Филмите на Джеф Никълс ме карат да мечтая

Езикът на любовта и прошката е простичък. Но въпреки това „Обичам те“, „Прощавам ти“ и „Приемам те“ често се оказват едни от най-сложните неща, които човек е способен да изрече. Обикновено ги казваме безмълвно в празното пространство, което мълчанието запълва между всички други, ненужни думи. Понякога ги изказваме с погледи. Понякога – просто с нежна усмивка или с още по-нежно докосване. Всички могат да говорят този език, макар някои от нас да са го позабравили. Но има начин да си го припомним…

Филмите, които Джеф Никълс създава, са написани на този дълбоко човешки език. Отчасти защото самият Никълс го разбира на едно съкровено и интуитивно ниво, отчасти защото няма нищо за разбиране – те трябва просто да бъдат почувствани, тъй като важното в тях се крие не в това, което се случва, а именно в тези тихи паузи, когато хората не говорят и не действат, а просто са. Заедно и разделени един от друг, те съществуват в този безкрайно автентичен и осезаем свят, който талантливият режисьор е изградил за тях, и всички до един се борят за едно и също нещо – обич, прошка и приемане.

Глава I: Shotgun Stories (2007) – Нуждата да пуснеш, за да продължиш

Имало едно време трима братя. Имената им били Син, Момче и Хлапе, защото вгорчената, изоставена от впиянчения им баща майка не могла да се занимава да им даде по-добри. Най-големият и отговорен, Син, живеел в къща; средният и най-деликатен, Момче, живеел в каравана; а най-малкият и безразсъден, Хлапе, живеел в палатка и тя го устройвала идеално. Те се обичали и съжителствали в относителна хармония, докато един ден не чули, че липсващият им баща е умрял, а второто му семейство (друга майка с още четири сина), което е създал и обичал, за разлика от тяхното, оплаква кончината му. Тримата братя не могли да преглътнат тази несправедливост и решили да направят нещо по въпроса…

Така започва дебютният филм на Никълс, това е и зародишът на едно прекрасно приятелство и партньорство между две сродни момчешки души от два (почти) съседни южняшки щата – Джеф и Майкъл (Шанън). Като всяко начало Shotgun Stories е предпазлив и несигурен – той стъпва колебливо в тематични и емоционални територии, които режисьорът ще посети по-напред с много повече увереност. Но още в зората на кариерата му си личи какво истински вълнува чувствителният 29-годишен Никълс – крехкостта и ценността на семейството, както и крехкостта на мъжеството. Впоследствие двукратно номинираният за Оскар Майкъл Шанън тук полага основите на неподражаемата си, изключително интензивна и заплашителна актьорска идентичност, под която се крие необятен океан от грижовност и емпатия (с немалко наченки на умопомрачение). Точно тази силна емоционалност, която Шанън излъчва, дори когато мълчи безизразно, ни позволява едновременно да сме бесни от решенията, които неговият персонаж взима, но и да му съчувстваме и да разбираме истински дълбоката му травма и насадената с години омраза, която почти физически пречи на него и братятата му да се движат напред и да направят нещо смислено с животите си.

Глава II: Take Shelter (2011) – Нуждата да защитиш най-скъпото си

Междувременно, докато двaтa големи, полубратски кланa се избиват едни други, далеч в Охайо, едно различно, много по-малко семейство също се бори за своето оцеляване. Мълчаливият, нежен гигант Къртис (отново един много страшен Майкъл Шанън) е преследван в сънищата си от апокалиптични видения за неизбежна и кошмарна буря, която ще промени всичко и ще погуби света. Парализиран от страх, основно за безопасността на съпругата си (ефирната и уязвима, но изпълнена с майчинска сила Джесика Частейн) и на глухата им дъщеричка, Къртис решава скришом от всички да дострои и оборудва старото им бомбоубежище, в което да приюти семейството си, когато катаклизмът неминуемо се стовари върху тях. Това, което следва, е една от най-впечатляващите, напрегнати и смразяващи битови драми, създавани някога, защото въпреки свръхестествените оттенъци, всичко в нея е болезнено реалистично.

Take Shelter е първият филм на Джеф Никълс, който ми попадна, докато през 2012 година ровех из всевъзможни статии за най-недооценените кино-шедьоври от изминалите 12 месеца… и в процеса случайно намерих една от любимите си истории и един от любимите си модерни инди-режисьори. В този филм, повече от всички други, които е създал, Никълс е уловил една заплашителна, магическа реалност, която се усеща по-истинска от истинския живот. Филмът те придърпва към себе си като мъртво течение в привидно спокойно море и те задушава под вълни от несигурност и напрежение, докато не кулминира в една финална, 8-минутна сцена, която е безкрайно интимна, невероятно тъжна и обвита в слоеве потенциално безнадеждно насилие и истински вледеняващ ужас. И точно когато си мислим, че всичко е приключило, последвалият епилог най-сетне ни дава този така дългоочакван и копнян катаразис, който въпреки това ни кара да се чудим… какво се случва след това? Обожавам такива филми – ако ще гледате един от тези на Джеф Никълс, нека това да е Take Shelter.

