Доживяхме – в България най-сетне има ежегоден хорър фестивал! Първото издание на It’s Alive Horror Film Festival беше през 2023 г. и мнозина подозираха, че ще бъде единично събитие, създадено с любов и хъс, но за всеобщо съжаление – мимолетно (6 страхотни дни и това е). Но, опровергавайки всички съмняващи се с второто си издание, което е почти двойно по-дълго с цели 5 добавени дни (фестивалът ще продължи от 31.10 до 10.11), It’s Alive доказва, че няма намерение да ходи никъде – най-накрая филмите на ужасите имат дом и в нашата държава и най-накрая феновете им могат да си отдъхнат и да отидат да се забавляват навръх любимия си празник Хелоуин. Но бъдете сигурни – никой от нас не дискриминира – вратите са отворени за всички, просветени или не в света на хорър филмите, и обятията ни също – имаме такива страхотни и ужасяващи гледки да ви показваме, че просто изгаряме от нетърпение!
Класиките, които не трябва да изпускаме:
1. Хелоуин (1978) – реж. Джон Карпентър
/31.10.2024, 19:15 ч., кино Влайкова/ 01.11.2024, 21:15 ч., Дом на киното/
Време беше. Колкото и „Екзорсистът“ (1973) да е първият филм, за който се сещаме, щом си помислим думата ‘хорър’, толкова и „Хелоуин“ постоянно се опитва да го детронира от неговото място. Всичко е въпрос на предпочитание – дали обичаме свръхестествен ужас, замаскиран като плащещо възможен, или реален ужас, доведен до такава крайност, че изглежда почти свръхестествен. Миналата година It’s Alive ни предостави невероятното удоволствие да гледаме „Екзорсистът“ на голям екран и който беше там, усети истинската сила на този вечен филм – напрегнатата тишина и ускореното, едва доловимо дишане на зрителите. Тази година ще видим и другата страна на монетата – уверявам ви, че „Хелоуин“ е много по-откровено забавно кино преживяване, на което публиката почти неволно реагира осезаемо и звучно. Филмът просто е създаден, за да бъде ултимативното хелоуинско забавление. Но ще се срещнем на едната от двете прожекции и ще видим дали това наистина е така.
За шепата хора, които никога не са чували за „Хелоуин“, той разказва историята на Майкъл Майърс – иконичния бездушен сериен убиец с безизразната маска и кухненския нож; на неговия преследвач и психиатър Д-р Самюъл Лумис (Доналд Плезънс) – човек, сблъскал се с ултимативното зло и решен на всяка цена да го унищожи; и на неговата нищо неподозираща жертва Лори Строуд (Джейми Лий Къртис), безмилостно преследвана от психопатичния и неудържим Майкъл. Филмът е едно малко, видимо евтино и неперфектно чудо, което се е появило в най-правилния момент и което е създадено с толкова много младежки плам и вдъхновение, че не просто преодолява недостатъците на времето, в което е създаден, ами ги превръща мигновено в класически и завинаги свързани с хоръра и по-конкретно – с новоизлюпения поджанр „слашър„. Бюджетът няма значение, когато имаш въображение, идеи и страст, които да личат от всеки кадър на произведението ти. Никога няма да има друг филм като „Хелоуин“, само безброй негови копия.
2. Видеодром (1983) – реж. Дейвид Кронънбърг
/08.11.2024, 19:00 ч., Дом на киното/
„Видеодром“ е навярно най-циничният и студен филм във филмографията на Господарят на влажната плът Дейвид Кронънбърг – насилието в него е пряко обвързано със секса, а сексът е лишен от каквато и да е чувственост (каквато наблюдаваме например в противоречивия му и сега, и през далечната 1996 г. „Катастрофа“). Заедно с „Екзистенц“ (1999) и „Престъпления на бъдещето“ (2022), той е и един от най-пророческите произведения на брилянтния канадец – безчувствеността, която непрестанната консумация на все по-крайно и по-крайно медийно съдържание ни довежда, свръхстимулацията на рецепторите ни, докато се вторачваме невиждащо в екраните навсякъде около нас… това, което е мрачно опасение за Кронънбърг през 1983 г., сега е вече просто новата ни реалност. За пореден път фантастите се доказват като пророците на съвремието ни, предупреждавайки за опасностите на бъдещето, и за пореден път никой не ги слуша.
