Не мога да разбера днешната мания по биографичните филми за музиканти. Още повече, че тяхна добра алтернатива са заснетите концерти, които се показват на кино с изчистена картина и звук. Ала бидейки такива хищни консуматори каквито сме, няма как да се заситим само с музиката на изпълнителя. Искаме живота му – наркотиците, сексa, депресията… С други думи искаме да приземим необяснимия му гений. Отказваме да го приемам за символ и затова го превръщаме в човек. Това е капанът, заложен в идеята на музикалния биографичен филм – невероятното и вечното се ограничава с предвидимост и има-няма два часа, може би два часа и половина. „Боб Марли: One Love“ не е неочакваното изключение. Но поне не и разочарование, демонстриращо неуважение към своето вдъхновение.  

Soul Rebel

„Боб Марли: One Love“ започва интересно заради подхода, с който е избран да се разкаже историята на главния герой. Фокусът е върху няколкото години от живота на вдъхновяващия музикант. Дотук добре, стига толкова биографични филми, които започват от началото до края на иконата. От друга страна – не е намерил как да се развие и да пренесе почтените си идеи в емоционален филм. Посланията и призивите за мир и любов са въздействащи, но някак остават повърхностни, не се усещат през филма. Рейналдо Маркъс Грийн е режисьор на „Боб Марли: One Love”, той стои и зад „Методът Уилямс“ и „Чудовища и хора“. Във второто заглавие успя да взема същината на историята и да ѝ даде трогващ облик. Вероятно в най-новия си филм промяната в мащабността е била предизвикателството. Вече не е личната борба на свръхамбициозен баща, а огромното послание на един музикант, което трябва да достигне до максимално много хора.

Най-същественият пропуск е неравностойното представяне на славата на Боб Марли. Преходът му от национален до глобален символ изглежда всъщност като деградация на славата му, а не като издигане. Дали наистина всъщност това е била целта на Рейналдо Маркъс Грийн? Няма как да знам, но вероятно така се е получило, защото е искал да покаже важността на музиканта в родината му и сложната му връзка с нея. Именно там посланията му са най-потребни и най-полезни. Там е и голяма част от извора на неговото вдъхновение. В същото време обаче според филма самият Марли мечтае да обедини и изцели целия свят от всичките му свирепи, човешки страхове. В първата половина на филма се представя проблем. Той остава неразрешен. Във втората половина следва пък друг проблем, независимо че първият се спотайва в далечината. И накрая се остава с впечатлението, че и двата са разрешени, но не е докрай сигурно. Тази незавършеност на иначе любопитните отправни точки лишава филма от това да се запомни силно от зрителите.

Redemption Song

Хубавото на „Боб Марли: One Love“ е, че е стегнат във времетраенето си и не доскучава. Има своите излишни сцени, които изглеждат вкарани насила, за да има „драматична кулминация“ – и тъй като те са с претенция да се открояват, изглеждат несъвместими с останалите. И все пак, преживяването в киносалона не е загуба на време, уверявам ви. Изпълнението на Кингсли Бел-Адир (Една нощ в Маями, Барби) е почти безгрешно. Това, което обаче му попречва да достигне до следващото ниво (Хоакин Финикс – Джони Кеш, Остин Бътлър – Елвис Пресли или Джейми Фокс – Рей Чарлз) е присъствието на сцената. Там сякаш образът се губи, защото енергията на Боб Марли е прекалено висока летва и се оказва напълно неподражаема. Поддържащите персонажи пък не са докрай завършени. Почти всички са изцяло шаблонно скицирани, макар и да има изключение. На Лашана Линч (Жената воин, Смъртта може да почака) ѝ се е паднала единствената роля, (освен, естествено, тази на Кингсли Бел-Адир), в която има някакъв признак на характер.

Ключов въпрос за филма е – способен ли е един човек да обедини общество, прогнило от насилие? Кратко, точно и ясно. Какво по-голямо доказателство би могло да съществува за величието на Боб Марли от отговора на този въпрос. Тук-там са и включени кадри, от чието заснемане се предполага, че се казва повече от необходимото – например, когато Боб Марли е съвсем сам в студиото, а зрителят вижда това през прозорец, в който пък се отразява лицето на продуцента му Крис Блекуел. Ала това не прави цялостно „Боб Марли: One Love“ различен от стандартния музикален биографичен филм. Тези решения от типа „покажи, вместо кажи“ безспорно добавят стойност, но не са нито революционни, нито нестандартни. Те са опит да се придаде символика в история, която вече има достатъчно интригуващо съдържание.

Jamming 

„Боб Марли: One Love“ е джойнт, който замайва главата, прокарва мир и любов през тялото, но няколко часа по-късно ефектът изчезва. А с него и споменът за иначе приятно прекараното време в киното.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: Форум Филм