Глава III: Mud (2012) – Нуждата да обичаш, без да притежаваш

Обратно в Арканзас, близо до брега на мудната и кална река Мисисипи, две хлапета в средата на така тежкия (по различни причини) за всяко момче пубертет се сблъскват с почти митологично американски персонаж в лицето на Мъд, изигран от почти митологично американския Матю Макконъхи и неговата небрежна, заваляна, швирукаща, по южняшки напевна реч. Много холивудски актьори са готини; малцина са „Матю Макконъхи-захапал-ръчно-свита-цигара-мижащ-срещу-слънцето-и-ловящ-риба-с-крива-усмивка“ готини. Някои хора просто имат НЕЩОТО и той е един от тях. Тук е моментът и да споменем как Джеф Никълс, подпомаган единствено и само от писателския си талант и впечатляващо зрелите си и нюансирани сценарии, успява да придърпа към нискобюджетните си проекти имена като Макконъхи, Рийз Уидърспун, Кирстен Дънст, стари величия като Сам Шепърд и обещаващи, тогава тепърва изгряващи звезди като Джесика Частейн, Адам Драйвър и Джоел Еджъртън. Всички тези страхотни хора казват едно и също и за Take Shelter, и за Mud, и за следващия му режисьорски опит – историята беше толкова добра, че нямаше как да не участвам. Когато носителят на Пулицър за Драма Сам Шепърд ти каже това, тогава знаеш, че си истински писател.

Mud беше правилният филм в правилния момент. Ако трябва да съм честен, винаги е правилният момент за Mud. Историята му е семпла, класическа и вечна – история за порастването и съзряването на едно чувствително, пакостливо и проницателно момче (подобно на Хъкълбери Фин, Том Сойер, Емил от Льонеберя, Ян Бибиян и колкото щеш още такива), изиграно с брутална и впечатляваща откровеност от все още малкия Тай Шеридан; история за очарованието и разочарованието от романса и любовта, били те по детски невинни, или по възрастно ненужно усложнени; история за приятелството, колкото и необичайно и неочаквано да е то. Нормално да е класическа – вдъхновена е от Марк Твен, един от класиците на модерната американска и по-конкретно – южняшка литература. И, подобно на Твен, Джеф Никълс си служи с архетипи от юга, които обожава да подкопава в търсенето си на неподозирани дълбочини и слоеве в на пръв поглед клиширани човешки образи. Но ключовото в Mud винаги е било едно – това е филм за любовта. Основно между мъж и жена или момче и момиче, но понякога и между бащи и синове или между приятели. Любовта във всичките ѝ сладко-горчиви, болезнени и опияняващи измерения – несподелена, неосъзната, платоническа, повърхностна, наивна, дълбока, романтична, изхабена, свободна, единствена и вечна. Като вярата ни в нея.

Глава IV: Midnight Special (2016) – Нуждата да вярваш в нещо по-голямо от себе си

Някъде в Тексас, от мистериозно и потенциално опасно място, е отвлечено дете. Не знаем от кого, нито защо. Знаем само, че е средата на нощта и много различни хора се опитват да се доберат до малкия Алтън – мълчаливо момче, зряло отвъд годините си, което крие нещо едновременно чудесно и ужасяващо зад сините си плувни очила. Така започва най-неразгадаемият и лишен от отговори филм на Джеф Никълс, който, повече от всички други негови, се опитва да улови една специфична и много конкретна 80-арска атмосфера на смайващо зрелище, придружено от напрегнато очакване. Атмосфера, която Стивън Спилбърг и Стивън Кинг създадоха през десетилетие, дефинирано от техния неподправен почерк, имитиран впоследствие от хора като Джей Джей Ейбрамс в очарователния му омаж* Super 8 (2011), като братята Дъфър в още по-очарователния им пастиш* Stranger Things (2016) и като Никълс в неговия недостъпен по всички правилни начини научнофантастичен трилър Midnight Special.

Някакси това е едновременно най-потайният и най-праволинейният филм в кариерата на Джеф Никълс досега. Той на практика представлява едно двучасово преследване в нощта, прекъснато от кратки и стряскащи сцени на неочаквано насилие и още по-кратки моменти на искрена нежност и истинско свързване и общуване между главните персонажи. Всички в Midnight Special задържат емоциите и мислите си, защото те не са най-важното нещо в този критичен момент – най-важното е малкият Алтън – и било то преследвач, похитител, или защитник, ти и твоята душевност оставате на заден план пред потенциала и смисъла на това специално дете. Това е и водещата метафора, деликатно преплетена в семплия, но енигматичен сюжет – нуждата на родителите да вярват в децата си, за да осмислят живота си и дори да го жертват за нещо значимо; нуждата на невежите да вярват в чудеса, за да осмислят живота си и да го жертват за нещо лъжовно; и нуждата на цялото човечество да вярва, че има нещо повече от нас, някъде там, за да не се побъркаме от самота. Затова и последният кадър на Midnight Special е едновременно толкова нелогичен и объркващ, но смислен и стоплящ едновременно – такова е лицето на истинската вяра.

Глава V: Loving (2016) – Нуждата да се бориш за своя дом

Дълбоко в гъстите гори на Вирджиния двама обичащи се хора са седнали на една веранда, привидно смутени от любовта си и може би прекалено скромни и свенливи, за да я изразят пред камерата така страстно, както сме свикнали да виждаме по филмите. Но не се бъркайте – тази огромна любов е там. Тя е в гигантските, колебаещи се очи на Милдред, която плахо търси успокоение и опора в своя любим, когато му споделя, че е бременна; тя е и в кратката, но напрегната пауза, която Ричард прави, за да осмисли новината, преди да се усмихне с невинността на дете и да ѝ каже, че това е прекрасно… и преди да вплете пръсти в нейните и да се свърже с нея, както само едната половинка на душа може да се слее с другата. С тази уж обикновена, но въпреки това специална сцена на деликатна интимност се полагат устоите на тяхната вечна обич и те са буквализирани в един от следващите кадри – строителят Ричард поставя тухли в основата на къща, която изгражда за някой друг. В хода на филма той ще построи множество подобни къщи, но само един дом.

Loving би трябвало да е историята на борбата за промяна на един от най-расистките и нечовешки закони, останали в съдебната система на САЩ след края на робството – този, забраняващ смесените бракове между бели и черни. Вместо това, в ръцете на Никълс, той е историята на Милдред и Ричард Ловинг (изиграни сърцераздирателно от Рут Нега и Джоел Еджъртън) – двама съпрузи, които случайно променят законодателството на цяла една държава, докато просто се опитват да създадат и отгледат своето семейство на мястото, което считат за свой дом – тяхния роден щат. Няма нищо грандиозно в Loving, нищо титанично или еуфорично, наподобяващо класическите холивудски, хиперболизирани драми, които обикновено се фокусират върху съдебни и морални победи на праведната, хипотетична идея над чудовищната, грешна реалност. Има само двама истински души, тяхната истинска болка и истинско неразбиране защо им се случва това, което им се случва, както и тяхната скромност накрая, когато всичко е приключило и човечеството най-вече им е дало своето снизходително позволение да са съпруг и съпруга, да построят своя дом и да се обичат в него, далеч от очите на света… не защото ги е срам и се крият, а защото ТЕ така искат. Понеже, виждате ли, те са свенливи, тихи хора, които имат нужда само един от друг.

Джеф Никълс

Глава VI: The Bikeriders (2023) – Нуждата да получиш нов филм от Джеф Никълс

На първи декември тази година, шест дни преди рождения ден на Джеф и седем дни преди моя собствен, той ще ни подари един от най-хубавите подаръци – следващата си интимна, емоционална, потенциално опасна, просторна и мечтателна история. Вдъхновен от книга с черно-бели снимки на рокери и мотористи, които кръстосват безкрайните, прашни магистрали на Америка, в преследване на неуловимия хоризонт, The Bikeriders неминуемо ще бъде един от любимите ми за годината. Твърде дълго го чаках, за да не е невероятен.

Вече седем години усещам силната нужда да получа някакви, каквито и да било, нови филми от Никълс, защото… и аз не знам защо. Може би защото ме успокояват и умиляват. Или защото ме вдъхновяват и утешават. И може би защото искам да мечтая, да обичам и да опознавам света и себе си чрез тях. Защото филмите и изкуството като цяло са създадени именно с тази цел. Да, мисля, че е точно това…

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*омаж – художествена творба, която почита и препраща стилистично и/или тематично към предишна, значима художествена творба или артист.

*пастиш – художествена творба, която имитира стилистично друга художествена творба, артист или период в изкуството.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, Amazon