Споделяме ви един приятен разговор със Светослав Драганов в деня на официалната премиера на филма “Смирен” – дебюта му в игралното кино след години, отдадени изцяло на документалистиката. Кариерата му включва заглавия като “Децата на дружбата”, “Живот почти прекрасен” и “Град на мечти”. Драганов е и копродуцент на представената на „Берлинале“ драма „Жалейка“ (2016) на Елица Петкова. Преподава документално кино в Нов български университет.

Първият му игрален филм – “Смирен” представя реалистичното и комичното в два дни от живота на документален режисьор, който, забравил семейството си, отдава всички свои сили, за да завърши филм за трагичната връзка между монах и неговата майка. Премиерата на “Смирен” е на 10 февруари, а екипът на филма тръгва на турне из шест града в страната.

“Смирен” е Вашият дебют в игралното кино, като досега сте се занимавали с документалистика. Какво ви провокира да преминете към игралното кино?

Това, че исках да разкажа точно тази история – за живота на един документалист. В документалните си филми съм снимал драматичните ситуации на хората, но този път реших да се обърна към драматичното в живота на човека, който е от другата страна на камерата.

Доколко тази история за живота на един документален режисьор е автобиографична?

Има много такива елементи, но за мен цялото създаване на филма беше приятна самоиронична игра. Филмът не е направен да се гледа само от хора, интересуващи се от документално кино. Той е по-скоро за един човек, който се опитва да създава и какво се случва междувременно в живота му.

Правенето на автобиографичен филм е много лично. Как се предприема такава стъпка?

Лично преживяване е и ми е интересно как хората реагират на него. Всеки човек иска по някакъв начин да прикрие нещата в живота си, които са нелицеприятни, а моята идея беше да извадя тези неща наяве. И това да стане по забавен начин.

Каква е разликата в създаването на документален и игрален филм?

Разликите са по-скоро технически. На първо място, в един документален филм екипът е много по-малък. Има някакво интересно събитие и ние следваме герой и неговото развитие чрез случките в живота му. А понякога просто искаме да чуем какво има да каже. Събираме материали, които разкриват драматичните ситуации в битието на човек или група хора. Докато в игралното кино заснемането е много по-структурирано, с ясен план какво точно трябва да се направи. Позволени са импровизации, но в рамките на сценария.

Как решихте, че точно Христо Петков трябва да Ви изиграе?

Запознанството ни беше много важно, защото така намерих актьора, който исках да изиграе този типаж. Всеки от участниците във филма е по някакъв начин близък до мен или съм искал да работя с него през годините, дори Сашо Роман, който винаги ми е бил интересен.

Споменавате Сашо Роман – за филма има създадена песен, която той изпълнява. Това как се случи?

Песента всъщност е стара. Борис Чангъров – мой приятел и композитор на част от документалните ми филми, записа демо албум преди вече над 20 години, който ми е много любим, и тази песен е от там. Направихме ѝ нов аранжимент за Сашо Роман, който я изпя за филма.

Докато гледах “Смирен” и слушах отзивите в залата, бързо стана ясно, че дъщерята на главния герой е може би най-харесваният персонаж. Имаше много реакции на всяка сцена, в която тя участва, но не толкова заради детската й миловидност, колкото заради това, че е огнен тийнейджър. Какво означава нейният герой за Вас?

Да! (смее се) Ами тя е моята голяма дъщеря Яна и единственият герой, който играе наистина себе си.

Колко време отне създаването на “Смирен”?

От възникването на идеята може би пет години и половина. Финалният вариант всъщност е повлиян от COVID пандемията. Снимахме го през пролетта на 2019 г., монтирахме го до края на годината и го завършихме през март 2020 г. Постпродукцията му беше направена в Румъния и успяхме да го гледаме в Дома на киното след разхлабването на мерките през юни. В един момент започнах да го премонтирам, докато все още всичко беше затворено. Създаването на филми стана много разтеглено във времето, премиерата на “Смирен” беше на София Филм Фест през март 2022 г., а тръгва по кината почти година по-късно.

Освен че се занимавате със създаване на филми, преподавате документално кино в Нов български университет. Имате ли някакви наблюдения дали “новото поколение” гледа филми по различен начин?

Не мога да генерализирам така. Документалното кино е малко по-различно и зрителите в България нямат много къде да го гледат, трябва да го търсят специално. Напоследък нещата започват да се променят – предлагат се интересни документални филми в HBO, Netflix, но за съжаление доста добри филми все още не могат да достигнат до зрителите. Има млади хора в България, които се интересуват от документалистика, не са много, но се надявам да стават все повече. Моята работа е да запаля интерес към този вид кино, както моята преподавателка Юлия Кънчева навремето ми показа, че документалното кино не отстъпва на игралното като въздействие.

Работите с младежи и в рамките на работилница за документално кино по време на Родопи филм фест. Там е създаден и късометражният филм “Може и нищо общо да няма”, който е част от финалистите в конкурса за български късометражен филм на София Филм Фест. Каква е историята зад него?

От години работя с ученици, помагам им да правят филми. Няколко са от Френския лицей “Виктор Юго”, а по програми съм работил и с ученици от Пазарджик, Кюстендил. В този филм студентите видяха, че трябва да са отворени за промени. Имаш една идея, но изведнъж се ражда друга и просто трябва да се втурнеш и да я хванеш. В документалното кино има много повече джаз, отколкото в игралното.

В края на разговора ни искам да попитам – следващият Ви проект игрален или документален е?

И двете. От няколко години правя документален филм „Снежа и Франц“ – там съм режисьор и продуцент. Пиша игрален филм с актрисата Мирослава Гоговска, която играе съпругата на главния герой в “Смирен”. Освен това работя с моя студент Елена Стойчева по документалния ѝ дебют “Елена в Делейна”.

Интервюто проведе Ваня Гривова

Снимки: Facebook