Магдалена Калиева е художник и аниматор с афинитет към живописта. Нейният филм „Ключът“ бе включен в тазгодишното 21-во издание на Световния фестивал на анимационния филм – Варна. Кога изображенията оживяват, откъде идва вдъхновението и има ли граници при анимирането на емоциите?

#KINOИНТЕРВЮ С МАГДАЛЕНА КАЛИЕВА

Вие сте от артистите, които преминават от една изобразителна форма към друга. Когато рисувате върху платно, времето е застинало в една картина. А в анимацията то започва да тече. Как наблюдавате тази промяна – от неподвижното към движещото се изображение?

Аз съм акварелист, занимавам се с водни медии – не само с акварел, но с всичко на водна основа и масло. Затова платно не е типично казано, но като цяло то е нещото, което изобразява моята идея. Отдавна ми беше мечта и вътрешен стремеж да си оживя картините, т.е да ги направя в движение, дори ги сънувах. Също така имам и подобни колажни сесии, в които се опитвах да колажирам картините ми върху себе си или аз да се вградя в тях, за да мога да предизвикам точно това усещане и представа за движение. Анимирането е свързано не само с моето образование, но и с подтика, който получих от преподаватели от НАТФИЗ – в лицето на Теодор Ушев и Свилен Димитров. Специално получих подкрепата да продължа да се занимавам с моите акварели най-вече от Теодор Ушев.

Къде срещате най-голямото съчетание между живописта и анимирането?

Това е един непрекъснат процес. Предпочитам да анимирам живописта – цветовете и дори самото им движение, така се получава отново картина. Ако едно изображение бива променено дори на един милиметър в целия кадър, то автоматично променя същността си. Когато зрителят я гледа, може да не навлязе чак толкова дълбоко, но когато се види в киното, си казва, че тази картина е нова. Съответно се придвижва към всеки кадър и ново изображение. Във филма ми имам картини, които съм правила през 2019 година и не съм ги предвиждала, че ще бъдат включени в него, но изключително добре се вклиниха в него.

“Ключът” е история за един страх, за безопасността на човека и детето в утробата му, вдъхновен от вашия живот. Къде според вас трябва да се размиват границите между истинското, което ни съпътства, и неистинското, към което се причислява пластичността на анимацията? + Има ли опасност, когато анимацията се доближава твърде много до реализма, да изгуби своята магия?

Анимацията има безкрайни изразни средства, затова много я харесвам. Чрез нея можеш да изразиш всичко – както външния, така и вътрешния си свят, защото липсват граници какво точно да изработиш цветово или с форми. Не е въпросът къде свършва истинското и къде започва действителността, защото всичко в този филм е абсолютно реалистично. Тук липсва мотив, който да не бъде подстрекан от лично преживяване Нашите преподаватели ни насърчават да работим точно с това, защото се постига голяма искреност. Адаптацията на чужд текст може да не позволи навлизане в лична ситуация, точното усещане на отсрещния. Работата с индивидуалните емоции и преживявания се оказа и една много добра арт терапия – точно заради работата със страховете. Когато правехме филмите, ние разнищвахме тях и стигнах до извода, че страхът е винаги свързан с бъдещето. Той седи като една хипотеза и не следва да те ангажира, но е факт, че е основно усещане за всеки човек и е противоположно на любовта, а мащабът е още по-голям.

Няма опасност да загуби своята магия, защото зависи от начина, по който ще бъде представено. За отсрещния това може да не бъде истински случай, дори да бъде толкова абсурден, че да се зачуди как е бил измислен. Всеки човек преживява посвоему средата си и по собствен начин преекспонира някои чувства. Ако за други са по-важни, те биват пренебрегнати.

Анимацията често изглежда като “измислен свят”, но всъщност може да бъде много по-честна и пряма. Къде виждате нейната автентичност днес? Защо продължава да се смята за изкуство, насочено към децата?

Малко по-рано казах, че автентичността е свързана със собствената душевност. Най-важното е да успеем да визуализираме образите, да ги облечем в цвят, контур и форма, да раздвижим кадрите, както и да се задържи вниманието на зрителите върху тях, като се идентифицират с тях.

Защо продължава да се смята за изкуство, насочено към децата?

То се смята за изкуство, насочено към децата, защото вероятно е много по-първично. Според мен вече не е така, защото много фактори могат да достигнат до човека. Няма игрален или документален филм, в който да няма анимация, всички ефекти, които виждаме, са много по-лесно възприемчиви. С нарисувания образ човек не може да влезе в негативите, т.е няма нещо, което да го изплаши. Точно по тази причина децата си представят това, което четат и срещат по-малко страховити моменти.

Българската анимация има богато минало, но настоящето често се определя от липсата на ресурси. Как си представяте бъдещето ѝ, към което ставате част?

Ако под ресурси се разбира липса на идеи, аз смятам, че има много фактори, които влияят. В българското кино генерално има много еднотемие, няма разгръщане на ветрилото на идейността. Това е нещото, на което аз бих наблегнала и като творец бих искала да работя в тази посока. Важното е разглежданите теми да преминат през по-задълбочени аспекти, дали ще са митологични, архетипни или други. Целта е да се търси дълбочина, а не просто фактология, събитийност и обстоятелственост. Смятам, че и младите творци трябва да бъдат широкоскроени и да могат да влязат във всяка обувка. Но най-важното за мен остава пътят навътре в теб самия.

Какво е нужно на нашата среда, за да се развие по начин, в който млади автори да останат и да творят в България?

В момента мрежата е толкова силна, че няма значение къде ще работиш. Дали филмът ще бъде изработен тук, или ще бъде показан, е най-лесното нещо. Лично смятам, че това е свързано с казаното малко по-рано – т.е по коя пътека ще се поеме, за да се стигне до вътре в теб. Не смятам, че българските пътеки не дават шанс да се разкрие същността, също така имаме голяма свобода. Моят филм третира темата за личната свобода и за това доколко ти или всеки се доверява да я остави в ръцете на някой друг. Свободата кара хората да търсят – дали ще бъде тук, или там. Смятам, че човекът не бива да бъде затварян.

В момента подготвяте няколко сюжета в процес на анимиране. Кои са темите, които като артист желаете да изследвате и представите на зрителите?

Единият филм е инспириран от предишен мой проект в един от учебните модули. Толкова много ми допадна, че разкри една същност от мен, затова го разширявам с контурни анимации, които отново искам и ги позиционирам върху лични живописни картини. Мечтата ми да си анимирам картините ще бъде изпълнена в единия филм. Другият засяга етно тема за много хубав български ритуал, който бива изведен до архетипни нива, като е характерен не само за нас, а и за Балканите. Като цяло ме вълнува темата за универсализацията – т.е как едно нещо работи за всички и обратното. Аз съм върл противник на граници, защото човечеството не може да бъде разделено – най-вече неговото мислене. Независимо, че искам формално да ползвам един български ритуал, ще говоря за поведението на човека генерално.

*

Интервюто проведе Емма Пекова

Снимки: Магдалена Калиева