начин Андрей Звягинцев коментира сложността на човешките взаимодействия, ограничени в рамките на едно семейно ядро. Представя се семейство, в което родителите преживяват разлом в емоционален спектър и намират утеха в нови партньори. Единственствената допирателна в разединението на партньорите се оказва изчезването на собственото им дете.

Когато гледах „Нелюбовь“, се разчуствах силно, защото засяга социалното и чисто психологическо ниво на човешкото съзнание. Това е свързано с чистия инстинкт на човека, емоцията му и всичко това, което се случва около нас. Хареса ми как Андрей Звягинцев режисира филма, вижда се как съвременният човек и съвременните родители по някакъв начин са се увълчили. Развитието на егото има няколко стадия – има едно здравословно его, което е добре да притежаваме. То ни защитава, но в днешно време е силно преекспонирано и заема централно място в нашето битие. Филмът е докосващ, защото същевременно усещаме страданието на майката, но след това то бива тотално забравено. Интересното беше, че двамата родители продължиха да съжителстват заедно, отвъд любовните афери и разочарования, и сякаш детето е просто мираж, даденост. Това, което виждаме в „Нелюбовь“, обобщава и засилената липса на духовност у хората.

А̀ГА – РЕЖ. МИЛКО ЛАЗАРОВ

Българският игрален филм „А̀га“ ни препраща към студената пустош. Режисьорът Милко Лазаров запознава зрителите със семейството на Нанук и Седна. Не след дълго дъщеря им Ага изчезва и бащата посвещава своето време в изпълнение на единственото им съкровено желание – да открият момичето.

Радвам се искрено, че имаме филм от такъв порядък, защото смятам, че „Ага“ е гордостта на съвременното българско кино. Надявам се силно Милко Лазаров да продължи да прави толкова висококачествени филми. „Ага“ разчувства силно всеки един зрител, включително не подмина и мен. Това е един от малкото филми, които са способни да ме завладеят по подобен начин. Той получи заслужената си слава, но може би ние, българите, не сме готови за такъв тип кино. Не е свързано с това, че сме балканци или харесване на лековато кино. Киното има силата да пречисти самите нас, докъдето ние не сме способни да се докоснем. Според мен „Ага“ е на това място в моята класация заради начина на заснемане, звуковото оформление, чистата и спретната игра на актьорите и добре изпипания сценарий. Такъв тип филми много разчитат на средата, в която ще успеят да потопят зрителя, а ако не успеят – „Ага“ ще остане в съзнанието на хората с кадрите на хора, които живеят в студената ледена пустош.

THE ADVENTURES OF PICASSO – РЕЖ. ТЕЙГ ДАНИЕЛСОН

Шведският режисьор Тейг Даниелсон избира да се концентрира върху една бележита фигура в изобразителното изкуство – испанския художник и скулптор Пабло Пикасо. „Приключенията на Пикасо“ е базиран върху историята на живота му, като представя серия от срещи, ситуации и действия, без да ги коментира или осъжда.

Привличе ме с полиглотията, която притежава. „Приключенията на Пикасо“ е страхотна комедия и голям абсурд, като се има предвид годината му на излизане – 1978. Макар да се базира на историята за живота на испанския художник, тук не можем да намерим нито доза присмех, нито доза критика. Този филм е вълнуващ, защото съчетава интересен многопластов жанр, който може както да разсмее зрителя, така и да го разплаче. Освен това е много жив и много бързо се развива. Интересна и привличаща е актьорската игра – виждаме абсолютната сериозност в този абсурд. „Приключенията на Пикасо“ разказва за твореца по красив начин и през положителната гледна точка.

ДАМИ КАНЯТ – РЕЖ. ИВАН АНДОНОВ

Базирайки се на романа на Георги Мишев, българската комедия „Дами канят“ разглежда живота на чаровния инструктор Яким (в ролята е бележитият Стефан Данаилов). Тръгвайки по пътя на любовните авантюри след своя развод, той попада на различни ситуации и инциденти, които са предизвикани от загубилите ума и дума по него жени.

„Дами канят“ привлича не само с харизматичното присъствие на проф. Стефан Данаилов, но и с присъствието на още емблематични за българската сцена актриси – Невена Коканова, Цветана Манева, Мариана Димитрова и други. Филмът сам по себе си е симпатичен и като една стара българска лента е лежерен, забавен и приятен. „Дами канят“ се превръща в една своеобразна емблема на българското кино. Избрах го не само заради категоричното присъствие на Мастера в главна роля, която изиграва по един симпатично-рефлективен начин, както несъмнено умее.

INTERSTELLAR – РЕЖ. КРИСТОФЪР НОЛАН

Научнофантастичният филм на Кристофър Нолан „Интерстелар“ се позовава на едно близко бъдеще на планетата, повредено от множество кризи и природни катаглизми с агинизираща липса на хранителни запази. Eкипът – останала част от космическата агенция НАСА, се впуска в приключението по намирането на нов ненакърнен дом за човешкото съсловие в рамките на една далечна галактика.

Аз съм изключително голям фен на Матю Макконъхи – той е много харизматичен с мъжкарския си вид. Всеки един мъж притежава силата, твърдостта, но има и една нежна, ранима, чувствителна черта. В „Интерстелар“ Макконъхи показва и двете страни на душата си. Филмът ме спечели заради завладяващата история, която пресъздава пред зрителя. Засяга една интересна тематика, която в момента физиката започва да изследва и по-сериозно да развива – поглед към времето и пространството, като в един момент може да се окаже, че теорията на Айнщайн не е правилна. Всъщност „Интерстелар“ е приказен и спокойно може да бъде наречен филм за историята. Олицетворение на една фантастика, на една чудесна история, на един силен човек и неговото желание да стигне отвъд пределите на Вселената. Въвлечени сме в неизбежния цикъл на природата и рядко отделяме внимание на това как прекарваме времето си тук и сега. Вместо постоянно да се целим нагоре към звездите, имаме хубаво напомняне от „Интерстелар“, че е добре да оценим това, което ни заобикаля тук и да го изследваме по-обстойно.

A PIGEON SAT ON A BRANCH REFLECTING ON EXISTENCE – РЕЖ. РОЙ АНДЕРСОН

Завръщайки се към абсурда и ужаса, Рой Андерсон ни представя своята реалистична черна комедия „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“. Смесвайки черен хумор и шок, филмът прецизно ни превежда през фантазията до размишленията над човешкото безсилие и личностна безчовечност. Завършекът на сюжетните линии е допълнен от крайното осъждане на зашеметяващата липса на съпричастност.

Норвежкият режисьор Рой Андерсон ми е любим заради експериментаторския му вкус и нестандартното кино, което произвежда. „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“ ме впечатли със самата си етюдна форма, концепция, кинематография, дори на моменти повтарящите се фрази и статични кадри. Декорите са изпипани до най-малкия детайл, както и всяко едно отправено послание е важно и свързано с всеобщото човешко битие. Когато го изгледах за пръв път, бях озадачен колко ми хареса и колко напълни душата ми със своя модернистичен и нестандартен стил. Една истинска среща, която заразява зрителя и го кара да иска да повтаря гледането на „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“ отново и отново.

Всички гости на рубриката “7 любими” вижте тук.

Снимки: IMDb