Ферари. Тази дума е позната на всеки човек по света, независимо дали живее в най-затънтения край на планетата, или има удоволствието да кара такава кола по пътищата на Европа, Дубай, САЩ или където и да било другаде. Ферари е най-близкото до материална религия, което съвременният свят е родил. Ферари е статус, синоним на скорост, стил, класа, красота, инженерно съвършенство. Това е кола, но всъщност е много повече от кола. Ферари е мечта, която всяко момче има, копнеж, който всеки мъж има, а в днешно време дори не е толкова невъзможно да имаш и ключ за една такава вселена. Това, което Енцо Ферари създава, не е просто автомобил, то е много повече – страст и емоция. Тези две неща се извисяват отвъд привидната простота на автомобилите, отвъд далеч по-бързите, скъпи и луксозни коли на конкуренцията. Ферари е основата, с която всеки иска да се съревновава и това всъщност го прави ултимативния победител.

Пътят към „Ферари“

Заради тази особена тежест, която марката носи, Майкъл Ман, режисьорът на филма за Енцо Ферари, има пред себе си адски тежка задача. Той трябва да пресъздаде на лента образа на тази легенда, като успее да удовлетвори очакванията на една група хора, които са фанатизирани на тема Ферари, след това да задоволи желанието на обикновения кино зрител, който иска качествен биопик и да се пребори с може би най-страшното – особено взискателната група, която събира в себе си предходните две. Ако погледнем назад във филмографията на Ман, ще видим, че той е и изпълнителен продуцент на „Форд срещу Ферари“ (2019) – филм, който критиката и зрителите еднозначно са харесали и са определили като стойностен, който разглежда една друга голяма глава в историята на марката – битката ѝ с Форд във вероятно най-култовото и трудно състезание – 24-те часа на Льо Ман. От друга страна, този проект е и дългогодишна мечта на талантливия режисьор – той се опитва да го сглоби още в началото на 2000 г., с помощта на Сидни Полак и вече покойния сценарист на филма Трой Кенеди Мартин. Очевидно за Ман историята на Ферари – марката и човека – е също толкова важна, колкото и за фанатичните му фенове.

Започнах този текст с един абзац за режисьора на филма, тъй като една страхотна история може да бъде опропастена от посредствена режисура, както и обратното – клиширана такава може да бъде спасена с правилното дирижиране. А историята тук умно избира да се фокусира върху един конкретен, турбулентен и интензивен период от вековната история на Ферари – тя ни представя Енцо Ферари и неговата компания през една-единствена, но много важна година – 1957 г. Банкрут, нестабилен брак, афера, която достига до своеобразен предел, конкуренция в лицето на Мазерати, пивотално автомобилно състезание и много, много смърт – тези събития бележат живота на именития конструктор на автомобили и дават основата, в която ще видим как, т. нар. от сподвижниците му, ‘Ил Комендаторе’ трябва да се справя, за да може да оцелее като личност и като име, за да се превърне в легендата на автомобилизма, в истински баща и в един по-добър човек.

Колко е сложно да бъдеш Ферари

Енцо Ферари приживе е бил изключително комплексна личност. Мразен от мнозина, наричан безскрупулен, заради желанието си за победа, донякъде студен, заради любовта си към метала, двигателите и колите, той всъщност издига много прегради, които да го пазят от смъртта, която е постоянна спътница в живота му. Баща му, брат му Дино, приятелите му и най-жестокият удар – смъртта на сина му Алфредо, наричан също Дино – цялата тази трагедия затваря Енцо за хората, но го отваря за бездушния на пръв поглед метал. От него той изковава съвършенството, което са неговите коли. Бивш състезател, бивш войник, настоящ съпруг в провален брак, потенциално банкрутирал предприемач, любовник, чиято извънбрачна връзка достига до предела си – всички тези привидно едноспектърни отрицателни събития всъщност изискват поливалентност на характера и поведението му.

Привидно отрицателен герой, Енцо всъщност е много раним под маската, много травмиран и вероятно достигнал множество кръстопъти едновременно, без да знае накъде да поеме. Тук на сцената излиза Адам Драйвър, на когото му се отдава адски много да играе италианци на средна възраст. Актьорската игра на Драйвър е изключително плавна, създава усещане за пълна симбиоза между актьор и персонаж. Определено този тип сценарии са създадени за него и пасват на актьорските му способности, предоставяйки най-голяма възможност за размах на таланта му. Лично аз смятам, че това е нов фин връх в кариерата му, която като цяло върви като кардиограма – има върхове като „Мълчание“ (2016), „BlacKkKlansman“ (2018) и „Последният дуел“ (2021), има дъна като цялата нова трилогия „Междузвездни войни“ и „65“ (2023), има и едни полу-успехи като „Домът на Гучи“ (2021), където играта му е на ниво, но всичко останало не е. За мен важното е, че в настоящата лента и под вещото ръководство на Ман, Драйвър ни представя една много добра роля, с която да бъде представен ‘Ил Комендаторе’ на големия екран в цялата му противоречива внушителност.

