В края на 2025 г. бяха отбелязани 120 години от рождението на Васка Емануилова, явление в българската скулптура, което моделира камъка и четката в посока пластиката на женското тяло и интимния жест. Късометражният филм „Леля Васка“ се превръща в пътуване във времето, в което режисьорката Михаила Заркова отвежда до Комщица, до камъните, които е гледала Васка, до нейните близки/далечни наследници, до нейните места, които вече ги няма.

#KINOИНТЕРВЮ С МИХАИЛА ЗАРКОВА

Говорим за един много силен характер. Човек, който, както става ясно и то филма, си сменя дори името от инат. Човек с безотказно настояване да се наложи в живота посвоему. Когато проучваше самата Васка Емануилова, как реши да подходиш към нея, за да я покажеш на екрана? На места прочитам много интересно сравнение – често хората търсят “човека” Васка отвъд “институцията” Емануилова. В този контекст ти си се доближила до същото.

Първата ми среща с Васка беше в 12-ти клас, когато влязох в галерията ѝ срещу парка „Заимов“. Не помня конкретните форми, а усещането за любов на Мила Рупчева (актрисата във филма), която ме заведе там. Любов, която някак премина и през мен. Темата за разминаването между живот и творчество, за която пише Цветан Тодоров в „Красотата ще спаси света“, ме занимава от дълго време. Може ли един красив живот да ражда добро изкуство, или пък както пише Оскар Уайлд „Целта на живота е да се превърне в творба.“? Не съм изкуствовед и се опитах да се доближа до живота на Васка като човек, за да разбера повече за погледа ѝ върху живия живот.

Изследваш връзката между жената в нейната артистична форма – запаметена през земята и камъка, през обектива на киното. По какъв начин обмисляше да представиш историята за Васка Емануилова в цялост? Какво търсеше да намериш и какво искаше да оставиш настрана?

Вярно е, че киното улавя времето, а скулптурата задържа формата, но аз исках да задълбоча самото търсене като продължение на една непълнота. Липсата, която показвам, е най-голямата цялост на тази история. Това, което не се казва, което се премахва, което се забравя и остава да събира прах като къщата ѝ в Комщица. Цялата липса около образа ѝ се опитах да разкажа в нейната заплетеност. А това, което не е намерило образ във филма, е оставило мен настрана.

Скулптурата е изкуство на покоя и застиналата форма, докато киното е движение. С оператора Тан Жеков разчупвате статичното в нейните скулптури.

Когато снимам, понякога не знам как ще реша дадена сцена, друг път изчислявам всичко до детайл. При този филм имаше и от двете. Сцената с голите женски тела ми хрумна една нощ, докато заспивах. Идеята не ми даваше покой. Понякога не знам откъде идва даден образ, но знам, че трябва да го изследвам. Тази сцена прави връзката по-жива между скулптурата и модела. Напомня, че това са били истински хора пред нея и че тя мислено е докосвала всяка част от тялото им, за да ги пресътвори в теракота. Друг любим момент е, когато Мила казва, че е отделила скулптора от модела, и фокусът се премества от пластиката към жълтите развяващи се листа. Животът винаги е бил голям майстор на случайности и съвпадения.

Документалното кино често е работа на детектив. Проучваш, докато не попаднеш на следа, която да присвоиш и да акцентираш в своя разказ. Кой беше най-изненадващият артефакт, писмо или спомен, на който попадна по време на проучването си и който промени или допълни първоначалната ти представа за Васка Емануилова?

Къщата в Комщица беше решаваща за филма. Без кадрите оттам нямаше да се усети изоставеното място, което поражда много въпроси. Имаше писма, книги, една рисунка, за която предположихме, че е на Цветанка, но може би най-ценното беше въртележката, на която е поставяла моделите си. Темата за въртенето постепенно се превърна в образ на самия филм. Ние се въртим около Васка, Васка се върти около нас, а между това движение стои отсъствието. И така усещането е, че нещо все още чака да бъде намерено. Кой знае какво сме изпуснали от поглед…

Филмът бе част от програмата на Sofia Pride Film Fest 2025. Доколко темата за идентичността на Васка Емануилова и мястото ѝ като жена творец в едно различно, често консервативно време, бе водеща за теб?

