Има нещо безкрайно умилително в способността на хората да се привързват към произведения на изкуството без значение дали е книга, филм, песен, картина, или сериал. Припознаването ни в плода на чуждия труд ни дава утеха, че не сме сами. Повтаряме си – „то е направено за мен“, безпомощно вперили поглед в екрана, дишайки учестено, усещайки как всеки нерв в тялото ни попива страха и осъзнава тежестта, празнотата и самотата на съществуването ни в света. Повтаряме си го и когато излизаме навън и се сблъскваме с дневна светлина и глъчката на хората, след като сме били сгушени в мрачния студен уют на киносалона. Принудени сме да напуснем дълбините на съзнанието си и да се сблъскаме със същия катарзис като протагонистите в последния филм на режисьорката Джейн Шонбрун – „Видях светлината на телевизора“ (2024).
Да се взираш в екрана за отговори
Във втория си филм Джейн Шонбрун продължава тематите от своя дебют „We’re All Going to the World’s Fair“ (2021) – за незаменимата връзка, която зрителят има с това, което гледа, бягството от реалността, самотното съществуване и запълване на самотата чрез гледане. В първия ѝ филм модерните методи за постигането на това са видеа, качени в платформа, подобна на Ютюб. Те ефективно успокояват младата аудитория като потвърждават хиперболизираната киберсреда, в която самата Джейн е израснала, докато в същото време уверяват по-старите поколения за ужасите, съществуващи в интернет.
Във „Видях светлината на телевизора“ се връщаме обратно в 90-те, когато телевизията все още е Господ и паранормалните тийн сериали доминират света на американската юношеска аудитория. Няма какво друго да се прави, освен да се гледа телевизия. И в двата филма консумираната медия е единственият начин, по който главните герои се свързват със света, надявайки се, че докато гледат екрана ще успеят да излязат от изолираното си съществуване и ще усетят истинският живот и някаква връзка с хората около тях. Гледането се превръща в свещен акт на дисоциация от реалността, но и на свързване с избраната реалност на обективно измисленото, което се усеща по-истинско от всичко.
„Розовата мъглявина“ омекотява ударите на реалността
Всичко във „Видях светлината на телевизора“ (2024) е покрито с тънкия розов полупрозрачен филм на носталгията, а тя е кондензирана във фикционалния сериал от филма – „Розовата Мъглявина“ (The Pink Opaque). Този сериал служи за дом, бягство от света, учебник, убежище и дори Библия за нашите двама главни персонажи Оуен (Джъстис Смит) и Мади (Бриджит Лънди-Пейн). Той е това, което ги сближава и представлява единственото им спасение от обективно ужасно потискащите им, във всеки един смисъл на думата, животи. Връзката на главните героини от сериала (Тара и Изабел) се превръща огледален образ на взаимоотношенията между Мади и Оуен, които се задълбочават с прогресирането на неговия сюжет. Затова и преждевременното и привидно необяснимо разпадене на тяхното приятелство съвпада перфектно със свалянето на сериала от ефир, а заедно с него постепенно биват отмити и меките, пастелни багри на всичко детско, невинно и фантастично. Объркани, Оуен и публиката остават с един и същи въпрос: „Какво щеше да бъде…?” Какво щеше да бъде ако не бяха спрели „Розовата Мъглявина” от ефир? Какво щеше да бъде, ако с Мади бяха продължили да се виждат? Какво щеше да бъде, ако Оуен можеше да направи това, което тя иска от него?
Никога не е твърде късно… до момента, в който вече е.
Страхливите избори, направени от Оуен, са горивото на неговата самота. Както той, така и публиката постоянно са подтиквани да вземат генерални решения за начина си на живот – да се отделят от познатите граници на комфортното и да се впуснат в необятното приключение на себепознанието… но първо трябва да посмеят. Задвижван от страха си от промяна, Оуен избира пасивността и заедно с него публиката е насилствено закотвена в монотонната, сива предградийна антиутопия – перфектни условия за пропиляване на един живот. Годините от живота на Оуен след гимназията започват да се търкалят все по-бързо и по-бързо, сякаш и той самият не осъзнава преминаването на времето, докато постепенно отчаянието, отрицанието и меланхолията на възрастния живот изпиват пастелните цветове от палитрата филма и ги заменят с флуоресцентни офисни лампи. Цитатът от измисления сериал “Ако не мислиш за него, няма как да те нарани” се превръща в негова мантра, залъгалка, с която Оуен притъпява изяждащото го отвътре съжаление относно житейските му избори.
От другата страна на барикадата е Мади – втората половина от протагонисткото дуо, ‘the anti-manic pixie dream girl‘*, която сама се освобождава от наложените ѝ граници и поема риска да опознае и разбере себе си. Години след раздялата им тя ще се завърне за един последен опит да помогне на своя приятел да достигне пълния си потенциал и да го освободи от предразсъдъците, инфектирали съществуването му. „Все още има време” – закодирано съобщение, написано с тебешир на асфалта, се прокрадва на екрана, давайки последна надежда на Оуен за неговото спасение, въпросът е дали ще го види сега, когато се е превърнал в зает възрастен и вече не си играе с детински неща като тебешири… Може би един последен преглед на “Розовата Мъглявина” би могъл да върне забравената детска магия в живота му, която да го подтикне към така дълго отлаганото и съдбоносно действие?