„Видеодром“ разказва историята на Макс Рен (един все още неизчаткал и много добър Джеймс Уудс) – опортюнистичен, безскрупулен и изключително мазен телевизионен продуцент, който се натъква на тайно телевизионно предаване, излъчващо ужасяващи снъф филми. Странно развълнуван от видяното, едновременно капиталистически и сексуално, Макс започва да излъчва нелегално предаването, докато постепенно се потапя все по-надълбоко в мистерията на неговия произход. Незнайно как, този изключително нихилистичен и извратен филм е първият на Кронънбърг, който получава финансиране от голямо холивудско студио (Universal) и за мнозина е първият сблъсък с изключително оригиналния му и извратен ум. Не виждам защо да не е и вашият.
3. Мухата (1986) – реж. Дейвид Кронънбърг
/08.11.2024, 16:30 ч., Дом на киното/
Вече запознати с отвратителните мутации и трансформации на телата ни, така характерни за творчеството на Кронънбърг, който почти собственоръчно създава поджанра на т.нар. „телесен хорър“, е време и да станете свидетели и на неговата кулминация. Заедно с „Нещото“ (1982) на Джон Карпентър, „Мухата“ е може би най-великото постижение в областта на гнусните практични специални ефекти – изкуство, което за съжаление е почти изгубено в нашата модерна ера на лъскави и неубедителни компютърно генерирани образи. Шокът и тъгата, които постепенната деградация на тялото на винаги очарователния Джеф Голдблум (в ролята на злополучния доктор Сет Бръндъл, който случайно смесва ДНК-то си с това на домашна муха) предизвиква в зрителя, са абсолютно безвременни – полът и възрастта нямат значение, както и десетилетието – „Мухата“ има същия ефект сега, какъвто е имал и преди почти 40 години.
Половината от този феномен наистина се дължи на безупречната и майсторска (и наградена с Оскар) работа на художници, дизайнери, гримьори и техници, но втората специална съставка е изключително семпло, стегнато и ефективно написаната трагедия на един мъж и една жена, които не могат да бъдат заедно. Не пречи и че химията между безкрайно харизматичните Джеф Голдблум и Джина Дейвис изглежда сякаш е способна да изнесе целия филм на плещите си. Буквално всеки, замесен в създаването на този брутален и опустошителен шедьовър, е най-добрият в своята сфера по това време. Резултатът е налице – един перфектен филм. Ако ще гледате едно нещо на този фестивал, за да се запознаете с възможностите на хорър жанра, то горещо препоръчвам това да е „Мухата“.
Претендентите, за които сме изключително любопитни:
Хорър жанрът винаги е бил и с годините се превръща все повече и повече в олицетворението на творческата свобода и безкомпромисната, неподправена визия. Така е било и по времето на Джон Карпентър и Дейвид Кронънбърг, така е и сега. Както те двамата, така и режисьорите на трите нови филма от тази година, върху които се фокусираме тук, са едновременно и сценаристи на своите филми – тяхната ръка е рисувала навсякъде и техният поглед над света е изцяло пресъздаден в техните произведения. Като метод на абсолютно изразяване на дълбоко лични емоции, както и на интелектуални и спиритуални концепции, модерният хорър няма равен… стига да е направен както трябва.
1. Странност (2024) – реж. Деймиън Маккарти
/31.10.2024, 21:15 ч., Дом на киното/
Първият представител на новата вълна на хоръра се нарича „Странност“ и на прима виста визуално и тематично наподобява много на един от нашите най-любими модерни кинотворци – Гийермо дел Торо. Историята включва брутални неразгадани убийства, лунатици, медиуми, гротескни карнавални артефакти и най-важното – призраци. Ако сте харесали делторовите „Пурпурният връх“ (2015), „Улицата на кошмарите“ (2021) и продуцираната от него телевизионна антология „Кабинетът на любопитствата на Гийермо дел Торо“ (2022), то тогава подозираме, че този филм ще е точно по вашия вкус.
