Стивън Кинг разбира от ужаси. Както и от разбити семейства. Всъщност Стивън Кинг разбира от доста работи. Много повече, отколкото голяма част от снизходителните читатели на „висока литература“ дори предполагат. Той разбира от приятелство, от невинност, от любов, от травма, от слабост, от загуба, от родители и от деца, от живот и от смърт. На пръв поглед изглежда невпечатляващо да разбираш от това, което ни съпътства постоянно през малкото ни дни на тази Земя, но ако беше толкова просто, всички щяхме да знаем и да можем всичко, да се разбираме постоянно, да се обичаме безусловно и най-важното – да сме истински щастливи. Нещо, което малцина са. Така че, да, Стивън Кинг разбира от едно-две неща и много обича да говори и да пише за тях. Нека да видим кои са те в този случай, но преди това…

… какво ще кажете за малко предистория?

В последно време Холивуд отново се присети за „краля на ужаса“ и неговото монументално по обем творчество и затова тази година получаваме поредната адаптация по един от неговите ранни разкази. Написан още през 1973 година, докато Кинг е все още напълно незнайно име, което ще избухне само година по-късно с дебютния си роман „Кери“, „Торбалан“ е семпъл, ударен и неприятен, но не особено наситен със стойностна тематика разказ, тъй като Кинг тепърва е опипвал почвата на това, което ще го вълнува като човек и творец през останалата част от кариерата му. Най-новият филм по негова история е по-скоро спиритуална адаптация на квинтесенцията на автора (която той разгръща изцяло с последвалите класическите романи, новели и разкази), отколкото директна адаптация на оригиналната фабула. Всъщност историята на филма „Торбалан“ започва горе-долу там, където тази на разказа приключва…

… с Лестър Билингс, изтерзания протагонист на краткия разказ, влизащ в кабинета на психотерапевт. Изигран от винаги превъртелия и винаги превъзходен Дейвид Дастмалчиан (ставали сте свидетели на налудничавото му лице в „Затворници“ и „Отрядът самоубийци“), Лестър избира не просто какъв да е терапевт, а току-що загубилия съпругата си баща на две момичета (Крис Месина, прекрасен в „Отворени рани“ и съвсем наскоро във „Въздушния“). Причината за това е много проста – Лестър също е изгубил значителна част от семейството си и копнее да бъде разбран от себеподобен, но и се надява, че ужасната история, която има да разкаже на д-р Уил Харпър, няма да провокира у него същото, което е провокирало досега в други – да бъде възприет като опасен луд. Естествено, случва се именно това и последната надежда на Лестър за някакво спасение от мрака, който го гони, е смазана под страха на един самотен баща и рационализацията на един доктор.

Какво означават всъщност ужасите на Кинг?

Тук стигаме до момента, в който трябва да разберем какво точно представляват страшните истории на Стивън Кинг в същината си, за да осмислим кое точно ги прави истински страшни. Нека вземем за пример „Сиянието“, което е историята на един слаб и алкохолизиран баща с тежко детство, подлуден и изманипулиран от злонамерен хотел да се опита да убие жена си и детето си. „Гробище за домашни любимци“ пък е историята на семейство, което (не) се справя с концепцията за смъртта по няколко различни начина, след като ги сполетява немислима трагедия – смъртта на дете. Естествено, бащата на семейството играе ключова роля в падението му.

Хайде, нека да вземем още една, последна книга от дълбините на тъмния рафт, да издухаме прахта от корицата и да прочетем заглавието – „Тъмната половина“ – където писател, съпруг и баща се отдава на, познахте, тъмната си половина, за да пише изпълнени с насилие и гняв, изключително добре продаващи се романи… до момента, в който тази втора част от него не се сдобива със собствен живот. Мисля, че е повече от ясно какво държи Стивън Кинг буден нощем. Не всички негови книги се занимават с неспособността на един баща да се погрижи по всички възможни начини за семейството си (което е навярно най-големият страх на писателя, самият той – любящ съпруг и баща на три деца), но почти всички говорят за щетата, която семейството нанася само на себе си или вече е нанесло на порасналите си потомци. Което ни води обратно към…

… основната тема, която извисява „Торбалан“ до нещо повече от поредния свръхестествен хорър за тийнейджъри, които да се натискат на последния ред и да не внимават в сюжета, за да могат на излизане от киносалона да изтърсят заветното „Егати тъпия филм!“ – превъзмогването на травмата от смъртта на една съпруга и една майка. Въпросът как се справяш с нещо толкова тежко е ключовият проблем, който тормози съзнанията на създателите на филма (режисьора Роб Савидж и сценаристите Скот Бек и Брайън Уудс) и въпреки че логичният отговор може да изглежда прост и потискащ, истината е, че животът на всяко семейство трябва да продължи, дори след подобна непреодолима смърт.

Чудовището на филма, което дебне в мрака и напада само уязвими семейства, които наскоро са били сполетени от трагедия, се превръща в удобна метафора за неразрешените и неразрешими проблеми, които водят до унищожаването на това семейство отвътре-навън. Подобен маниер в третирането на хоръра напоследък се наблюдава все по-често, било то в превъзходния „Вещицата“ на Робърт Егърс, крайния „Наследствено“ на Ари Астър или моя личен фаворит – десетсерийния ревизионистки шедьовър на Майк Фланаган „Обсебването на Хил Хаус“.

Какво липсва на „Торбалан“, за да бъде истински добър?

Основните похвати на този тип филми на ужасите, които дълбаят в психологията на индивида, но и на човека в контекста на неговото семейство, са по-различни от стандартните, до болка познати трикове, които 80% от представителите на жанра храносмилат удобно и изплюват наготово обратно в зеещите за евтина тръпка усти на невзискателната публика. Ако зрителят не изисква нещо повече от абсолютния минимум, никога няма да го получи, и докато всяка година продължаваме да си даваме парите за все същия филм за екзорсизъм, но с ново заглавие (въпреки че единственият подобен филм, който има смисъл да съществува, беше вече създаден през 1973 година и никой никога не се е докосвал дори за миг до гениалността му), хорър жанрът и неговите фенове неминуемо ще страдат. И има много проста причина за това – „Екзорсистът“ е филм за ужаса на една преуморена майка, за покваряването на едно невинно дете и за разрушаването на едно крехко семейство. Звучи ли ви познато? „Екзорсистът на Папата“, от друга страна, е филм за ужаса от безобразния италиански акцент на Ръсел Кроу. Вие преценете кое е по-смразяващото, за мен е непосилно.

Създателите на „Торбалан“ разбират всичко това. Те са гледали правилните филми и знаят много добре как да конструират съспенс сцена, без да разчитат на стряскането на публиката с изскачащи от нищото котки, резки шумове и оглушителни, изпиляващи нервите цигулки. Те умеят да крият (първоначално) невпечатляващия дизайн на своето създание в сенките за максимум ефект и разбират търпението, което е нужно, за да придърпаш емоционално публиката към трагедията на своите персонажи. Затова и първите 30 минути на филма са отделени именно на така ключовата емпатия – прекарай време с това семейство, усети динамиката им, предположи как всеки от тях се чувства след загубата на най-важния за запазването на целостта му член. Но въпреки умелата режисура и ефектната, но ненатрапчива операторска работа, която използва множество различни и забавни начини (обикновено свързани със светлинни източници) да покаже или скрие чудовището, „Торбалан“ има един фатален недостатък, който е способен да спъне всеки един филм, независимо колко талантливи са създателите му…

… и това е и винаги ще бъде сценарият. Въпреки харизматичните и способни актьори, чиито имена може би не знаем, но чиито лица сме виждали в други качествени хорър/съспенс заглавия (Софи Тачър е страхотна като младата Джулиет Луис в „Йелоуджакетс“, мъничката Вивиен Лира Блеър е едно от малкото добри неща в „Кутия за птици“, а Марин Айрланд е на практика инди-хорър ветеран с няколко подобни филма зад гърба си), когато историята, която разказваш, е клиширана и твърде позната, никое изпълнение не може да извади филма от мътилката на посредствеността.

Какво е заключението от всичко това?

С риск да противореча на предишния абзац, все пак ще кажа, че изпитах искрено, ако и да беше мимолетно удоволствие от краткия час и половина, прекаран в компанията на „Торбалан“. Естетиката на филма е премерена и премислена, историята, която ни е разказана, е почувствана от създателите, въпреки че ни е до болка позната, и в края на краищата си личи, че това е филм, роден от любов и страст към киното, от идеята да продължиш една уж завършена история (което често е огромно изкушение и за мен), а не продукт, производен на корпоративен цинизъм. Винаги ще имам време и място в главата, в ежедневието и на празния си лист хартия за подобни филми.

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, MyVue