Филмът „Блед пейзаж с хълмове“ е най-новата продукция на режисьора Кей Ишикава, екранизация по едноименния роман на Казуо Ишигуро. Това е дебютната творба на нобеловия лауреат и едно от двете му произведения, посветени на Япония. Романът е издаден през 1982 г. и е удостоен с Мемориалната награда на Уинифред Холтби. Филмовата адаптация на „Блед пейзаж с хълмове“ беше представена през месец май на кинофестивала в Кан, а през есента стана част от селекцията на кино-литературния фестивал „Синелибри“ у нас.

Историята, представена от японския режисьор, е тъжна и меланхолична, на моменти мрачна, но в същото време съдържа онази типично японска лиричност, която я прави специална и мистериозна. Действието се развива в началото на 80-те години на миналия век и се фокусира върху Ецуко (Йо Йошида) – японка, която живее в английската провинция в стилен аристократичен дом. На гости пристига малката ѝ дъщеря (Камила Айко), решена да пише статия за събитията, които майка ѝ е преживяла след атомната бомбардировка по време на Втората световна война в Нагасаки.

Така Ецуко започва своето пътешествие в миналото, връщайки се 30 години назад във времето. Всички спомени на младото „аз“ на героинята (Сузу Хиросе) са свързани с жена на име Сачико (Фуми Никайдо), която живее в стара дървена барака край реката заедно с малката си дъщеря Марико. Момичето не ходи на училище и се скита самó дори след залез слънце, знаейки че майка ѝ се прибира късно и има нестабилна връзка с американски войник. Ецуко има семейство и скоро ще става майка. Поради тази причина се опитва да помогне като често наглежда детето или го търси в гората през нощта. От друга страна, Сачико е решена скоро да напусне Япония със своя ненадежден приятел и да отнесе завинаги чувството на тъга и загуба, останали дълбоко вплетени в душата на японците след атомните бомбандировки.

С времето зрителят не научава почти нищо за миналото на Сачико, както и за това на самата Ецуко. Не се разбира, как точно са живели, преди да се озоват в квартала Накагава на град Нагасаки. Вижда само бързо променящото се общество, промъкващите се нови идеи, развиващия се град, строежите на нови сгради, връщането на живота, но все пак, във въздуха остава да витае тягостното чувство на загуба и печал, а призраците от миналото сякаш завинаги остават да преследват живите.

Публиката, увлечена от разказа, бавно плува в магията на времето и се връща на моменти в настоящето, за да научи, че Ецуко е преследвана от странни сънища, свързани с отдавна забравени спомени и прокарващи бледи нишки към събитие, случило се по-скоро в живота ѝ – загубата на по-голямата ѝ дъщеря. Кулминацията на историята поднася на зрителите съмнението, че нещо в разказа до този момент не е било наред. Неизбежно в тях се настанява чувството за важни пропуски по линията на разказа. Финалните кадри умело загатват, че Ецуко всъщност е ненадежден разказвач и публиката би направила фатална грешка, ако ѝ се довери напълно. Мъглата на времето често прави спомените нереални и на моменти фалшиви, дори зловещи. Губещ се детайл, сгрешени имена, пропуснати подробности. Какъв човек е била самата Ецуко?!

В случая решаващ фактор се оказват и травмиращите събития, преживени от младата жена по време на американските бомбандировки над Нагасаки на 9 август 1945 г. Те оказват влияние на цяло поколение японци след ужасяващата трагедия и се отразяват трайно дори в колективната памет на Япония. Те преминават през морета и океани и застигат дори хората, които са се опитали да избягат далеч, носейки им непреодолими чувства на разкаяние и вина. Мигновеното просветване на ядрения взрив оставя своя отпечатък дълготрайно в поколенческата памет и го съхранява дори в дълбинната тъкан на бледия пейзаж, мъждукащ някъде там, далеч…

Автор: Мария Симеонова

*

Снимки: IMDb