Нашият протагонист е сляпа гадателка, която е и собственичка на един от точно онези стари „кабинети на любопитствата“ , и която в един съдбоносен ден получава нова пратка – обезпокоителен дървен манекен, който може би крие истината за смъртта на нейната сестра-близначка, а може би крие много по-ужасяващи неща, които смъртните не би трябвало да знаят… Сценаристът и режисьор Деймиън Маккарти се възползва от един от най-старите, напоени с традиция и иконични образи в хорър жанра – този на прокълнатата и неразбираема за човечеството реликва, която крие тайните на отвъдното… но дали „Странност“ оставя зрителя с повече въпроси, отколкото отговори след ужасяващия си и страхотен край, ще прецените сами навръх Хелоуин.
2. Видях светлината на телевизора (2024) – реж. Джейн Шонбрун
/02.11.2024, 22:30 ч., Дом на киното/ 10.11.2024, 14:30 ч., Дом на киното/
Междувременно, в другия край на широкия и дълбок метафоричен пясъчник, който представляват филмите на ужасите, подобно на дълбоко самотно и интровертно дете, една режисьорка решава да си поиграе абсолютно сама с други класически тропи на хорър жанра. Екраните, в които се взираме, са повод за страх почти от мига, в който са създадени и множество филми разчитат именно на тях, за да провокират дълбок, екзистенциален ужас в своите зрители – „Полтъргайст“ (1982), гореспоменатият „Видеодром“ (1983), недооцененият „Хелоуин 3: Сезонът на вещицата“, кошмарният „Изгубената магистрала“ (1997) и, естествено, най-влиятелният телевизионен екран, заснет някога – този от „Предизвествена смърт“ (2002).
Към тях гордо се нареждат двата дълбоко притеснителни и безкрайно тъжни филма на Джейн Шонбрун, които са и първите две части от планираната ѝ „Трилогия на екраните“ – „Всички отиваме на световното изложение“ (2022) и тазгодишният „Видях светлината на телевизора“ . Този филм е създаден не за да бъде описван, а преживян, но нека кажем, че акцентът му попада върху кризата на идентичността и представата за реалността на двама тийнейджъри – криза, произлизаща от вманиачаването им в любимото им телевизионно шоу. Хорърът винаги е бил благодатна почва за метафори и алегории, но ще ви оставя да откриете заложените такива във „Видях светлината на телевизора“ сами за себе си, защото те са строго индивидуални.
3. Лонглегс (2024) – реж. Осгуд Пъркинс
/04.11.2024, 18:45 ч., Дом на киното/ 09.11.2024, 20:45 ч., Кино Одеон/
Третият амбициозен сценарист и режисьор в нашия списък със заглавия, които да гледате, и имена, за които да се оглеждате за в бъдеще, се нарича Осгуд Пъркинс и е потомък на една своеобразна холивудска кралска особа, особено в жанра на хоръра – бащата на Оз се казва Антъни Пъркинс, или самият Норман Бейтс в целия му блясък като злодея от „Психо“ (1960) на Алфред Хичкок. Предполагам, когато баща ти е хорър икона, няма как да не си вдъхновен да твориш в същото лоно и до този момент Осгуд е създал цели три филма в този жанр, като дебютният му „Дъщерята на пастора“ (2015) си е направо един студен, самотен и безкрайно тъжен мини-шедьовър.
Догодина ще го видим как адаптира един от по-известните и неприятни кратки разкази на краля Стивън Кинг – „Маймуната“ (2025) – но тази година неговият изцяло авторски проект „Лонглегс“ се превърна в една от най-големите интернет маркетинг сензации. Рекламната му кампания беше толкова добра, че очакването на всеки хорър фен не може да бъде по-завишено. „Лонглегс“ разказва историята на ФБР агентката Лий Харкър (Майка Монро), която е по следите на енигматичен и привидно свръхестествен сериен убиец, наречен просто Лонглегс (Никълъс Кейдж). Това е всичко, което ще кажа, за да не развалям изненадата…
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDB
