„Гладиатор“ (2000) и „Гладиатор 2“ са точно като Римската империя и нейната история. Първият филм е епичен, величествен и може да се нарече вечна класика. Бих стигнал дори по-далеч и бих казал, че ако действително всеки мъж мисли поне веднъж на ден за величието на Рим, то той всъщност мисли за величието на „Гладиатор“, който илюстрира Рим в края на своята Златна ера. Вторият филм, уви, е едно бледо подобие на оригинала, едно бледо подобие на величествен античен монумент в центъра на древния универсум – Рим. Империята запа́да, а ти, зрителю, си свидетел на краха на тази цивилизация. Така че нека да задълбаем и да видим защо Гладиатор спокойно можеше да остане без продължение…

Новите играчи в старата история

„Гладиатор 2“ се развива 16 години след оригиналния филм – Рим постепенно се разпада под управлението на императорите Гета (Джоузеф Куин) и Каракала (Фред Хечингър), но въпреки това колелото на войната се върти и е ред на следващата нова провинция – Намибия да влезе в Империята. За тази цел Марк Акаций (Педро Паскал) ще пролее кръв в името на величието на Рим и ще даде тласък на събитята във филма. А те от своя страна бързо ще ни представят наследника на Ръсел Кроу на гладиаторската арена – Пол Мескал и неговият стоически персонаж. Скоро след това сюжетът на филма ще ни запознае и с Макриний (Дензъл Уошингтън) и неговата ключова роля в измамната мечта, която представлява Рим. На фона на това силно мъжко присъствие, съпругата на Акаций и дъщерята на Марк Аврелий от първия филм Лусила (Кони Нилсен) отново ще е в основата на заговори и те отново ще са с участието на сенатор Гракх (Дерек Джейкъби).

Опитвам се да съм максимално лаконичен в представянето на сюжета, защото съм убеден, че каквото и да напиша, салоните ще са пълни и честно казано не виждам смисъл да съм гаден и да ви разкажа всичко, пък било то и с надежда, че ще ви спестя странната празнота, която този два часа и половина филм остави в мен.

Ридли Скот прави това, което знае най-добре

„Гладиатор 2“ има своите достойнства и те са основно благодарение на Сър Ридли Скот. Знам, че няма смисъл да ви казвам каква му е ролята. Тук въобще не трябва и дума да отваряме за историческа достоверност, тя е на нулеви, да не кажа минусови нива, защото, както винаги със Сър Ридли, ключовата дума при него е зрелище. Още откриващата сцена е епична и точно както в първия филм, и сега всичко е величествено. Рим идва с цялата си мощ, за да прегази варварите, които не са варвари за себе си, но победителите пишат историята и слагат етикетите. Та, Имперските Орли, триремите, кохортите и тестудото са настина прекрасни, няма как да не си кажеш – сигурно е било така, а и да не е, иска ми се да е било така. Отново – не гоним реализъм, гоним удоволствие за окото на зрителя. Личи си, че Ридли Скот е искал от Артър Макс, дизайнера на продукцията, епиката да е на максимално високо ниво. И го е получил. Колизеумът е невероятна смесица между практически и дигитални ефекти, все пак на сценичната площадка се провежда битка с истински кораби – виждате за какви епични измерения говорим дори само от трейлъра. Това е талантът на Скот – той работи с размах. Кръв и зрелище, точно каквото е искала тълпата във Вечния град. Но уви, както в древността, и тук съдържанието не е на висота.

За пореден път проблемът е в писането

Както и при „Наполеон“ (2023), сценарият куца и повлича със себе си всичко останало. За мен е непонятно защо след предишния провал Дейвид Скарпа продължава да пише сценарии за такива натоварени с очаквания филми. Вярно, Дейвид Франзони, който е сценарист на оригиналната лента, участва, но уви, това не е достатъчно, за да оправи сценария, а оттам – и цялостния филм. Защото историята е директно продължение на първия филм, но усещането за измъченост и изсмуканост от пръстите витае от началото до края. Белите конци, с които е съшит сюжетът, личат твърде неприятно.

Няколко са сюжетните линии, които могат да бъдат дадени като пример за добро и лошо сценарно развитие. Марк Акаций и Лусила за мен са пример за обрана, но добра сюжетна линия. Има усещане за емоция и близост между героите, за преданост и дори за една изморена от кръв, война и страдание истинска любов – те са две наранени душѝ, които намират утеха един в друг. Луцила и Хано, както е едно от имената на героя на Пол Мескал, пък е основна и тотално неглижирана, неразвита и осакатена сюжетна линия, която просто се случва, защото иначе няма какво да движи филма напред или по-скоро филмът дърпа тази линия, защото иначе какво точно гледаме, в името на боговете?! И накрая идва и най-грандиозният провал на филма, а именно пропиляването на потенциала на Макриний. Персонажът се радва на страхотно развитие и динамика в първите 2/3 на филма – едновременно го мразиш, но и копнееш да го гледаш, той е най-месеста роля, както и най-зрелищното изпълнение… и в последните 20 минути на филма историята му рязко пропада в дълбините на посредствеността. Краят на неговия герой е тотално разочарование, макар и да улавя по един своеобразен начин поетичната съдба на всички посегнали към тиранията в Древен Рим.

Кой се измъква невредим от мътилката?

И като започнахме от Макриний, нека да кажем, че Дензèл всъщност е огромната звезда на филма. Играта му е наистина забележителна. Гнусното му пълзене към върха е прекрасно съчетано от начина, по който всяка една реплика е изказана. Най-красивото и запомнящо се изпълнение на Уошингтън е змийският начин на изговаряне на една от репликите му. Просто брилянтно съчетаване на език на тялото и вербална експресия. Единствено и само неговото присъствие създаваше усещане за класа в лентата и ме караше да се чувствам некомфортно, без да знам къде съм и дали ще мога да изляза от мрежата, която бившият роб умело заплита.

Пълна противоположност на Дензèл беше Пол Мескал, който е много добър инди актьор, но изключително магнетичното присъствие, с което Ръсел Кроу уверено снове в оригиналния филм, е прекалено висока летва, която остава ненадскочена, поне що се касае за гладиатори в Римската империя. Образът на Мескал не може да прецени какво точно ще е. Лидер на воини, гладиатор, борец за свобода, отмъстител, за два часа и половина аз лично не разбрах къде точно е този герой. Максимус беше пълководец, който с харизмата си увличаше хората и затвърждаваше това впечатление на един прото-Херакъл или прото-Спартак с личния си пример. Мескал просто не може да достигне това ниво и аз лично бих посочил като основна причина за това сценария, който не дава шанс на зрителя да се разпознае в героя, да го заобича и да му симпатизира истински.

Нищо друго не е от особено значение

Персонажът на Кони Нилсен е тънката връзка между класиката и „Гладиатор 2“. Нейната героиня можеше да предложи адски много емоция, драма и да направи един пълен, задоволителен и емоционален наративен кръг, особено предвид факта, че Лусила за втори път е в същата позиция – да заговорничи срещу императори. Но тя сякаш нищо не е научила и сякаш е вградено в характера ѝ от някой не особено оригинален писател да прави тези сплетни и интриги за детрониране на владетели, защото иначе няма с какво да се занимава в този филм, но все пак трябва да имаме и поне един женски персонаж. А потенциалът ѝ е огромен, героинята ѝ можеше да се превърне в кървящото майчинско и съпружеско сърце на „Гладиатор 2“ и да заземи филма, превръщайки го в истинската човешка драма, която беше неговият предсшественик… но, за жалост, този потенциал е пропилян.

Всички останали герои, които виждаме във филма, са претоплени и познати архетипи от първия филм с една много обща и злощастна черта – просто нямат дълбочината на своите първообрази, за да достигнат до тях, камо ли да ги задминат.

Общо взето това е

Шепа думи и за музиката – Ханс Цимер е композитор на първия саундтрак и, както всички знаем, той е недостижим. Хари Грегсън-Уилямс не впечатлява с нищо, неговата работа няма да се свързва с нищо. Саундтракът на „Гладиатор“ може да те заведе до един конкретен път в Италия, в края на който има къща, а в средата – дървета и няма как да го сбъркаш. Този саундтрак няма да може да ме заведе дори до плейлист в Спотифай, за да го пусна и да му дам втори шанс. Тъжно.

Изводът за „Гладиатор 2“ е, че той почти със сигурност ще бъде погълнат и забравен от историята на киното, защото не е нищо повече от филм, с който да убиеш два часа и половина, да изядеш едни големи пуканки и да изпиеш една кола в петък вечер, след това да идеш да пиеш бира и да си кажеш, че трябва да изгледаш първия филм, защото той просто е „Гладиатор“. Генерално въпросът е защо е нужно да се случват продължения на филми, ако те няма да се опитат поне да бъдат достойни продължения на своите оригинали. Мога само да гадая (пари) за причината (пари), но категорично отсъждам, че тук аз излязох от салона без никаква емоция. Усещането в мен е за една абсолютна празнота, защото нито не ми хареса, нито ми хареса. Просто премина през мен, без да остави спомен или емоция. Нещо, което „Гладиатор“ не само, че не прави, а и до сега изпитвам страхопочитание, точно преди да седна да го гледам, защото знам, че няма да съм на себе си след него.

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм България, IMDb