В тази модерна приказка ще срещнете една вещица, ще надникнете в нейното кралство и ще чуете за едно чудовище, което се спотайва между къщите и което в един момент започва да опустошава всичко наоколо. Тази приказка е и за уязвимостта пред загубата, пред безнадеждността и отчаянието, затова жителите на малкото кралство правят единственото, което им остава – да вдигнат колективно факли и да отправят гнева си към вещицата. 

Едно от любимите ми изказвания за седмото изкуство идва преведено от филипински и представено през призмата на бавния филм на Лав Диаз, който заявява, че киното е най-яркото огледало на човешката борба, през което виждаме един уж алтернативен свят, а всеки е част от него.  Светът на Стефан Командарев, представен през 2025 г., е като едно непоискано напомняне за мрака и душевната пустош, от които всички някак избягахме. Подложихме се на едно колективно забравяне на годината на COVID, потънахме в безпаметност за маските и дезинфектантите, за пустеещите пътища и самотния уличен вятър. Именно това напомняне, дори само през платната на големия екран, е от съществено значение, въпреки да вярвам, че филмите за пандемията ще могат да рефлектират силно поне две десетилетия напред, когато новите поколения ще трябва да гледат, за да научат, а останалите – да гледат, за да си припомнят с болка. Но „Made in EU” се повява сега. И ме накара да стоя насред многото зрители пред големия екран във Фестивалния конгресен център и да се върна обратно в онова състояние на изолация, гняв и безизходица.

Произведено в Европа

Действието на филма се развива в първите месеци на COVID, в малко миньорско градче Рудозем, където възможности за работа няма, чужденци основават бизнесите си заради ниско платената ръка и до изнемога държат служителите си в режим на непрестанна експлоатация. В шивашкия цех и въздух няма, на работещите там не се позволява да почиват или да отсъстват от работа. Когато шивачката Ива е хоспитализирана и тествана за COVID, тя се превръща в нулевия пациент, обвинен за последвалата градушка от болка, зараза и смърт из целия град. 

В тази мрачна приказка върху жената, която е свикнала да мълчи, се изсипва целият наслоен страх от невидимото чудовище, смразяващо със своя размах и тежест на лапата, която грубо и рязко отнема животи. Цял един несправедлив режим на работа, на липса на възприятие и на липса на емпатия се заменя с острата необходимост да се намери изкупителна жертва, защото омразата е по-удобна упойка от скръбта.

Нуждата да се говори

Вирусът е само инструмент, през който историята излива в един бавен поток темите за несправедливостта, за примирението, за existence minimum-а в страната ни, който се приема за живот, за вината, истината и прошката. Макар последното почти да липсва. 

В едно кризисно състояние и с наслагването на едно кризисно съзнание в цял народ посред пандемия, Командарев поставя на изпитание пределите на една майка, дърпана между вътрешния (семейния) натиск и външния (обществения), които превръщат съдбата ѝ в модерна интерпретация на вещерско гонение. 

По време на прожекцията на “Made in EU” на „Златна роза“ в мене бушуваше един праведен гняв на негодуванието, на протеста, на нетърпимостта към бездействието. Всичко това насред безучастното наблюдение на разпада на една същност, която е научена да се примирява, да мълчи, да стиска устни в името на своето семейство. 

Гергана Плетньова (във филма Ива) успява да изгради плътно и достоверно едно вяло, угаснало присъствие на човек, научен не да живее, а да оцелява. Да се просмуква невидимо в обществото, сутрин да оставя изправената си стойка пред цеха и вечер да си я взима обратно. Когато бива прогонена от всеки, Ива се опитва да върви по улиците с вдигната глава, подобно на Хестър Прин в „Алената буква“ – нежелана, намразена; като едно чудовище, като една зараза.

