В първото извънконкурсно събитие на Sofia Short Fest 2025 се проведе един откровен и практически полезен разговор за това накъде се движи дистрибуцията на късометражното кино. В панела участваха режисьорът и продуцент Любо Йончев, продуцентът Симеон Цончев и основателят на Кинематограф Юлиан Спасов.
Юлиан: В началото, преди всичко, трябва да попитам: има ли надежда за късото кино?
Любо: Има! Платформи като Netflix или Max балансират все повече съдържанието си с късо кино, минисериали и т.н. Една от най-ценените характеристики е възможността късометражното кино да предложи 5 различни истории за час и половина от различни държави и с различни стилове. Все повече млади хора се ориентират към късометражния формат, защото става все по-достъпно за правене.
Симеон: Има потенциал, късометражните филми неизменно са част от пътя на един режисьор. По-нататък в развитието си след пълнометражния филм той се връща отново към късото кино, защото винаги ще има нужда от разказване на кратки истории. Като има нужда, има и начин. Преди години беше по-трудно, но сме се справяли. Сега, когато е по-достъпно, не виждам защо да е обратното. Кинематограф дава поле за изява на късометражното кино. Ще споделя една практика в чужбина – в Испания още преди 14 години по обществената телевизия имаше предаването „Метрополис“ – всеки месец програмираха късометражни филми. Стигнали са до извода, че трябва да има къси филми и те да се гледат на малкия екран. Тук все още никоя една телевизия не е стигнала до това решение. В кината по фестивалите основно се прожектират такива панели.
Юлиан: Каква е първата стъпка, с която започваш, когато правиш късометражен филм?
Симеон: Идеята е първото. Филмът е като едно дете. То се ражда като final cut, но това дете нататък трябва да бъде обгрижвано. Ако няма грижи, не може да продължи. Има продуценти, които слагат филмите в едно чекмедже и накрая ги скриват там. Филмите трябва да видят бял свят, започва къртовски труд от самото начало.
Любо: С развитието на индустрията и фестивалите в последните години, нещата се преобърнаха. Филмите, които присъстват на фестивали, са филмите, които на сценарно ниво са представени в различни форуми. Започнах да разпространявам късометражни филми още през 2015 г., когато дори не знаех за битката между дистрибуторите. Изпращах филми по фестивали и те не бяха селектирани, защото никой не знаеше предварително за тези филми и неговите създатели. Ако не беше с огромен продуцент или режисьор, нещата не се случваха. С годините осъзнах, че за да е успешен филмът, трябва да е промотиран на ниво сценарий. За мен това е пътят за късометражните филми – да намират дистрибутори и своята публика още в зародиш. Ако сме от малка държава без голяма подкрепа от държава, шансът за забелязване е нулев. „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ е започнат като хърватски проект, обръщат се към Катя Тричкова за копродуцент и чак след това се включват Франция и Словения – като участва Франция, филмът се включва в Кан. Всичко е в контактите.
Юлиан: Ако един филм влезе в един пакет за разпространение, какъв е достъпът до публиката?
Любо: Успехът е между 5 и 15% във фестивалите. От 100 фестивала максимум до 15 може да бъде селектиран. Ако фестивалът не е известен, няма смисъл да го пращате – не носи точки за кандидатстването в бъдеще, не носи средства, а и много висок клас фестивали имат задължителен статус за премиера. Ако го пуснеш на първата Златна роза, ще пропуснеш Кан, Берлин и т.н. Не се правят премиери на локално ниво. Разбива се така идеята. Фестивалите у нас не са на ниво да изстрелят филма на световната сцена. Такива фестивали са много малко и се категоризират в три списъка.Първи списък – Оскарите; втори списък – ЕФА; третият – БАФТИ. Това са списъците с най-престижите фестивали в света. Ако е селектиран на някой от тях, е много по-лесно да се гради път нагоре, а не надолу.
Юлиан: Разпространението значи е повече политика на мениджмънт, отколкото за качества на филма?
Любо: Политиката е до голяма степен във фестивалното разпространение. Но преди, като бях селектор на Тирана през 2017 г., още не беше Oscar qualifying festival, попитах защо на Балканите отсъства такъв фестивал. Тогава TIFF нямаше кой знае какви изкисвания за качества, в момента, в който станаха квалифициращ фестивал, от Академията изпратиха списък с качества, които филмът трябва да притежава, за да бъде въобще допуснат. В големите фестивали техническите изисквания са по-важната част, за разлика от драматургията. Ако искате филмът да е успешен, трябва да бъде на големите фестивали. За да е там, трябва да е технически издържан. За да е такъв, трябва да има добър продуцент. Историята е важна, но не е най-важната. На финансовата комисията на НФЦ ми зададоха веднъж въпроса „Защо толкова пари отделяте за камера?“, „Защото е важна картината“. Ако не е, отива в чекмеджето, защото няма да отговаря на редица критерии.