Жените на Ферари

Италианската атмосфера на лентата, която се усеща автентична и неподправена от самото начало на филма, нямаше да е това, което е без Пенелопе Крус в ролята на законната съпруга на Енцо Лаура. Тя играе роля, която може да се превърне в огромно клише, но в нейните вещи ръце е всичко друго, но не и това – жената, която търпи своя мъж, неговите безконечни авантюри и афери, харченето на пари; жената, която споделя с него най-голямата трагедия, но не и най-големите му триумфи; жената, която трябва да понесе да бъде втора. Крус, бидейки испанка, носи в себе си нужния за ролята южен емоционален огън, тази фатална и опасна непредвидимост, която да ѝ помогне да изиграе ролята си правдоподобно и да накара зрителя да поклати смирено глава, казвайки си наум, че точно така си представя благословията/проклятието да имаш пламенна италианка в къщата. Лаура получава възможността да израсне като образ, преминавайки през цял букет от всевъзможни емоции, но винаги оставайки вярна на идеята за доблестта и достойнството на себе си и на своя съпруг. И дори да няма любов към човека Ферари, има вяра в него и в неговите умения и неговата визия. Лаура е силата, която движи Енцо напред, която го кара да продължава, докато иронично е и воденичният камък на шията му.

Контрапункт на Лаура е по-хрисимата и разбираща Лина Ларди, изиграна от Шейлийн Удли, която създава усещане за нежност и топлота в живота на Енцо и у публиката. На пръв поглед образът ѝ се върти изцяло в неговата орбита – тя го снабдява с грижа, любов и ако щете дори и с наследник – горивото, което Лаура вече е неспособна да му даде, колкото и прагматично да звучи това. Заради това Лина може да остави у зрителя усещането, че тя е вторична за Енцо, но всъщност не е така. Истинските чувства, истинската любов, привличане и интимност са насочени единствено и само към нея и тя го знае. Тя е и донякъде пощадена от факта, че не ври и кипи в казана на автомобилната компания на Ферари, което дава и на двамата, когато са заедно, така нужното усещане за покой от забързания, хаотичен живот на Енцо. Въпреки това, нейната битка е не по-малко тежка – тя трябва да се погрижи на всяка цена за бъдещето на детето си.

Към този актьорски триъгълник е нужно да споменем и ансамбъла от поддържащи актьори, които често биват пренебрегвани – Габриел Леони, Патрик Демпси и Джак О’Конъл и много други, всеки един от които беше на ниво, независимо от размера на ролята. Дори най-маргиналният и вторичен персонаж във филма имаше какво да предложи, за да бъде интересен и да придържа вниманието на зрителя към себе си в малкото време, в което е на екрана. Все по-рядко се срещат такива персонажи, които не носят привилегията да са главни действащи лица, но екранното им присъствие е толкова силно, че очите ни са инстинктивно приковани към тях всеки път, в който се появят.

Успехът на „Ферари“

В края на краищата обаче всичко зависи от режисурата, което ни връща обратно към началото – Майкъл Ман води лентата си особено вещо, не само защото е подбрал най-адекватните актьори за ролите, не само защото има знанията да разкаже тази история, но основно защото е един от най-вълнуващите и добри режисьори на трилъри, раждали се някога. Неговият специален подход дори към нещо на пръв поглед толкова банално като един биографичен филм си личи от километри в начина, по който е интерпретирал сценария. Ако изпълнението на Адам Драйвър е едно от ключовите неща, за да може филма да работи и да върви плавно напред (нека да го наречем колелетата на цялостната машина на филма), то неговият двигател е невероятният усет за напрежение и изключително уверената режисура на Майкъл Ман. Умелото боравене с темпото на филма е от изключителна важност, за да не затънат този тип ленти в монотоността, която една биография предполага, пък била тя и толкова наситена като тази на Енцо Ферари.

Лесно можем да направим сравнението между един биографичен филм с претенции – тазгодишният „Наполеон“ – и настоящия. В единия случай имаме филм, който е погълнат от собствената си амбициозност, изпълнен с неточности и ултимативно не успява да осъществи задачата си – да представи една добра екранизация за един величествен персонаж. В контраст на това, Ман избира по-камерния подход и вместо да се разпростре в почти 100 години история, да намеси персонажи и събития, които преминават през един от най-турбулентните векове в световната история, режисьорът избира да се съсредоточи върху един конкретен епизод, но да го представи в цялост и въпреки своите артистични забежки – да се придържа максимално към достоверността. Затова допълнителен поклон можем да дадем и за факта, че автомобилите във филма са реални, реставрирани коли, а не някакъв вид заместители.

„Ферари“ може и да не е най-оригиналният, грандиозен и запомнящ се филм на годината, но определено е една изключително интересна амалгама от състезателен филм, биопик и донякъде италианска трагедия. Най-доброто качество, което един подобен тип филм може да притежава, и този успява да го постигне, е да събуди интереса към личността на Енцо Ферари у хора, които само са чували за него. А в крайна сметка, ако един филм отвори вратите към един нов свят – то той е свършил работата си чудесно.

*

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, Форум Филм България