Много повече от просто филм за порастването
Няма да е тайна за никого, прочел малко повече за филма, че много от нюансите и символизма във „Видях светлината на телевизора“ са метафори за собствените емоции и преживявания на режисьорката и сценаристка на лентата Джейн Шонбрун. Въпреки това, искам да подтикна всеки да влезе абсолютно на сляпо в този филм и да пречупи събитията в него през своята собствена призма, понеже основната метафора на филма е изключително гъвкава, богата и всеобхватна – всяко самотно, притеснително и объркано от идентичността си дете би могло да се припознае в нея… а много от нас са били точно такива.
Макар и казано индиректно, още от първите сцени на филма ни става пределно ясно, че нещо „не е наред” с Оуен и той го осъзнава. Като дете и тийнейджър той се страхува от нещото вътре в себе си, избягвайки всякаква интроспекция на всяка цена. Сериалът представлява единствената сламка, за която този удавник се хваща, в опит да се сближи с друго човешко същество. Дори сам признава, когато е попитан за романтичните и сексуалните си предпочитания (нещо, което уж би трябвало силно да вълнува всеки тийнейджър), че не усеща нищо, все едно “някой е взел лопата и е изкопал всичките му вътрешности” . Дисоциацията на психиката от тялото е основен симптом на полова дисфория, с който смятам, че всеки queer* човек може да се припознае. И както за много от нас, историята на Оуен завършва с тежкото осъзнаване и примирение, че в реалността ще бъдем сами и празни, но винаги ще може да намерим утеха от другата страна на телевизионния екран.
Красотата и нежността са във всяка секунда
„Видях светлината на телевизора“ е брилянтно, артистично заснет с вече типичните за студио А24 неонови светлини в палитра от светло-синьо, розово и лилаво. Всеки един кадър цели да предизвика у зрителя чувството на детска носталгия с помощта на пастелно оцветени изгреви и залези до момента, в който носталгията изчезва и бъде заменена от задушаващо кадрирани нощни сцени.
Саундтракът е пълен с оригинална музика, силно вдъхновена от програмата на MTV през 90-те. В интервю за The Cut Джейн Шонбрун го описва като: “всеобхватно рубик кубче, в опит да създам последният велик деведесетарски тийн филмов саундтрак, който никога не е съществувал.” Отличителни парчета са „Anthems For A Seventeen Year-Old Girl” на yeule и „Claw Machine” на групата Sloppy Jane и тяхната бивша китаристка и инди рок икона Фийби Бриджърс.
Сценарият на пръв поглед се занимава единствено с размитите граници между реалността и паранормалното, но в същината си „Видях светлината на телевизора“ е приказка с ужасяваща поука, целяща да предпази зрителите като ги изправи лице в лице с кошмарната реалност на един привидно комфортен живот, изживян в страх, скрит и погубен от неприязънта към самия себе си. По детски невинният наратив се опитва да подхрани Оуен и публиката с основната теза – не се предавай, имаш време! Все имаш време да се осмелиш да бъдеш това, което наистина си… и така десетилетия наред, до момента в който постепенно всякаква магия от филма не започне постепенно се отмива от годините.
След него не съм същата, няма да сте и вие…
След всичко казано дотук, обобщавам, че „Видях светлината на телевизора“ е сърцераздирателната история за приемането на същността на човека. Независимо от сексуалната ориентация или половата си идентичност, сигурна съм, че поне един път в живота си всеки човек е избягвал да насочи поглед навътре към себе си от страх какво би намерил вътре… а това са точно моментите, в които е най-наложително да го направим – когато ни е страх. В тези моменти изкуството оказва незаменима помощ първоначално в осветяването и впоследствие в запълването на празнината във всеки от нас.
*the manic pixie dream girl – стереотипен и повърхностен женски персонаж, който съществува единствено в трескавото въображение на чувствителни писатели/режисьори, чиято единствена цел е да научи мрачни и затворени млади мъже с потисната емоционалност как да се гмурнат стремглаво в безкрайните мистерии и приключения, които животът има да предложи – Кирстен Дънст във филма „Елизабеттаун“ (2005); the anti-manic pixie dream girl представлява обратното – пълнокръвен и сложен женски персонаж, който само изглежда по подобен начин, но има свой собствен живот, цели и интереси, които да преследва – Кейт Уинслейт във филма „Блясъкът на чистия ум“ (2004) – бел. ред.
**queer – общ термин, който обхваща всички групи, включени LGBTQ+ обществото; в миналото думата queer е била считана за обидна, но с развитието на LGBTQ+ културата, е припозната, приобщена, приета и дори носена с гордост от голяма част от това общество като определяща тяхната идентичност – бел. ред.
*
Всички текстове на Алекс Александрова-Спейди можете да намерите тук.
Снимки: IndieWire, IMDb