Идеята за филма води началото си от темата за идентичността на Васка като артист. Тя самата не се е назовавала като куиър и за мен беше важно да не ѝ приписвам думи, които не е използвала. Васка и Мара са споделяли един домофон, а в работата на Васка присъстват голи женски тела, еротични пластики между две жени и самият поглед към тях създава напрежение и едновременно с това някаква лекота. За мен беше съществено да подхождам с внимание и уважение към личното. Това, че е жена творец в едно по-консервативно време разкрива упоритост и воля, дори през този чисто физически труд в скулптурата, който изтъква силата на нейния дух.  

Имаше ли пластове в нейната история, които остават „скрити между редовете“ на официалната ѝ биография?

Много остана скрито. Дали сме показали това, което Васка е направила и е искала да бъде видимо? Показваме това, което ние сме видели чрез нея, може би дори в себе. Тъжно е, че в колекцията ѝ в галерията отсъстват малките еротични пластики и така творчеството ѝ не се показва в цялост. Но пък съм благодарна на Петър Попзлатев и неговия документален филм „Авторът… модела“, защото лицето на Васка носи цяла една истина между редовете кадри.

Във филма се споменават незапазените пространства. Ателието ѝ вече е превърнато в помещение, в което се продават стоки. Изкуството е изтъняло до цялостна комерсиалност. Във филма се цитират нейните думи: „Дано това място не се превърне в бар.“ Те се оказват пророчески. Какво е според теб отношението на съвременното общество към паметта на Васка и нейното наследство през камъка, глината и платната?

На този въпрос отговаря Мила Рупчева, актриса във филма: „Съдбата на тези пространства казва достатъчно за отношението на обществото. Въпреки това Васка е творец, за когото се говори и помни. Обществото ни не е безпаметно, но за съжаление, може би е небрежно към паметта си. Спомняме си колкото за един филм, за една изложба, но после оставяме да се забравя. Паметта обаче е нещо дейно, тя не е в миналото, а в начина, по който всекидневно се отнасяме към наследството. Точно такава последователна грижа ни липсва.“

Какво се опита да отправиш като послание към това често недооценявано изкуство? Към често един неназован творец.

Честно да кажа, за мен посланието идва на последно място и често идва само, не го мисля. Стремя се да припомням чрез красивото и любовта.

Васка Емануилова казва, че изкуството е „самотно занимание“. След като завърши филма и прекара толкова време в нейния свят, какво от нейната философия за самотата и творчеството успяваш да припознаеш в изкуството на режисурата? Особено като млад режисьор.

Режисурата си е доста самотно занимание. Временната работа с екип не премахва вътрешната самота, която е съвсем нужна. Режисьорът, както и всеки човек, който се стреми към цялост, трябва да може да бъде със себе си, да се наблюдава, да се изследва, да чете, да твори по своему, да търси. Вярвам в самотата като един от пътищата за развите. Или както Рилке пише: „Свещена моя самота, богата, чиста в утринта, като градина с рози свежи. О, самота свещена, ти Дръж здраво златните врати – отвъд са буйните копнежи.“

Какво искаш да „остане“ в зрителя, след като изтекат финалните надписи?

Направих филм за Васка, защото я обичам. Избрах Мила да ни води, защото и нея обичам, а тя Васка обича. Та, ако някаква любов се събуди към изкуството, към паметта, към самата любов, много хубаво.

Гледайте „Леля Васка“, един поетичен портрет на Васка Емануилова, до 20.02.2026 г. в платформата Планктон.

*

Интервюто проведе Симеон Александър

Снимки: Михаила Заркова, личен архив