Симеон: Наистина е важно да започнете да мислите за бъдещето на филма още докато се ражда. Това тренира филма, защото може да подобри сценария. За да направите филм с качества, ви трябва ресурс. Не се отказвайте да търсите финансиране в България, иначе е трудно. С Любо не идваме от кинаджийски семейства, но системата вече е много по-демократична.
Юлиан: Практично ли е продуцентът да бъде да и разпространител, или всеки трябва да си гледа в специалното поле?
Симеон: Не трябва да бъде всичко. Още по-лошо е, когато режисьорът иска да е продуцент и да бъде след това и разпространител. Аз го направих преди, защото нямаше кой друг да ме отмени. Добре е да се квалифицираме в една сфера, нямаме официално разпространение в късометражното кино в България, освен Кинематограф.
Юлиан: Нашият обем от филми е много малък. Може би затова до този момент смогваме. Но това поражда въпроса защо няма такова разпространение тук?
Симеон: Не сме намерили формулата, с която да докараме пари от тази работа.
Любо: Това с парите е едно, но трябва да има и друга политика за кино показ. Ако се програмират филмите в кината, ще се генерират средства от билети. Въпрос на възпитание на публика. В чужбина съществуват такива политики – да научат зрителя не само как да гледа, но и какво да гледа. Франция е най-големият пазар за късометражно кино.
Встрани от продажбите – много хора сами си разпространяват филмите, но не знаят къде и как да го изпратят. Всеки фестивал има някаква стилистика – хубаво е да видим предходните години и селекциите, какъв тип филми показват, от какви държави и т.н. В Кан в Седмица на критиката директорът на селекцията има афинитет към източноазиатското кино. Затова погледнете през последните години какви филми преобладават – китайски, японски, корейски и т.н. Гледайте кои са селекторите на фестивалите, това е много важно. За да не си давате парите напразно с такси за. участие, е хубаво да познавате тези фестивали.
Юлиан: Въпрос на пари ли е успешното разпространение на един филм?
Симеон: Ако има пари, това само може да помогне на екипа. Имайте предвид че трябва да се произведат много неща, за да тръгне заглавието в разпространение. Има такси, това знаете. Освен че е ресурс, това е и време. Така че трябва да е подплатен. В България има начини да се сдобива финансиране за разпространение, в НФЦ няма конкретно за фестивални такси, но има в НФК и т.н. За разпространението – когато има ресурс, има повече успех. Пример е сумата от 15 000 лева за разпространение, които вложихме в „Училище за надежда“, голяма част отиде при разпространителя, но вложихме и доста в реклама. В социалните мрежи стигнахме до милион и половина потенциални зрители – а това е пълнометражен документален филм.
Юлиан: Бих извел дискусията до един труден и парещ въпрос. През цялото време говорим за пътя на филма – всъщност киното за награда ли се прави, или за публиката? Ако един филм стигне хиляди зрители, има ли въобще нужда от награди?
Любо: Хубав въпрос – връзката между фестивали и продажби. Зависи дали е късометражен или пълнометражен. За късите филми – в 90% пътят минава през фестивалите, после за жълти стотинки през стрийминг платформите. За пълнометражните не е така, ако си име в индустрията, може и да не ти трябват фестивали. Макар че големи творци си правят премиерите именно там. За творците от Източна Европа е малко по-трудно с разпространението, ние ги знаем тук, но зад граница почти не се споменават.
Въпрос от публиката: трябва ли задължително да се следва формулата „започни от късометражно кино, премини към пълнометражно“?
Любо: Куарон, Иняриту, Скорсезе, Алмодовар продължават и днес да правят късометражни филми. Не е задължително да започваш в киното по тази формула. Може да започнеш с пълнометражен филм и да продължиш към късометражните. Съществуват и филми омнибуси – пример е Wild tales – 5 различни истории като компоненти в един филм, който спечели Оскар за чуждестранен филм. Дали някой ще прави късо или дълго кино, няма значение – не всяка история става за пълнометражен и не всяка става за късометражен филм.
Въпрос от публиката: Има ли установени жанрове или форми за успешни филми по фестивалите?
Симеон: Колкото по-кратък е един филм, толкова по-успешно може да се включи. Колкото е по-дълъг, толкова по-трудно. Ако е шедьовър, разбира се, ще намери място. Казват, че 25 минути е прагът.
Любо: Това е вярно с повечето филми в програмата. В TIFF имах поставено условие – селектирай повече филми, защото колкото повече включим, толкова повече финансиране ще има. За жанра в късометражното кино – преобладават комедии и драми, по-трудно е с жанровото кино. Когато се прави програмата на един фестивал, се цели филмите да са сходни, да се получи хомогенен блок, не можеш да сложиш една драма, една комедия и един ужас – трудно ще достигнеш тази хомогенност. Най-добрият филм е между 12 и 18 минути – така казват големите режисьори.
Юлиан: Тежката история, тежкият за приемане сюжет влияе ли, ако изберем именно с това да участваме на фестивал?
Любо: Не е задължително филмът да е драма, може да е такъв, но да не трябва да си режеш вените. Много често се залага на неочаквания край. Не съм сигурен, че има твърдо решено жанрово предпочитание в късото кино – авторите са свикнали да комбинират жанрове в един филм, което ги прави достатъчно разнообразни. Хората прибягват до комедии и драми, защото са по-лесни за създаване. По-трудни са хорър филмите например. Европейското кино се финансира до голяма степен от регионални фондове, а хората в тези комисии са със закоравяло мислене и не могат да се отпуснат в нови истории и нови разкази.
Въпрос от публиката: как създавате стратегия за разпространение, когато имате една година за изпълнени?
Любо: Преди прозорецът беше 2-3 години, сега е много по-кратък, защото филми излизат много и то често. Питчинг форумите влияят също – дали филмът е поискан от дистрибутор още на ниво сценарий, нататък този дистрибутор знае как да си построи пътя, ще знае къде ще бъде световната премиера именно заради взаимоотношенията. Ако тръгнем да разпространяваме филм, когато сме приключили със снимките и монтажа, няма смисъл въобще да се опитваме. Друга грешка е честото незнаене за „рождения ден“ на вашия филм, коя дата да посочите.
Симеон: С първия фестивал започва да тиктака часовникът. Ако няма преди това участие на питчинг, помислете кои да са първите фестивали, на които да го предоставите. Това става с проучване и с „обади се на приятел“. Животът на филма започва с първия фестивал. Не сте загубили време преди това. Датата на финалния монтаж не е „рожденият ден“ на филма – това е публичната прожекция.
Любо: В IMDb също няма смисъл да се прави профил, преди филмът да е бил на фестивал. Като знаеш, че ще бъде на фестивал, тогава го правиш, същото важи и за Facebook и Instagram – има смисъл, като знаеш, че ще бъде селектиран на голям фестивал – а това разбираш месеци по-рано. Няма смисъл от предварителни трейлъри, плакати. Няма защо да убиваш очакванията на хората 3 месеца по-рано – това са помощни материали, те се пускат малко след като е обявена селекцията на фестивал пред публиката.
Юлиан: Има ли ползи от пускането на филма онлайн? Особено за късото кино? Добра практика ли е?
Симеон: Филмът трябва да излезе онлайн със сигурност, но трябва да знаем кога. Повечето фестивали имат изисквания за премиерната дата и въобще показа. Помислете няколко пъти, преди да го пуснат в YouTube свободно. Това е последната спирка. VOD платформите имат изискване поне една година филмът да го няма онлайн. Ако се пуска по телевизия или с местен оператор, те също могат да искат няколко месеца на пълно отсъствие от други канали и платформи. Ако го пуснете веднага онлайн, филмът няма да бъде селектиран на нито един добър фестивал.
Въпрос от публиката: имате ли съвети за дебютантите? Трудно ли е дебютантът да стигне до големите фестивали?
Любо: Дебютите са трудни филми за фестивалите. Често се правят без гърба на силен продуцент. В повечето случаи първият филм е крах. Ако той е помислен и със стратегия докъде да стигне, екипът да знае за какво и за къде го прави филма, започва да следи тенденции, какви истории се разказват, кой селектира и т.н. Правиш филм, който да е твой, но и да намериш място сред други такива филми. За дебютантите е трудно, защото обикновено нямат пари, това става чрез контакти, преговаряния… ходил съм на фестивали, преди въобще да имам филм, за да опипам почвата, да се запозная с хора, продуценти от чужбина, дистрибутори, да изградя партньорска мрежа, в която да съществувам след това. Нетуъркингите са по-важни дори от прожекциите на филмите – във фоайето, на партито, преди прожекцията на филма. Това е важното и полезното за авторите.
Sofia Short Fest продължава до утре! Следете програмата на фестивала и гледайте #българско късометражно кино!
