Това ревю започва с уговорката, че ще се опитам да сведа спойлерите до минимум и с признанието, че въпреки опитите ми да запазя вътрешно спокойствие, посетих прожекцията на „Пришълецът: Ромул“ изпълнен с надежди. Като заклет почитател на поредицата от дете, имам страхотни спомени от първите два филма, дело на Ридли Скот и Джеймс Камерън, и от години си мечтая да видя нещо, което да предизвика отново същите емоции.

Мистерията, персонажите, декорът, музиката, напрежението и, разбира се, ужасяващото чудовище, от което няма бягство, разпалваха въображението ми години наред и знам, че не съм единствен в това отношение. След продължението на Камерън от 86-а, обаче, поредицата скорострелно започна да губи своя блясък с всеки следващ филм. През 2012-а Ридли Скот се зае с трудната задача да изкара франчайза от абсолютното дъно, на което се намираше, след  недоразумението „Пришълците срещу Хищникът: Реквием“. За жалост, дори и Скот не успя да се справи напълно. Макар и значително по-добри от гореспомената издънка, първите два филма от потенциалната му трилогия, не придобиха нужния успех и франчайзът отново попадна в добре познатото лимбо.

След като Disney купи 20^th Century Fox и придоби правата над „Пришълеца“, екипът им реши да направят нов опит да уловят магията, възлагайки режисьорската задача на Феде Алварес.  С течение на времето, колкото повече информация излизаше за проекта, толкова повече порастваше и надеждата ми, че може би този път ще се получи. Желанието на Феде да използва практични ефекти, вдъхновението, което черпи от играта Alien: Isolation, предишната му работа със „Злите Мъртви“ от 2013-а, консултациите със Скот и Камерън, всичко това вдъхваше доверие. И след дълго чакане най-накрая се озовах пред салона, изпълнен с надежда. Как излязох от него е съвсем друг въпрос…

 

Рециклиране в космоса

„Пришълецът: Ромул“ е красиво заснет, започва обещаващо, но страда от много проблеми и завършва незадоволително. Въпреки високото ниво на практичните ефекти, декорите, звуковото оформление и подбора на кадри, продукцията страда от няколко основни дефицита. Слабият сюжет, ненужното много препратки, както и рециклираните сцени от предишни филми му пречат да придобие ясна идентичност.

Силните страни на „Ромул“ са съсредоточени до известна степен в първите 40 минути. Филмът не губи време да ни запознае с главните персонажи Рейн (Кейли Спейни) и Анди (Дейвид Джонсън), заедно с техните приятели. В основата на сюжета е планът им e да напуснат миньорската колония, ръководена от „Уейланд-Ютани“, която обитават, и да се преселят на живописна планета извън контрола на компанията. За тази цел трябва да си набавят крио-камери от наскоро откритата в орбита изоставената станция, преди някой да ги изпревари. Какво ги очаква на станцията „Ренесанс“ не мисля, че е изненада.

Пришълският свят на Алварес

Алварес борави много добре с дейталите и умее да подбира кадри, с които да разкаже история, без да се налага излишна експозиция. Успешно вдъхва живот на колонията „Джаксън Стар“ – едно мрачно, опресивно и мръсно място, пълно с безразлични и обезверени хора. Сред захабените и издраскани стени в подножието на гигантския атмосферен реактор на колонията живеят хора, чиито отчаяние и безизходица са се превърнали в техни вечни спътници. Страхотните декори и добре подбраните детайли много успешно ни предоставят поглед към живота на средностатистическия работник и колонист във вселената на „Пришълеца“. Ще излъжа, ако кажа, че не исках да науча повече и тайно се надявах действието да остане на колонията. Първите впечатления от декорите на орбиталната станцията „Ренесанс“, на която се развива по-голяма част от действието, също са добри. Двата съставни модула Рем и Ромул с архитектурните им различия, базирани на разликата в периодите на тяхното конструиране, картината на Мишел Сер, величествените и студени пръстени около планетата изграждат страхотна цялостна визия във филма.

 

Феноменалният вид на пришълците се дължи до голяма степен на употребата на практични специални ефекти и резултатът е видим – заплашителни и свирепи, със слузести и треперещи устни, които вещаят незабавно насилие. Това са едни от най-добре изглеждащите ксеноморфи в поредицата, още повече ако ги сравняваме с техните CGI версии от „Пришълецът: Завет“. За реалистичните им движения спомага и фактът, че отново имаме човек в костюм. Високият 2.01 метра Тревор Нюлин придава истински живот на пришълеца. И докато сме на темата високи хора в костюми, няма как да не споменем и високия 2.31 Робърт Боброцки. Кадрите, в които се извисява над Кейли Спейни, са впечатляващи и изглеждат сюреалистично. Доволната му садистична усмивка ще остане гориво за кошмари доста дълго време. Употребата на CGI e с мярка и в подходящите моменти, с едно единствено, но за сметка на това, много натрапчиво изключение.

Пропуснатата възможност

Към средата на филма, добрите впечатления, изградени в първата половина, започват да се размиват и той губи своята посока. От принципа „показвай, не разказвай“ се преминава към множество директни експозиции. Историята на станцията, пришълците, паразитите, всичко е обяснено на персонажите и на зрителите в прав текст. Чистосюжетни недомислици и дупки също не отсъстват, но тяхното разнищване ще трябва да остане за друг път.

Дали от желание да отдаде чест на първите два филма, или да предостави моменти от типа на „Ааа, това помниш ли го?!“ за публиката (похват доста типичен за Дисни), „Пришълецът: Ромул“ не спира да си служи с преработени сцени и реплики от предишните филми. Първоначално смятах да ги опиша, но след пет такива реплики и осем сцени, реших, че просто няма смисъл. Няма да се впускам в продължителни обяснения и за последния акт. Освен че е почти чисто копие, той не получава нужното време да се разгърне и да достигне пълния си потенциал.

Това е още един проблем на „Ромул“ – често пъти избързва, когато трябва да забави. В комбинация с прекономерното поднасяне на информация, филмът създава усещането, че действието на екрана се свежда до спринт от една експозиция към друга. Ненужно избързване има и при растежа на Ксеноморфа, който отнема 21 минути (от гледна точка на персонажите), за да премине от ембрион в напълно пораснал пришълец. Това е доста голяма пропусната възможност за създаване на напрежение и изграждане на образи с една идея по-дълбоки от пушечно месо.

Когато говорим за основните действащи лица, макар и малко на брой, повечето от тях са изключително незапомнящи се. За разлика от екипажа на „Ностромо“ и пехотинците от „Солако“, те са едностранни и безинтересни шаблони. Причината за това отново е в липсата на необходимо време за развитие. Изключение са най-вече Анди и Рейн и интересната динамика между тях (редно е тук да се отрази Дейвид Джонсън със страхотната си актьорска игра!).

Любов към франчайза

„Пришълецът: Ромул“ е филм, направен с любов към предшествениците си, но, за съжаление, изпълнен с пропуснати възможности. Филм, който не е сигурен какво точно иска да бъде, а това отдалечава почитателите на франчайза, защото може да бъде много повече от красива компилация „най-доброто от“. „Ромул“ не е точно това, което ми се искаше да видя, но се надявам, че може да бъде крачка в правилната посока.

След постигнатия финансов успех, няма да е изненадващо да видим и нови попълнения в поредицата. Ако те отново бъдат възложени на Феде Алварес, можем само да се надяваме на неговата пълна отдаденост на собствената си визия, за да създаде филм, който може да бъде самостоятелен благодарение на своите си качества, без да разчита на носталгията или да гони чужди формули за успех.

Автор: Илия Радев

Снимки: iMDB