„Семейство Фейбълман“, за който тепърва ще се говори все повече с приближаването на наградите Оскар, е полуавтобиографичен филм на Стивън Спилбърг. Не бива обаче да се очакват сцени, свързани с правенето на класики като „Челюсти“, „Извънземното“ или „Джурасик парк“ (за интересуващите се от тях, може да гледате документалния филм „Спилбърг“ от 2017 г.). Историята проследява израстването на млад режисьор от първата му прожекция в компанията на родителите му, а след това опитите да претвори магията вкъщи с малкото подръчни материали. След завършването си, напук на всички несигурности, младежът се отдава изцяло на страстта си.
Ако това ви звучи все още неубедително, ще ви дадем 5 причини да отидете в залата и да се насладите на едно от кино събитията тази година!
#1. Това е филм за КИНО
„Семейство Фейбълман“ не изобилства от специални ефекти или пък множество зашеметяващи кадри, но в сърцевината на историята му стои любовта на едно момче към киното. Ще успеете да разберете тези чувства на главния герой, ако не решите да изчакате филмът да излезе по стрийминг платформа, а отидете на кино! Тази магия, която бива описвана – колективното съпреживяване, различните реакции, вълнението преди и след прожекцията… Ако щете, включете и комфорта на седалките и миризмата на топли пуканки, такова удоволствие не може да бъде намерено никъде другаде, освен в голямата зала пред огромния екран.
#2. Историята е лична
Това вероятно е отправната точка за написването на сценария – „Разкажи нещо честно“. Макар да звучи парадоксално, колкото по-интимен е сюжетът, толкова по-вероятно е да успее да докосне повече хора.
В случая на „Семейство Фейбълман“ образите за припознаване са навсякъде – дали ще е бащата, опитващ се да изхрани семейството си, работейки неуморно с очакване да получи подкрепа отсреща; грижовната майка, стараеща се да вдъхновява и подкрепя всяко начинание на децата си, независимо дълбокото нещастие в нея; или детето, гонещо своите амбиции и желания да опровергае очакванията за провал.
Като зрители можем да открием поне малко от себе си в тези герои, техните тревоги и успехи са присъствали под една или друга форма и в нашия живот. Спилбърг е използвал част от своите собствени възходи и падения от юношеството си, но те са универсални и ще ни се сторят познати, дори да не сме свързани с историята.
#3. Мишел Уилямс и Пол Дано
Големите звезди, открояващи се над всички останали, се крият безспорно в ролята на майката, Мици, и бащата, Бърт. Две роли, които ни карат да гледаме в противоположни посоки. Дори често да сменят позициите си, все се откроява кой застава на страната на доброто и кой – на лошото според техните разбирания. Ала най-голямото постижение на Мишел Уилямс и Пол Дано е, че успяват да стигнат до средата, което не позволява на зрителя да взима страна. Вместо това може лесно да се обясни и дори оправдае поведението на двамата, както и подбудите и причините за грешките, които ще допуснат в бъдеще. Така Спилбърг успява да им придаде реален вид и действията им предизвикват емоции, без да са провокирани – разочарование, гняв, тъга ескалират в предателство.
Тези отношения обаче си остават човешки, а не „написани като за кино“. Мишел Уилямс прави роля, която ще бъде изучавана. Мици е персонаж, достоен за пиеса на Тенеси Уилямс, изключително ранима, привлекателна, наивна, обичлива, отказала се от мечтите си, защото е избрала да намери своя житейски смисъл, бидейки родител. Или поне така си е мислела. Нейният съпруг Бърт е пример за добрия американски баща, разчитащ, че положените усилия в работата му ще допринесат както за кариерното развитие, така и за спокойствието у дома. Още в първите минути обаче се открояват различията между него и половинката му, но с напредване на времето Пол Дано успява да заслужи подкрепа от публиката и се изравнява с образа на Мишел Уилямс.
#4. Спилбърг се завърна!
Двайсет и първи век за Спилбърг не е това, което 90-те му обещаваха. Като изключим „Хвани ме, ако можеш“, останалата част от филмографията му след „Спасяването на редник Райън“ се редува с посредствени заглавия и такива, които не се запомнят особено. Само дето миналата година излезе „Уестсайдска история“, римейк, който надмина оригинала в много отношения и се превърна в същинска съвременна класика. Тогава се загатна, че може би нещо още по-добро тепърва предстои.
За сценария на „Семейство Фейбълман“ Спилбърг е получил помощ от стар познайник – Тони Кушнер (работили над „Мюнхен“, „Линкълн“ и споменатия горе на два пъти – „Уестсайдска история“). Заедно намират подходящия времеви период за това любовно писмо към киното и детството. На много места е можело да се сложи финалният надпис, преди да получим окончателния достоен завършек. Два часа и половина би звучало много за съвременния зрител, но няма сцена, която да изглежда излишна. Спилбърг със „Семейство Фейбълман“ отива там, където досега не е бил – в по-трудната част от миналото си, изправяйки се срещу необяснимия детински срам в комбинация с тинейджърската дилема за бъдещето.
#5. Ще си тръгнете от киносалона вдъхновени
„Семейство Фейбълман“ е едно емоционално влакче, което няма да ви качи нависоко и спусне внезапно, нито пък да ви отегчи по време на дългото пътуване. По-скоро ще ви напомни кое е важното в живота, без да ви спира дъха – и преди сте чували думите, които ще излязат от тонколоните над вас, и преди сте срещали семейства, чиито членове гледат в различни посоки. Онова, което филмът на Спилбърг ще ви предложи обаче, е суров, откровен поглед върху формирането на човешката идентичност и характер. И оказва се, то не се случва със завършването на училище, следването в университет, ходенето на работа или постигането на задоволяващи егото успехи. Вместо това посланието на Спилбърг ще ни накара да направим една дълбока ретроспекция, да се обърнем назад във времето и видим каква следа сме оставили зад гърба си.