Огледалата на Командарев

Веселин Христов е операторът, на когото изглежда Командарев се доверява най-много. От „Посоки“, през „Кръг“, до завършването на своеобразната трилогия с „Уроците на Блага“.  Всичко минава през това чувствително, донякъде документално абсорбиращо стъклено око на Христов. Най-силно впечатлиха отраженията! През всичките огледала в „Made in EU“, които разделят семейството на Ива, през отраженията на близост и отдалеченост, дори огледалото като рефлексия на съвестта (в един чудесно уловен момент между Ованес Торосян, изправен на разпит в офиса на здравния инспектор, и полувидимото лице на Иван Бърнев в отражението като търсач на истината, изследовател на проблема). Всичките тези теми – за ролята на истината, за подкупната инспекция, за силата на медиите като куче пазач с изгубена каишка и сподавен лай – всичко минава под знака на огледалото или отблясъка във филма и се усеща като поезия насред бунище.

Този фарс на съществуването в България, тази черна картина на малкия град е описана и обхваната така правдоподобно, че зрителят със сигурност знае какво да очаква в края. Че няма да види изход, че няма да има справедливост, че всичко, което е станало в онзи момент, ще бъде заличено от колективното желание за забрава и за заменяне. Финалът не предлага решение, а временна утеха – от един екзистенциален минимум до следващ. Само че вторият не е съпътстван с вещерски огньове, самосиндикални разправи и изкупленческа омраза.

“Made in EU” ще има своето европейско разпространение, самият Командарев споделя, че това е филм за целия континент. И вярвам, че това ще си проличи навсякъде. В едни държави с подобен кризисен манталитет той ще бъде болезнено припознат, в други пък ще предизвика учудване, а в трети може би ще се пропука и поканата за някоя друга филмова идея с експлоатация на балканския примитивизъм. Но във всичките ще бъде ясно разбрано посланието на екипа, тяхната социална критика и тяхната полудокаменталистка, полуфикционна камера, която показва какво се случи само преди няколко години. Дори да е болезнено за гледане. Дори да е непоканено. То трябва да остане. 

“Made in EU” имаше своята световна премиера във Венеция в секция Spotlight. Участва на 43-тото издание на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“, където спечели голямата награда, наградата на младежкото жури и наградата за най-добра женска роля. Филмът предстои да открие и 39-тото издание на „Киномания“ на 13.11.2025 г. в Зала 1 на НДК, като билетите са вече в продажба.

Като подходящ завършек можете да прочетете сегмент от режисьорското изявление в официалния сайт на Venice Film Festival:

„България: работиш до смърт и едва изкарваш прехраната си…“ Дрехите, произведени в България, са произведени в Европа, но не са по-хуманни, отколкото в Далечния изток. Benetton, Esprit, Armani, Dolce & Gabbana, H&M – звучат познато? Но знаехте ли, че техните стоки се произвеждат в източноевропейски фабрики, където заплатите и условията на труд често са обида за човешкото достойнство? „Отиваме на работа в осем сутринта и никога не знаем кога ще можем да си тръгнем. Имаше дни, в които работехме до четири сутринта.“ Когато епидемията от коронавирус избухна в България, именно тези шивашки фабрики станаха първите (от много други, които последваха) горещи точки на болестта. Това не беше изненада, като се има предвид броят на хората, натъпкани в претъпкани цехове, ужасяващите условия на труд, липсата на основни мерки за безопасност и приоритизирането на печалбата пред човешкия живот. Доста често работниците прикриваха болестта, като „гълтаха“ няколко хапчета, за да избегнат пропускането на работа и загубата на вече ниските си заплати – половината от които са „бонуси“, обвързани с перфектно присъствие. Като европейски гражданин съм ядосан, че това се случва в моята страна – членка на ЕС от 15 години. Честното изобразяване и разбиране на реалността са първите стъпки към промяна, единственият път към смислени действия. Това е основната цел на „Made in EU“: да представи реалния живот – и да се опита да го промени, дори и малко…

Снимки: iMDB